Направи дарение на училище!

Автор: Илия Стоименов

По темата за прародината на древните българи е изписано много, но и до днес разрешението на този въпрос остава без окончателен отговор – Terra incognita за науката. В настоящата статия използвам интердисциплинарния подход. Предлагам вариант за отправната точка на древните българи според един исторически извор, подплатен с данни от историческата география, историята, археологията, езикознанието, антропологията и археогенетиката.

Конкретни географски данни за отправната точка на древните българи, или поне на част от тях, по пътя им към Европа, ни дава сирийският патриарх Михаил Сирийски (1166–1199). Данни за това откриваме в неговия труд „Хроника“, който представя историята на света от Адам до 1195 г. В извора това преселение се свързва със събития от времето на император Маврикий (582 – 602). Според В. Златарски, Й. Маркварт и К. Крумбахер, Михаил Сирийски е почерпил информация от изгубено съчинение на патриарха на Антиохия Дионисий Телмахрски, датирано в първата половина на IX век. Михаил Сирийски пише следното: 

„В онези дни [излезли] трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 000 скити и пътували 60 дни от отсам проломите на планината Имеон. Те пътували през зимата, за да откриват вода, и стигнали чак до река Танаис, която извира от езерото Меотис и се влива в Понтийското море.
Когато достигнали до границите на ромеите, единият от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 мъже и се отделил от братята си. Пресякъл реката Танаис по посока на Дунав, която също се влива в морето Понт и поискал от Маврикий да му даде земя, за да се установи и да стане съюзник на ромеите. Императорът му дал Горна и Долна Мизия и Дакия, процъфтяващи страни, които народът на аварите бил опустошил след времето на Анастас. Те заживели там и се превърнали в отбрана на ромеите. Те били наречени от тези същите българи. Другите двама братя скити дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия, наречена [още и] Врати на турайе. Булгарайе и пугурайе, техните обитатели, навремето били християни. Когато един чужд народ зацарувал над тази земя, те бяха наречени хазарайе по името на най-големия брат, който се казвал Хазариг.“

Разбери повече за БГ Наука:

***

Въпреки, че самият исторически извор е късен и с легендарен характер, и явно в него се преплитат събития от различни епохи, той вероятно е компилация от няколко по-стари извора. Проблемните моменти в интересуващия ни откъс от труда на Михаил Сирийски са следните: Първо пътуването за 60 дена на цели номадски племена от Вътрешна Скития (най-общо земите на днешен Казахстан) до река Танаис (р. Дон) е невъзможно. Второ става въпрос за късно преселение на група древни българи по времето на император Маврикий (582-602) или преплитане на събития. Авторът на настоящата статия мисли, че става въпрос по-скоро за второто, тъй като древните българи и хазари са споменавани заедно на север от Кавказ още в VI век. Самите древни българи са засвидетелствани с известни условности още в средата на IV век в земите на север от Кавказ. За хазарите също се предполага, че в първите векове след Христа обитават земите около река Волга. Става ясно, че обхвата на наблюдаваните в дадения исторически период земи е Югоизточна Европа, които тогава били опустошавани от аварите. И група древни българи стават федерати на Византийската империя, което в интересуващия ни период е вече честа практика. Нататък откъса споменава древните българи в земите на север от Кавказ Берсилия, като по-стари обитатели. От всичко споменато до тук единствения необясним момент в труда на Михаил Сирийски е времето от 60 дни.

 След като описахме проблемните моменти е време да обърнем внимание, къде точно според свидетелството на Михаил Сирийски са забелязани древните българи. В последните десетилетия в нашата историческа наука се налага мнението, че Имеон е древното име на Памиро-Хиндукуш и прабългарската прародина трябва да се търси в земите на или около древна Бактрия и град Балх (в днешен Афганистан). Сведение за това, къде се намира Имеон и кои съвременни планини обхваща откриваме в арменските извори. По-конкретно в арменската география от края на VII век „Ашхарацуйц“, за чийто автор се счита древният арменски учен Ананий Ширакаци. Самата арменска география е създадена в  традициите на Птоломеевата „География“, която е и нейният първоизточник. В „Ашхарацуйц“ се казва следното: 

„планината Йемавон, която е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква „люн“, имаща сгъвка от изток на юг. Едното рамо [на Йемавон] върви 1280 мили на запад, другото рамо – 1550 мили на север, а третото върви към Непознатата земя (Неизвестната земя)“. 

