ТРАКИЯ
Съвременна България заема централната част от земите на Древна Тракия, която обхваща и част от територията на днешна Румъния, Гърция и Турция, от Карпатските планини на север до Егейско море на юг; на изток тя граничи с Евксински понт (Черно море), а на запад – с племената на илирийците. Тракийско население е имало и в северозападните райони на Мала Азия. Сред най-добре познатите от античната традиция природни забележителности на Тракия са големите планини Хемус (Стара планина) и Родопа. Според един митологически разказ Хемус и Родопа били брат и сестра, и двамата божествено красиви. Те започнали да се наричат един друг Зевс и Хера, наподобявайки боговете, с което предизвикали техния гняв и били превърнати в планини, които се виждали отдалече, но никога не можели да се съберат. През Северна Тракия минава долното течение на голямата река Истрос (Дунав), сред чиито многобройни притоци през тракийските земи най-известен е бил Оскиос (Искър). Южна Тракия пък е прорязана от долините на реките Стримон (Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа).

ТРАКИЙСКОТО ОБЩЕСТВО. Неговата двусъставна структура.
През І х-ие пр.Хр. Древна Тракия си остава предимно селска страна. В плодородните равнини и полета е било развито интензивно земеделие. Отглеждали са се зърнени храни, различни плодове и зеленчуци, лен и коноп. Голямо значение е имало лозарството – привързаността на тракийците към виното е пословична, а древните гърци са смятали Тракия за родина на бога на виното и веселието Дионис. Скотовъдството също е било добре развито, особено в планинските райони. Отглеждали са се овце, кози, свине, говеда и особено коне, с които Тракия е била прочута. Важно стопанско значение са били запазили ловът и риболовът. Развити са били някои специализирани занаяти – рударство и металообработване, грънчарство, кожарство, дървообработване. Тракийците сами са произвеждали и голяма част от използваните в ежедневния бит изделия (облекло, покъщнина).
Основната част от населението е обитавало малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. За защита от вражески нападения на естествено укрепени места са били изграждани крепости със здрави каменни стени, в които при опасност тракийците са се укривали с покъщнината и добитъка си. Войната е била техен постоянен спътник. Войската е била съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници; обикновено оръжието им се е състояло от лек кожен щит, две къси копия за хвърляне, къс меч или нож, лък и колчан със стрели. Тракийците са били пословични със своята храброст и войнственост.
Тракиецът е бил господар в дома си. Жените са били безправни и обречени на тежък труд не само вкъщи, но и на полето. „Тракийците… използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби“, твърди Платон. Обичайно е било мъжете да купват жените си от техните родители. Браковете, ражданията и погребенията са били повод за семейни празненства, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Изобщо тракийците са обичали да се веселят, да устройват гощавки и празненства, да посрещат гости, да поднасят и получават подаръци. Невъздържани са били в яденето и пиенето, обличали са се в пъстри дрехи и са носили много накити.
На тракийските селяни противостои богатата аристократична върхушка. Знатните тракийци са живели в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е описан кратко и точно от Херодот: „Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята – за унизително, а да се живее от война и грабеж – за най-добро“. Обичайно развлечение за знатните е бил ловът, а всекидневието им се е съпътствало от пиршества и угощения. Сражавали са се като конници и са били основната ударна сила на тракийската армия. Въоръжението им обикновено е включвало шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия.

КУЛТУРАТА НА ДРЕВНА ТРАКИЯ. Родината на Орфей
Поради простата двусъставна структура на тракийското общество – аристокрация и селяни, в тракийската култура също ясно се открояват два пласта: аристократичен и народен. Между тях не съществува непреодолима пропаст. Културата на аристокрацията възниква на базата на народната култура и поема от живителните й сокове, стремейки се същевременно да се разграничи и диференцира, за да докаже социалните предимства на носителите й. Стремежът към разточителство и показният разкош са нейни основни характеристики. С аристокрацията са свързани най-представителните паметници на тракийската култура: монументални гробници, съкровища, скъпи произведения на изкуството.
Липсата на домашни писмени извори затруднява изучаването на древнотракийската култура. Запазените сведения на древногръцки и римски автори за Древна Тракия са пречупени през техния светоглед, който съществено се различава от тракийския. За нас остават непознати тракийската поезия и музика, отглас от чието великолепие се съдържа в митологическите образи на тракийски поети и певци, като Орфей, Музей, Линос и Тамирис. Откъслечните сведения на древните автори не позволяват пълноценна реконструкция и на тракийските религиозни вярвания, митологическа традиция и култова практика. Според Херодот тракийците почитали боговете Арес, Дионис и Артемида (на войната, виното и лова), а царете отделно от народа почитали Хермес. Какво точно е искал да каже древногръцкият историк с това твърдение, остава дискусионно, но обособяването на аристократическите култове изглежда напълно достоверно. Античните автори съобщават и други имена на тракийски божества, като Плейстор, Сабазий и Бендида.

Значително повече информация за тракийските религиозни представи съдържат легендите за митологически фигури, като Орфей, Залмоксис и Резос. На границата между света на хората и света на боговете те дават представа за аристократическата религиозна доктрина, която съвременните учени са нарекли по името на Орфей тракийски орфизъм. Орфизмът е бил изповядван в затворени общества на посветени, достъп до които са имали само аристократите. Те са смятали, че чрез специални обреди и ритуали ще постигнат безсмъртие, вечно щастие и приобщаване към боговете.

Тракийският цар Резос

Резос бил син на една от музите и на речния бог Стримон (в „Илиадата“ наречен Ейоней). Омир описва неговото злощастно участие в Троянската война и отбелязва необикновеното великолепие на колесницата, конете и оръжието му (Илиада 10.433-441):

„Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски,
новодошлите тракийци стануват последни от всички.
Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.
Сам аз му зърнах конете – грамадни и много красиви;
те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.
В злато и светло сребро му блести колесницата нова.
Има и златни, огромни доспехи за чудо и приказ!
Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни“.

