СТАНКА НИКОЛИЦА СПАСО-ЕЛЕНИНА – НА ПОЛЗУ ЖЕНСКИЯ ПОЛ

гл. ас. д-р Андриана Спасова

Институт за литература – Българска академия на науките

• Лична и професионалната сфера

Фигурата на Станка Николица Спасо-Еленина (1835 – 1920) и нейните занимания се свързват с възрожденското културно средище Разград. Там българската просветителка е родена през 1835 г. в семейството на Елена и Спас Стоянови и има дълъг 85-годишен живот. В българската култура тя остава известна като една от видните и високоерудирани книжовнички, общественички, преводачки, поетеси и учителки през XIX век.

Любопитен факт около личния ѝ живот е, че тя е майка на девет деца – седем дъщери и двама сина, като шест от дъщерите ѝ тръгват по нейния път – стават учителки. 

Образованието си възрожденката получава в родния си град при българския интелектуалец Никола Икономов с прякор Жеравненеца. Той създава първото девическо училище (1849), първото взаимно и първото класно училище в Разград (1860), автор е на книгата „Земледелие“ (1853), с която поставя началото на селскостопанската книжнина в страната. Именно даскал Н. Икономов първоначално насочва Станка Николица към руската и сръбската литература и той съдейства за нейната творческа реализация. Нейният интерес се задълбочава с годините и като читателка, и като преводачка на художествената класика.

Личната и обществената сфера и тук се преплитат, както и при други наши възрожденци. През 1852 г. нейният учител и съгражданин Никола Икономов става неин съпруг. Така те двамата остават във възрожденския културен живот като една от първите литературни двойки в България. Професионалният живот на Станка Николица Спасо-Еленина започва от средата на 50-те години на XIX век – тя учителства в девическите училища в Разград (до 1866) и Русе (1866–71). След 1871 се завръща отново като учителка в Разград, където остава до края на живота си. Освен това тя се проявява и като активна общественичка – членка е на разградското женско дружество, подпомага морално и материално женското благотворително дружество „Ступанка“ в Русе. 

1. Първата преводачка на Доситей Обрадович 

Станка Николица Спасо-Еленина остава в паметта ни като първата българска преводачка на сръбския писател Доситей Обрадович – той е най-превежданият и популярен тогава сръбски автор. Книжовничката превежда части от негови известни съчинения. Всъщност авторката има една-единствена издадена книга и това е „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“. Книгата е издадена с помощта на съпруга ѝ в Белград през 1853 г., струвала е тогавашните 100 пари.Чрез превода си може да се каже, че тя се утвърждава като първата българка, поставила принципно въпроса за еманципацията на жената, за ролята ѝ в семейството и в обществото. 

Станка Николица Спасо-Еленина пропагандира своите възгледи и чрез един своеобразен вензел на името си. Интересно е как в него тя вплита не фамилното име на мъжа си, а собствените имена на своя съпруг (Никола), на баща си (Спас) и на майка си (Елена). Възрожденката постъпва доста новаторски и непатриархално за жена от средата на XIX век – би трябвало името ѝ да звучи Станка Икономова, но личният ѝ избор променя името. Веднъж авторката се подписва с двете си имена Станка Николица, на корицата, а след това се представя, като разгръща всичките си имена, накрая на книгата тя добавя „желателка на женското просвещение С. Н. Спасо-Еленина“ (Спасо-Еленина 1853: 48).

Чрез превода си „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“ Станка Николица за първи път в България разглежда в нравствено-философски план проблема за отчуждението. Освен с посланието си преводът има значение и с художествените си качества. Бих казала, че Станка Николица превежда точно, с лекота и вдъхновение, на известни места със завладяваща емоционалност. Тя пресъздава умело богатата художествена образност на „О славним женама“ (1793). Българската авторка определено демонстрира високи преводачески умения, високо отношение към рецепцията на Доситей Обрадович. 

• Учебникарското лице на художествената книга 

Важен културно-исторически факт е, че книгата ѝ „Две приказки…“ е въведена като учебно помагало в някои български девически училища през Възраждането. Оказва се, че преводът на художествена книга функционира като учебник. В автобиографичната си книга Илия Блъсков през 1907 поставя акцент именно върху ролята на превода във възрожденското девическо училище:

„Из много училища, дето имаше ученички, книжката се введе като спомагало за свободен и разбран прочит. Освен другите благотворни преимущества, които има тая книга за читателите, тя още много спомогна за в полза на нашият презрян тогива женски пол: на девическите училища захвана да се гледа с по-голя ревност и прилежание, а на самата жена не като на робиня вкъщи, но като майка и възпитателка, помощница и другарка.“ (Блъсков 1976: 131–132).