Арменската буква „люн“ наподобява по форма латинската L.  Съветският историк от арменски произход Сурен Ерeмян прави карта, реконструкция на Средна Азия според „Ашхарацуйц“. Йемавон действително наподобява люн:

Планината Имеон отговаря на източното по произход наименование Йемавон от „Ашхарацуйц“, което съотвества на Имаус от Птолемеевата „География“, както ще разберем по-долу. От разказа на географията става ясно, че Имеон има три разклонения – едното, южното, отговаря на Хиндукуш и може би част от Каракорум, тъй като разделя Средна Азия от Индия. Северното на Памир и западните части на Тян шан. Трето, вървящо към Непознатата (Неизвестната) земя продължава към северните части на Тян Шан, стигайки вероятно до Алтай. Както виждаме  от възстановката на „Ашхарацуйц“ от Еремян, планината Имеон (в червено), всъщност включва от юг на север Хиндукуш, северозападната част на Каракорум, Памир, Тян шан, продължавайки през хребетите Кетмен, Боро–Хоро, Джунгарски Алатау, Тарбагатай  достигайки на север до Алтай и отиваща в Неизвестната земя (т.нар. Terra Incognita). Според картата на „Ашхарацуйц“ Имеон разделя Средна Азия от съвременен Китай.

Друга важна подробност от сведението на Михаил Сирийски, която се пропуска доста често от изследователите е споменаването на Вътрешна Скития. В своята възстановка Еремян разполага Скития на север от реките Окс (Амударя) и Яксартес (Сърдаря). В интерес на истината самата Арменска география явно е довела до заблуда много наши изследователи, анализирайки написаното от Михаил Сирийски, да търсят отправната точка на древните българи в южна Средна Азия. Тъй като „Ашхарацуйц“ в своето описание, към Скития включва и страните Согдиана и Сакара (Страната на саките). Също така дава и обща граница между Скития и страната Ария, която е разположена далеч на юг в земите на днешен Афганистан.  Според първоизвора на „Ашхарацуйц“ – Птолемей, Согдиана и Сакара са съвсем отделни от Скития страни, които граничат с нея. Трябва да установим също коя част на Скития е т.нар. „Вътрешна“. Според античните географски представи Скития се разделя на „Вътрешна“ и „Външна“ в зависимост от коя страна на планината Имеон (Имаус) се намира. 

Тук за пример ще дам една карта, направена в духа на тези традиции – историческа карта на „Познатият стар свят“ на френския географ и член на Френската академия на науките Жан-Батист Бургиньон д’Анвил (1697 – 1782) от 1763 г. 

