Направи дарение на училище!

Автор: Румен Шивачев

Резюме

Текстът прави паралел между приказното творчество на Валери Петров и Джани Родари. Маркирани са главно различията между двамата писатели. За основа на тезите са използвани “Бяла приказка”, “Копче за сън” и “Меко казано” от В. Петров и сборникът “Приказки по телефона” от Джани Родари, като е обърнато внимание и на есеистичната му книга “Граматика на фантазията”. У В. Петров са засегнати юнгианските основи на творчеството за деца. Статията стига до заключението, че въпреки различията си, и Дж. Родари, и В. Петров са еднакво представители на съвременната модерна приказка.

Ключови думи

дълбинна психология, магическо, фантастно-вълшебно, чудна превърнатост, Валери Петров, Джани Родари

Разбери повече за БГ Наука:

***

Винаги съм се чудел на огромния диапазон в творчеството на Валери Петров. По-точно, чувствал съм се предизвикан и дълбоко раздвоен в представите си за естеството, нагласите, духовните структури на твореца въобще в нашите модерни времена. От една страна, изключителните му познавачески преводи на Шекспир – енциклопедистът на разнопластовата човешка природа, комплициращ в своето творчество познанието за човека в почти пълния му юнгиански смисъл: така, както той е представен, обяснен и обединен в понятието на Юнг за цялостна личност. От друга страна, поезията на Валери Петров, показваща колко сложна и измамна може да бъде наивността на човека. От трета страна, творбите му за деца и юноши, “разпростряни” едва ли не из цялата жанрово-видова номенклатура и свързани помежду си посредством една твърде мека и лична човешка лирика, стояща на границата между юношеската наивност, опита на зрелостта и човекопознанието. Дали всъщност преводаческата работа върху Шекспир скрито не е оказала някакво мотивиращо въздействие върху творчеството му за деца и юноши, а така също върху нагласите му на лирик и оттам върху художническото му амплоа? Със сигурност отговорите на тези въпроси са от порядъка на така наричаната дълбинна психология, именно на К. Юнг и неговите последователи – самият Юнг на много места и по различни начини в аналитичните си културно-психологически трудове описва и изтъква, че творецът (авторът) е практически същинският медиатор между съзнаваното и несъзнаваното в човека, които – като основни фактори в неговата душевност – работят в личността му през всяка фаза на живота; че точно той е призваният да оперира с онези “сложни психологически активности”, които действат еднакво продуктивно и оформящо както у зрелия човек, така и у детето.

От литературно-психологически аспект разказването на приказки, предадено от автора също като разказване на приказки (“Копче за сън”), притежава интересен семантичен заряд. Разказвачът (дядото) и слушателят (малкият Оги) представляват двусъставен мета-персонаж. Той е изграден не като обичайно разбираната смислова антиномия, персонифицирана в двете крайни и противоположни фази на човешкия живот дядо-дете, а като дихотомия, изразяваща прехода на натрупалия опит и знания човек към една следваща фаза на живота, към едно ново жизнено начало. Тази роля играе Оги, който като дете е “едновременно не само начално, но и крайно същество”, както отбелязва и Юнг. Нещо повече, швейцарският учен изрично подчертава, че “детството и крайната старост са съвсем различни, но имат едно общо нещо: потъване в несъзнавани психични събития”. Това “потъване в несъзнавани психични събития” се извършва именно чрез приказката и тя е свързващото “общо нещо”, при което детето “антиципира оня образ, който произлиза от синтеза на съзнаваните и несъзнаваните елементи на личността”. От една страна, приказката, а от друга, артикулиращата я фигура (персоната на разказвача) представят средоточието, в което се събират и концентрират цитираните съзнавани и несъзнавани “елементи на личността” – на детето и възрастния. Тези възгледи, стоящи в основата на психоаналитичните изследователски методологии, имат недвусмислени връзки с детското творчество на В. Петров и засягат както пряко, така и косвено проблема за междинната, но здраво свързваща детето и възрастния позиция на съвременния детски писател. За да превеждаш Шекспир, съвсем не трябва да познаваш само езиците и литературите, а и естествата, структуриращи човешката природа, и то не толкова културно и интелектуално, колкото емоционално, сетивно и интуитивно; да притежаваш един знаещ усет както за да се ориентираш в тях и да ги разбираш, така и за да ги пресъздаваш. Във всеки случай, под влияние на впечатленията си за преводите на Шекспир, аз винаги съм се отнасял към творбите на Валери Петров за деца и юноши като към литература за възрастни, тълкувал съм ги и съм ги разбирал от позициите на човек, за когото и Оги, и дядо му са не просто част от определена жанрово-сюжетна схема и персонажна конфигурация, а са равнозначни литературни герои със семантична автономност, отговаряща на по-дълбоки смислови съдържания и носеща съответно по-богати послания.

Пристрастията ми към Джани Родари пък – особено към неговите модерни “Приказки по телефона” и към есеистичната му “Граматика на фантазията” – провокираха опитите ми за сравнение с Валери Петров. Още повече, че и двамата приказници използват по различен начин модерните изходни реалии на своето съвремие, за да създадат онова, което днес бихме могли да разбираме под приказност. Самият Джани Родари е значително по-плътно свързан с реалиите на съвременното ни битие и това е първото му съществено различие с Валери Петров. Италианският приказник се съобразява с реалистичното обстоятелство, че да се разказват приказки по телефона би било твърде скъпо. Затова посочен директно в заглавието и във въвеждащата приказка, която по същество представлява експозиционен разказ, телефонът е…

Цялата статия е публикувана в брой 113 на сп. Българска наука: тук!

Абонирайте се за списанието тук!

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!