Друг е въпросът защо днес нейният превод не е включен в учебните ни програми? Това определено би допринесло за тяхното обновяване и разширяване с нови имена на жени писателки и поетеси. Да, тези имена са малко познати, останали в маргиналната ниша на литературната ни история и именно затова е предизвикателство книгите им да бъдат извадени наяве и да допълнят учебния материал в съвременното ни образование. 

• Знаковите паратекстови фрагменти

Преводът „Две приказки…“ (1853) от книгата (1793) на Д. Обрадович сам по себе си е ценен, но в книгата има и други не по-малко важни паратекстови части. На първо място, в началния титул след корицата можем да прочетем мисъл от Мартин Лутер и една народна поговорка. Тези епиграфи, насочващи към двете повествователни части, не са случайно избрани от Станка Николица: „Жената е хубавица, казва Лутер, кога е угодна на мъжа си.“ и „Зъмя да храниш, и на неблагодарен челяк добро да струваш, се едно е.“ (Спасо-Еленина 1853: 2) Разглеждайки ги, виждаме, че посланието им се разчита в контекста на модернизирането на възрожденското познание и по-специално разширяването на женските познавателни хоризонти.

На второ място, по-любопитно е какво можем да прочетем на последната титулна страница на преводната книга. Тук четем едно кратко авторско стихотворение на Станка Николица:

Малка книжка за жените,

Дето им показва бодро,

Да се пазят от злините

И да се отнасят мъдро.

Четиристишието се приема за едно от първите публикувани български стихотворения, написани от жени в началото на 50-те години на XIX век. Ако си припомним историческото място на лирическите творби на Елена Мутева, ще установим, че те са издадени посмъртно пет години по-късно от стихотворението на Станка Николица в сп. „Български книжици“ през 1858. Ето защо „Малка книжка за жените“ не претендира за усложнена образна система, за спазена стихотворна форма и умело претворен ритъм. Малката творба остава в паметта ни като един от първите опити на жени да пишат поезия на български език и да успеят да я издадат в своето време.

На трето място, в книгата също така присъства и едно авторско обявление. В него става дума за нови преведени от Станка Николица книги. Това е преводът на известната книга от руския сантименталист Александър Велтман „Многострадална Геновева. Съчинена на проза и на позорище“ и преводния роман „Касия царица“, наречен от авторката „роман добър и предобър“. За съжаление тези преводачески занимания на Станка Николица обаче не успяват да намерят книжовна изява, книгите остават неиздадени и за тях литературната история няма памет.

• Функцията на обявлението

Обявлението през Възраждането играе важна роля. В тази връзка много ярък пример е именно обявлението на Станка Николица Спасо-Еленина. Чрез него тя безспорно вписва българките в един женски еманципаторски проект. Особено въздействащо е началното обръщение на авторката:

„Мили еднородни Българки! От няколко годинки насам, слава Богу! Почувстваха ползата от просвещението и за женския род и в нашето любезно Отечество, България. […] Ами ний клети жени, като немами средство да странствувами, какво да правим? – Немами съставени книги, за да се научим в училището по-основно; немами и време доволно да проведем в него; немами, както учебни, тъй и вънкашни за прочитане книги; щото начуим за малкото временце в училището, и негозабравями, като оставим.“ (Спасо-Еленина 1853: 47). 

Така чрез своя превод и най-вече чрез своето „Обявление“ Станка Николица Спасо-Еленина успява да успореди две тенденции: традиционната възрожденската тенденция „на ползу роду“ с една нова и модерна тенденция на полза на женския род. Посредством преводната книга авторката успява да аргументира идеята си, защитавайки я с имена образци на известни женски присъствия от световната митология, литература и история. 