Вътрешна Скития или Scythia intra Imaus (подчертана с червено на картата) означава Скития отсам планината т.е. от запад на Имеон или Imaus (оградена в червено кръгче), противоположна на Външна Скития или Scythia extra Imaus (подчертана с червено на картата), която е от източната страна на Имеон. Клавдий Птолемей разполага Вътрешна Скития на север от страните Хиркания, Маргиана, Согдиана и Сакара. Тя достига до устието на Аму Даря. Според древните географски традиции реките Аму Даря и Сърдаря се вливали директно в Каспийско море. В древността река Аму Даря действително се е вливала в Каспийско море, чрез неин приток минаващ през Каракум. Тоест Вътрешна Скития е обхващала части  от днешен западен Узбекистан и северозападен Туркменистан. На север Вътрешна Скития граничи с Непознатата земя, на юг с гореспоменатите Хиркания, Маргиана, Согдиана и Сакара, на запад с Азиатска Сарматия и Хирканско море (Каспийско море), а на изток Имаус (Имеон), както споменах вече я разделя от Външна Скития. Съпоставяйки информацията от гореспоменатите източници виждаме, че Вътрешна Скития се намира на север от споменатото в „Арменската географията“ северно рамо, отговарящо на разклонението на Тян шан в днешен Киргизстан (съвременния хребет Заилийски Алатау, известен като Аскатанкас в древността), което я отделя от Сакара. На  юг достига до р. Аму Даря и граничи с Хиркания, Маргиана и Согдиана. И е разположена на запад от планините, разделящи Казахстан и Китай.
За да се разбере в коя точно част на Вътрешна Скития са фиксирани древните българи трябва да се върнем на описаното от Михаил Сирийски. От него се разбира, че тримата братя са тръгнали от „проломите на планината Имеон“. Тоест те идват от източна Вътрешна Скития, където тя опира в планината Имеон. Така тълкувайки сведението на Михаил Сирийски чрез първоизточника на „Ашхарацуйц“ – „География“ на Птолемей, добиваме ясна представа какво се казва в „Хрониката“. Виждаме, че най-далечната източна географска точка, в която са забелязани древните българи от древните историци на западната цивилизация трябва да се търси в района на днешен Северен Киргизстан и около границата между Казахстан и Китай, където планината Имеон минава през Скития и я разделя на две. Това е единственият ареал на географската карта, в който Вътрешна Скития и Имеон (Имаус) имат съприкосновение. Тъй като най-южният ръкав на Имаус отговарящ на съвременните Памир и Каракорум всъщност разделя Сакара от Индия.

Дали древните българи са живели преди това в земите на Външна Скития, на хронистите от западния свят не им е било известно. Ако има данни, то те трябва да се търсят в китайските исторически извори. Също така в съседство до тях е доста вероятно да са живеели споменатите от Михаил Сирийски т.нар. потомци на Хазариг – хазарите, а и други народи, споменаващи се заедно с древните българи вече на север от Кавказ. Българското име се вижда от наши и чужди изследователи в различни народи, обитавали територията на днешен Северозападен Китай около началото на новата ера, като булуоджи и по-ле (пулей). Изследователят Живко Войников вижда и хазарите в държавата Чеши, като съседна на гореспоменатите народи. Интересна хипотеза изказва българският езиковед проф. Борис Симеонов. Той вижда предците на българите в народа пу-ку (пу-гу/бу-гу), споменаван в китайските извори от II пр. Хр. – VIII в. сл. Хр. Интересно е, че пу-ку често се споменават редом с народа дулу в различни локации от Централна Азия – на северозапад от Памир в Тяншан, Седморечието, Алтай, Джунгария и Източна Монголия. Вероятно тук става въпрос за различни по-късни миграции на тези племена и народи. Дори и пу-ку/пу-гу да не са собствено древните българи, те са може би съседният им в северните покрайнини на Кавказ народ пугури, споменат от Михаил Сирийски.
Оставайки встрани езиковедските предположения за това как са произнасяли древните китайци българското народностно име и това на може би родствените им съседи в Кавказ, следи подкрепящи теорията за степното потекло на древните българи откриваме в тяхното държавно устройство, духовна и материална култура.

Както разбираме от Хамбарлийския надпис на кан Крум, той разделя своя саракт (вътрешната област) – територия под прякото подчинение на владетеля, на лява и дясна страна, управлявана от ичиргубоила и кавхана. Тук виждаме организация, характерна и за други степни номади. Двете страни, лява и дясна, се установяват, гледайки на юг. Лява, ще рече изток, а дясна запад. Същото устройство на племенното обединение или държавата, се среща при хуни, тюркмени, различни други тюркски народи, монголци и хунну. Все народи, произхождащи от степите на Азия. Без да се спирам подробно, само ще спомена, че и древнобългарският календар има очевидни връзки по-скоро с Китай, отколкото със земеделските народи на древна Бактрия. 

Материалната култура на древните българи също е почти изцяло свързана със степите и Скития. В I в. сл. Хр. в степите на Евразия настъпва така нареченият късносарматски период, продължил до IV в. сл. Хр. Прабългарската материална култура в доста свои черти напомня късносарматската. Късносарматският период е свързан с миграцията на аланите (ираноезичен народ, живял в съседство с древните българи няколко века, в Причерноморието) в степите на Долна Волга. Аланите мигрират на запад, бягайки от хуните. 