След смъртта си Резос се превърнал в полубожество и бродел из горите на Родопите; тракийците го почитали с жертвоприношения на диви животни

По-достоверно и сигурно са ни познати онези изяви на тракийската култура, които са получили материален израз и могат да бъдат изследвани чрез археологическите паметници и находки. Тракийското изкуство е доста пъстро в стилово отношение и показва различни степени и етапи на възприемане на образци и похвати, заимствани от гръцкото, персийското или скитското изкуство и съчетани с местните художествени традиции. Сюжетите се свързват с идеологията на тракийската аристокрация, която онагледяват и внушават чрез изображения. Характерни са изображенията на хищни животни – лъвове, орли, грифони, сфинксове и др., често представяни в борба с елен, бик или друго тревопасно животно. Сред човешките изображения типични са фигурите на героя конник и на богинята покровителка.
През VIII-VI в. пр.Хр. по тракийските крайбрежия на Егейско, Мраморно и Черно море възникват многобройни елински колонии. Най-значими от егейските колонии са били Енос при устието на р. Марица, Маронея, Абдера при устието на р. Места и Амфиполис близо до устието на р. Струма, както и островните колонии Тасос и Самотраки. На северния бряг на Мраморно море се е намирал Перинт, а на Босфора – Бизантион (Истанбул). По тракийския бряг на Черно море са били разположени Аполония (гр. Созопол), Месамбрия (гр. Несебър), Одесос (гр. Варна), Дионисополис (гр. Балчик), Калатис (гр. Мангалия, Румъния), Томи (гр. Констанца) и Истрия (южно от делтата на р. Дунав, по чието антично име – Истрос – е бил наречен и градът). Колониите са били търговски пристанища, през които е преминавала все по-интензивната и двустранно изгодна търговия между тракийските земи и древногръцките полиси. От началото на V в. пр.Хр. водеща роля в тази търговия е играла Атина. Понякога тракийците са упражнявали политически натиск върху колониите, принуждавайки ги да им плащат данъци. Известни са дори случаи, когато цели колонии са били унищожавани по военен път. Но най-често взаимната икономическа полза е предопределяла толерантно отношение и повечето колонии с времето са се превърнали в богати и цветущи градове.
През V и ІV в. пр.Хр. на различни места във вътрешността на Тракия възникват по-крупни селища, които постепенно също добиват градски облик. Някои от тях са били свързани с царски резиденции, други са имали предимно търговски функции. Завладявайки Южна Тракия през 340 г. пр.Хр., македонският цар Филип ІІ превръща някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове. Сред тях са Филипополис („градът на Филип“) на р. Хеброс (Марица) и Кабиле на р. Тонзос (Тунджа). Като тракийски царски град в края на ІV в. пр.Хр. възниква и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка“ край Казанлък. Севтополис носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Велики и неговите приемници. Градът е бил укрепен със здрави стени с правоъгълни кули и бастиони. В него са открити останки от дворец, от богати градски жилища, правилна улична мрежа и голям централен площад. Друг царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край с. Свещари в района на гр. Исперих. В разположения наблизо голям могилен некропол е проучена Свещарската гробница.
В надпис, намерен в развалините на Севтополис, се споменават градски храмове и олтари. Но важните светилища в Древна Тракия са били разположени извън селищата, в характерна природна среда – на планински върхове, край извори, в пещери и др. Прочуто е светилището на Дионис в Родопите, което според Херодот се е намирало на най-високия връх на планината.

ТРАКИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА

,,Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единен, той би бил по мое мнение непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали ще стане някога; и затова са слаби. Тракийците носят много имена, всяко племе според страната си; но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение, с изключение на гетите, травсите и тези, които живеят над крестонците’’.

Херодот

,,Цяла Тракия се състои от двадесет и две племена и може да свика, макар и да е твърде изтощена, петнадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци…’’
Страбон
Тракийците са живели разделени на племена, които често са воювали помежду си. Племенната действителност се променя с времето и поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в изворите не може да бъде възстановена с пълни подробности. За планинското население на Родопите например са известни различни имена, сред които най-често се среща името на бесите. На висок връх в земите на бесите се намира прочуто в древността светилище на Дионис. Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море са се обитавали от племената сапеи, бистони и кикони. В района на горното течение на р. Стримон (Струма), около днешния град Перник или западно от него, е била разположена територията на агрианите, които са имали царе през ІV в. пр.Хр., в Кюстендилско – на дентелетите, в района на Благоевград – на медите, около Петрич и Сандански – на синтите. Сред племената по долното течение на Струма по-важна роля са играли едоните, бисалтите и одомантите. В Югоизточна Тракия Херодот поставя племенната група на тините; по-късно в този район се налага името на астите. Северозападна Мала Азия пък е била обитавана от витинците, които са родствени на европейските тини. От ІV до І в. пр.Хр. витинците имат силно и богато царство, за което са запазени много исторически сведения.
В земите на днешна Североизточна България са господствали гетите – голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос, а е имало свои разклонения и на север от реката. Гетите са били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите. Разпръснати на голяма територия, гетите обикновено са били разединени в политическо отношение, но на два пъти – при управлението на Дромихет през ІІІ в. пр.Хр. и на Буребиста през І в. пр.Хр., се обединяват в могъщо царство. В Северозападна България, западно от р. Искър, е била разположена територията на трибалите – също голямо племенно обединение, създадено през ІV в. пр.Хр. под властта на царе. В Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се появява името мизийци. Най-важни от тракийските племена на север от Истрос са дакийците, които са обитавали Южните Карпати.