Обявлението освен това маркира поне два акцента. От една страна това е социалният и рекламен жест на преводачката – тя посочва бъдещите си книги и възможността предварително да заявят екземпляр). А от друга, е умишленото затваряне и стесняване на читателската публика, само до женската общност от нея: това са книги „особно за жените“, „Които жени обичат да добият речените книги“ (Спасо-Еленина 1853: 48). Обръщайки се само към жените читателки, „Обявлението“ служи като стратегия на самоизолиране, на съзнателно ограничаване на периметъра, на специализиране и профилиране на типа читателска публика. А това говори за един по-висок рецептивен литературен и преводачески усет, който можем да отнесем към личността на Станка Николица Спасо-Еленина.

• Просвещението на българките, читателки на световната литература

Обявлението на възрожденската писателка засяга още един важен проблем – липсата на гласност и на спомощестование за излизането на книги, преведени или написани от жени. Това се оказва един от нерядко дискутираните проблеми от възрожденското време. Съответно общността на жените авторки и преводачки търси и намира различни начини за популяризиране на своя труд, за огласяване на усилията си, за заявяване на мястото на жената всред възрожденската творческа интелигенция. Така именно може да бъде разчетено и „Обявлението“ към книгата на Станка Николица Спасо-Еленина – като самоосъзнат жест за разпространение на образователно-просвещенските идеи. 

В тази връзка има няколко маркери в книгата, които са ключови. Единият е посвещението стихотоврение („Малка книжка за жените“), вторият е призивът („Да уловим перото и всяка според силата си да гледа да изработи за свойте дружки“) и третият е новото самочувствие на жената авторка и преводачка („изработих таз книжка и ви я препоръчвам“) (Спасо-Еленина 1853: заден титул, 47–48). Именно тези маркери са препотвърждаващи се линии на женското просвещение именно с включването им в представите за модерната личност на Възраждането. 

Открояването на женското присъствие във възрожденската книжнина е по-любопитен начин преплетено с мястото на античната литература по това време. Книгата на Станка Николица Спасо-Еленина показва възрожденската практика да усвоява световни (антични и западноевропейски) модели.

Насоченият интерес на Д. Обрадович към Античността (Езоп, Аристотел, Платон) и към Европейското просвещение (Русо, Волтер, Молиер) показва значението на сръбското посредничество, подобно на гръцкото, за развитието на литературния вкус у българите. Универсалният език на античните и просвещенски образи спомага да издигне проблема за необходимостта от образование и равноправие за жените, за тяхната еманципация. Любопитното е, че всички прославени жени са представени чрез три характеристики: първо, като съпруги, майки и дъщери на славни мъже, второ, като жени на велики империи или знакови епохи и трето, като жени с определен тип добродетел. За илюстрация на твърдението ще дам няколко примера от преводната книга: 

„Кама, една благородна госпожа в Галатия, залюби я смъртно Синорикс, принципо на това място, и роднина на мъжа ѝ“; „Корина, девица Тивейска, пет пъти е победила Пиндара (за когото свидетелства Ораций, че не е могъл никой да го постигне“; „Пития, дъщерята Аристотелова, жена на Демората, краля Лакедемонски, знаменита колкото по бащиното си име, толкоз повече по целомъдрието си и любовта към мъжа си“, „За туй един Епископ укорявал Мария Стюарт, че тя се показала повече като политик, а не като християнка.“ (Спасо-Еленина 1853: 6, 8, 9, 16). 

По интересен начин е спомената Пития – не като митологичната жрица на Аполон, а като историческата личност. В книгата има митологични, библейски, антични, европейски, руски имена, имена от различни епохи, като се проследява генеалогията на известните женски и мъжки имена от най-дълбока древност до тогавашното съвремие на балканския читател (читателя на Д. Обрадович и на Станка Николица). 

 Имената от световната литературна класика и история за възрожденската публика са слабо познати, но за тях остава в съзнанието, че това са имена образци – важни са самите кратките характеристики на „славните жени“. Така например поредицата от споменати имена като Мария Стюарт, Елизабет I, Екатерина I и много други с кратки истории завършва със следното послание в унисон с идеологията на женското просветителско движение: „Тези няколко примера доволни са да уверят нас, че душата, както в мъжкия, така и в женския пол, е един и същи род, и че има прекрасни, големи и славни души“.

• За жанра „каталог на жените“ от Античността до Българското възраждане

Само по себе си съчинението на Обрадович не е оригинално като словесен жест, а го срещаме векове назад, в един много древен жанр. Още Хезиод, наред с „Теогония“ и „Дела и дни“ (VIII в. пр.н.е.), има една по-слабо изучавана епическа поема, наречена „Каталог на жените“. Ще се спра накратко върху него, като припомня историческия развой на този античен каталог и как той се съотнася до възрожденската публика. 

