Началото на този разказ започнахме да пишем, докато бяхме в Брюксел. Вървяхме си по улиците и наблюдавахме двата паралелни свята, които се разкриваха пред очите ни. От една страна беше гледката във висините – красивите фасади, високите сгради, прекрасната катедрала, от чиито камбани час по час се носеше одата на  радостта – химнът на Европейския съюз. Всичко това прекрасно, докато… човек не насочи поглед надолу към земята. А това което вижда там, е тягостно. Просяк до просяка, бездомник до бездомника в столицата на Европа. Излизаш от северната гара и на фона на огромните небостъргачи гледаш бездомници (в огромната си част нелегални мигранти) налягали и спят по земята (е, сврели се на сушинка и намерили си отнякъде одеяла, за да се завият). Вървиш по площад Рожие и по търговската улица покрай моловете – там ром до рома, протегнал пластмасова чаша и ти иска пари на развален френски. Че някои ти и препречват пътя. И си мислиш защо е така и се сещаш, че това, което наблюдаваш по улицата, са и етнически проблеми, създавани от глупост и отглеждани с още по-голяма глупост, за да превърнат в обществени язви.