Самите хуни или техните предци хунну също оказват силно влияние върху късносарматската култура. Някои учени дори наричат периода „хуно-сарматски“ или „хуно-сарматско“ време. При сарматите в степите на север от Каспийско море се появяват предмети, идващи от изток като композитен лък хунски тип, стрели хунски тип, керамични съдове, все характерни за степите на Централна Азия. В сарматското изкуство, в украсата на металните предмети, изображенията на животни от т.нар. сарматски животински стил показват сходства с тези на Пазарикската и Ордоската култури, Южен Сибир и Монголия. Променя се погребалният обряд, който по принцип е една от най-консервативните черти на материалната култура. Ориентацията на погребаните се променя, главата сочи на север, краката на юг. Гробното съоръжение е тясна гробна яма – ниша или катакомба. Краката на покойника са често кръстосвани. Всичко това говори, вероятно за миграция на население от изток. 

Изкуствената черепна деформация, така характерна за древните българи, също се появява при сарматите около р. Волга и Урал през късносарматския период, където 70-80 % от откритите черепи са с такава. Погребалният обряд на древните българи също силно напомня този на късните сармати от Долна Волга, като при тях са често срещани нишовите гробове и ориентация на погребаните север-юг. Среща се и кръстосването на краката на покойника. Тук трябва да спомена и за един тип гробни съоръжения, срещащи се при древните българи. Гробна яма с уширение по едната дълга страна, срещащи се както при дунавските, така и при волжските българи и имащи аналогии в некрополите от Бишкентската долина в днешен Таджикистан. Интересен е и фактът, че и при населението оставило тези некрополи е характерна изкуствената черепна деформация. Това население се свързва с номади, нахлули в Бактрия през II в. пр. Хр. от северна или североизточна Средна Азия. Такива съоръжения се срещат и при късните сармати от Северното Причерноморие. В некрополите на долнодунавските българи се откриват и гробове със скелети на цели животни. Може би тази практика трябва да се свърже отново с номадите от Североизточна Централна Азия.

Макар разнообразни в антропологичния си облик, при древните българи от Долния Дунав се срещат и черти, свързващи ги с Евразийските степи, и в частност на късните сармати. При древните българи често се среща т.нар. памиро-фергански антропологичен тип. Памиро-ферганският тип е брахикранен (кръглоглав) подтип на европеидната раса с монголоиден примес (в различна степен според индивида). Днес се среща сред народите  на Средноазиатското Междуречие и Средна Азия, което кара много наши учени да свързват древните българи с Бактрия и съседните и страни. Но в древността този антропологичен тип, далеч не е бил характерен само за древното земеделско население на южна Средна Азия, дори напротив. В степите този расов тип е засвидетелстван сред саки и усуни в Източен Казахстан и Киргизстан, също и при сарматите в Западен Казахстан. В южноуралските степи е засвидетелстван още през V в. пр. Хр. В Средноазиатското междуречие става преобладаващ през античността, вследствие взаимодействие със степното население. Интересно е също, че през същия период се среща и в градовете на Източен Туркестан (дн. Синцзян-Уйгур автономен окръг в Китай), т.е. и във Външна Скития.
За да сме напълно коректни трябва да споменем, че при древните българи от Първата Българска държава, макар и представители на европеидния расов ствол в голямото си мнозинство, се срещат и други контактни антропологични типове между европеидната и монголоидната раса – туранският и уралският, които също ги свързват със степите. Но само по-задълбочени изследвания по темата биха ни отговорили, откъде и кога идват посочените контактни антропологични типове. Въпреки всичко сами по себе си, те все пак показват връзка с Евразийските степи и един по-северен вариант за отправна точка на древните българи.