Оказва се, че наред с генеалогията на боговете и героите, Хезиод ни представя генеалогията на великите жени, които са били майки или съпруги на славни герои. Тяхната роля в историята е видяна именно като място на пораждане на славни потекла. По-късно през XIV век Бокачо публикува на латински език сборника с биографии на митологични и исторически жени „За славните жени“ (1374). Книгата на свой ред повлиява на книгата на Чосър „Легенда за добрите жени“ (1380). Логиката на подобни съчинения е да се започне от митологичните жени предтечи и да се стигне до жените в съвременността. Това полага по историческата ос именно този древен жанр „каталог на жените“, въведен за първи път през 8 век пр.н.е., през XVIII век е привнесен на балканските земи от Д. Обрадович „О славним женама“ (1793) и едва в средата на XIX век е включен в българската възрожденска литература чрез делото на Станка Николица Спасо-Еленина „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“ (1853).

Именно античната форма „каталог на жените“ извежда историята на женските гласове като истина, която не подлежи на усъмняване. Остава отворен въпросът обаче защо обаче българската история помни и възпроизвежда гласа на Доситей Обрадович за приобщаването на жените, а и по-рядко се сеща за първото му въвеждане през превода на Станка Николица? 

Думите на Станка Николица – „Видите в нея с какви духове жени е имало на света, каквито мигар сега нема? Има..“, представят възрожденката като жена, разпознаваща се през своите предшественички. Акцентът вече не е само върху примера на великите жени от Античността, но категорично заявеното „Има“ насочва към примери, които може да се намерят в съвременността. Станка Николица проблематизира и насочва към едно ново разбиране на „женския въпрос“, към промяна на стереотипния образ на жената. 

• Две думи „За аза человекомразеца“

Вторият текст „За аза человекомразеца“ наподобява религиозна притча, но засяга актуални обществени въпроси. Д. Леков интерпретира функционирането на тази древноизточна повест спрямо възрожденския контекст и просвещенския проект за жената, а именно: „Жената не трябва да бъде затворена в своя семеен бит, да е безразлична към онова, което става в духовното и политическо битие на българина“, като заключва необходимостта Станка Николица Спасо-Еленина „да внушава и въздейства по езоповски“ (Леков 2008: 74). 

Езикът на Езоп задава ключов за Възраждането модел, той е лесно разбираем и в него се влага популярен призив. Морализаторската реторика позволява на преводачката на Доситей Обрадович да проблематизира разпознаваемите механизми на подчинение на женския пол, да ги вложи в популярна книга, която да изгради други механизми – на отстояване на женския пол. Може да се каже, че Станка Николица Спасо-Еленина показва на своите съвременнички един нов модел, който да следват и разширява тяхната представа за света, за мястото им извън патриархалната мъжка доминация. 

Мястото на Станка Николица Спасо-Еленина 

Присъствието на първата българска преводачка на Д. Обрадович през Възраждането е многостранно – като видна учителка, книжовничка и поетеса. Примерът, който Станка Николица Спасо-Еленина дава, открива пред нейните съвременнички нов различен хоризонт за мястото на жената и изгражда друг етап от нравствено-просветителските задачи, които възрожденската жена има пред себе си. Делото на Станка Николица показва още веднъж едни от първите стъпки в историята ни как се утвърждава женската фигура в структурата на патриархалното възрожденско общество.

ЛИТЕРАТУРА

Блъсков, Илия. Спомени, съст. Д. Леков. С., 1976.

Дойнов, Иван и Дойнов, Пламен (съст.). Книга за Санка Николица Спасо-Еленина. Разград, Разградско дружествово към Сдружение на българските писатели, 2008.

Леков, Д. Станка Николица Спасо Еленина. – В: Книга за Санка Николица Спасо-Еленина. Разград, Разградско дружествово към Сдружение на българските писатели, 2008, с. 62–78.

Обрадовиħ, Доситей. Сабрана дела, Т. 1–3. Београд, Просвета, 1961.

Спасо-Еленина, Станка Николица. Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца. Белград, Правителствената книгопечатня, 1853.

Направи дарение на училище!