Днес в помощ на археологията идва една млада наука – археогенетиката. Макар и още в зората на своето съществуване тя може да ни даде точни улики в издирването на произхода и прародината на древните българи. Характерно при изследването на останки от древните обитатели на Евразийските степи е, че освен западноевразийски гени се откриват и източноевразийски. Митохондриална хаплогрупа (предавана само по-пряка майчина линия) D4m2, разпространена днес в Северна Източна Азия, е открита в останки на жена от свързвания с аланите Подгоровски некропол от Салтово-Маяцката култура (VIII – IX в.). Самата Салтово-Маяцка култура е триетнична, като различните ѝ варианти се свързват с алани, древни българи и хазари. Макар и това да е единственият индивид от общо четири изследвани образци от Салтово-Маяцката култура, показващ връзка със Северна Източна Азия, може да очакваме, че в последващи изследвания да се открие същата хаплогрупа и в некрополи на древните българи от Долния Дунав. Въпреки, че в България от публикуваните образци от Първото Българско Царство са открити митохондриални хаплогрупи само със западноевразийски произход, за нас интерес представлява едно изследване от Румъния. Изследвани са останки от 11 християнски погребения от X век на населението на дунавската крепост Капидава в Добруджа. Авторите сравняват резултатите на погребаните от Капидава с различни средновековни популации, включително и гореспоменатите средновековни проби от България. Установява се, че най-близо до пробите от Капидава стоят българските образци. Това вероятно говори за общ произход между населението от изследваните погребения на територията на съвременна България и румънските средновековни проби. Отново както в гореспоменатото изследване на проби от Салтово-Маяцката култура и в изследването на некропола в Капидава, само в един индивид е открита източно-евразийска митохондриална хаплогрупа – N9a. Този хаплотип се среща сред днешното население на Източна Азия. Интересно е, че същата хаплогрупа е регистрирана в две сарматски и едно ранномаджарско погребения от съвременна Унгария.
Въпреки посочените доказателства, трябва да се има предвид, че тепърва бъдещи изследвания, ще потвърдят или отхвърлят сегашните предположения. Но в съчетание с другите изложени факти в тази статия, си струва да се споменат. Последно, преди да приключим с генетиката, е интересно да се упомене едно българско генетично изследване относно съвременните българи и връзката им с номадите от Черноморско-каспийските степи. То показва пряка връзка с две алански проби от Салтово-Маяцката култура и непряка със степното европеидно население на Евразийските степи. 

От изложеното по-горе се вижда, че историческите извори, материалната и духовна култура, антропологичният облик, генетичният произход на древните българи сочат в полза на степния им произход. В търсенето, на който впрочем са се насочили редица бележити български изследователи още от зората на нашата историческа наука. 

Както отбелязах макар и със силно легендарен характер съобщението на Михаил Сирийски ни дава най-източният географски район, в който древните българи се локализират от историческите извори. Именно в степите на Източен Казахстан и Северен Киргизстан до Тян шан, там където в Античността живеели древните ираноезични саки. Дали древните българи са дошли от другата страна на Тян шан – Външна Скития, все още науката няма сигурен отговор. Независимо дали първите хора, нарекли се българи, са от алтайско, иранско или смесено потекло, ние ги откриваме в степите на Евразия. С този си труд и прочит на написаното от Михаил Сирийски желая да насоча усилията в търсене на прабългарската прародина в конкретен ареал. Именно районът – от западната страна на границата между Вътрешна и Външна Скития. И по стечение на обстоятелствата района около границата на днешен Казахстан с Китай и Северен Киргизстан. Там, където Вътрешна Скития опира в хребетите на Имаус и от чиито проломи, според Михаил Сирийски са излезли древните българи и хазарите. Мястото, което в първите векове около новата ера е контактна зона за ираноезичните саки, усуни, юечжи и представителите на алтайското езиково семейство – народът хунну.
Освен географските податки оставени ни от Михаил Сирийски, за пътя на древните българи към Европа от тази зона говорят елементи от материалната и духовната култура, държавното им устройство и антропологията. А косвено и младата наука – археогенетиката. Бъдещи нови изследвания и открития, ще потвърдят или отхвърлят предложената тук хипотеза. Вместо завършек, ще припомня, че в „Сирийската хроника“ на Захари Ритор, българите живеещи на Север от Кавказ през VI век са споменати редом с народите „Хасар…, Абдел, Ефталит“. Тук според мен трябва да се търси отправната точка в разгадаването на енигмата относно прародината и произхода на древните българи.

Библиография:

1. Ангелова, Е. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна (СИ) България и Северна (С) Добруджа. – Списание Археология. № 2. София, 1995
2. Атлас мира. Москва, 1988
3. Атлас на Света, изд. Просвета. София, 2000
4. Афанасьев Г. Е./Ван Л./ Вень Ш./ Вэй Л./ Добровольская М. В./ Коробов Д. С./ Решетова И. К./ Ли Х./ Тун С. Хазарские конфедераты в бассейне Дона. Естественнонаучные методы исследований и парадигма. Москва, 2015
5. Венедиков, И. Административна уредба ва Първата Българска държава. България 1300.  – Институции и държавна традиция. Т. 1. София, 1981
6. Войников, Ж. Етногенеза и миграции в Евразия през древността и ранното средновековие и мястото на древните българи в тях. София, 2009
7. Войников, Ж. Заблуди и факти за древните българи. Книга I. Теории за произхода. Плевен, 2022
8. Гинзбург, В. В./ Трофимова, Т. А. Палеоантропология Средней Азий. Москва, 1972
9. Голийски, П. Древните и средновековните българи в Сирийските и сирийско-арменските извори . –  Списание Епохи. Т. XXVII. Велико Търново, 2019
10. Гумильов, Л. Хуните. История на народа хуну. София, 2007
11. Димитров, Д. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна, 1987
12. Златарски, В. Известието на Михаил Сирийски за преселението на българите. – Васил Златарски Избрани произведения. София, 1972
13. Йорданов, Й. Антропология на древните българи. Масовият кръгов гроб при Девня. София, 2008
14. Йорданов, Й. Възстановяване на главата по черепа. София, 2000
15. Нешева, Д. Характеризиране генетичните корени на населението по българските земи. Автореферат. София, 2016
16. Оувъри, Р. Исторически атлас на света. София, 2005
17. Рашев, Р. Две групи прабългари и две прабългарски култури. – Историко-археологически изследвания в памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1991
18. Рашев, Р. Прабългарите през V-VII век. София, 2005
19. Симеонов, Б. Произход и значение на името българи. – Paleobulgarica (Старобългаристика). III, 2. София, 1979
20. Симеонова, Г. Планината Имеон – география, митотворчество или неразчетеното послание с ономастичен код. – Електронно списание LiterNet. № 5 (138), 2011
21. Стаматов, А. Tempora incognita на ранната българска история. София, 1997
22. Стоименов, Д. Атлас – българските земи в европейската картографска традиция (III-XIX в.). София, 2008
23. Сулимирский, Т. Сарматы. Древний народ юга России. Москва, 2008
24. Съсълов, Д. Българите от преди две хилядолетия. Велико Търново, 2006
25. Тер – Мкртичян, Л. Армиянские источники о Среднии Азии V-VII в.в. Москва, 1979
26. Трешников , А. Ф. Географический энциклопедический словарь. Москва, 1988
27. Чолаков, С. Антропологично проучване на ранносредновековен некропол при с. Дибич, Шуменско. – Списание Археология. № 3-4. София, 1998
28. Butler, S. The Atlas of Ancient and Classical Geography. London, 1908
29. Chen, S. Some remarks on  The Chinese „Bulgar“. – Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungaricae. Vol. 51. Budapest, 1998
30. Chobanov, T./ Stamov, S. Genetic evidence suggests relationship between contemporary Bulgarian population and Iron Age steppe dwellers from Pontic-Caspian steppe. – bioRxiv, 2019
31. Rusu I./ Modi A./ Vai S./ Pilli E./ Mircea C./ Radu C./ Urduzia C. / Pinter Z. K. / Bodolică V./ Dobrinescu C./ Hervella M./ Popescu O./ Lari M./ Caramelli D./ Kelemen B. Maternal DNA lineages at the gate of Europe in the 10th century AD. PLOS ONE, 2018
32. Stevenson, E. Claudius Ptolemey The Geography. New York, 1991
33. Symonenko, O. On the problem of „Huns-Sarmatians“. Anabasis. Studia Classica et Orientalia. Rzeszów, 2012

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!