Автор: Емил Александров, доктор по история – В. Търново
Резюме: В настоящото изследване си поставяме за цел да покажем българо-английските преговори по въпроса за отмяна на режима на капитулациите. Последните вече са несъвместими след признаването на независимостта на Царство България. От всички Велики сили обаче все още Великобритания иска да запази своите привилегии и права, които си е извоювала във времето. В периода от 1909 г. до 1912 г. правителствата на А. Малинов и на Ив. Е. Гешов се опитват да променят английското мислене и да защитят българските национални интереси.
Успешното приключване на делото на независимостта е своеобразен атестат за зрелост на българските управляващи. В заплетения възел на европейските взаимоотношения, те се ориентират правилно и действат с оглед на перспективните, стратегически цели на държавата.1 Новият статут на България не само не намалява, а напротив увеличава политическите и икономическите задължения, на които ежедневно е необходимо да се обръща внимание, за да намерят своето разрешение. Няколко дни след признаване на независимостта, правителството на Демократическата партия, трябва да разрешава един твърде наболял вековен въпрос. Става дума за режима на капитулациите, но какво всъщност представлява и толкова ли се оказва вреден за българската страна, че да се иска неговото отпадане?
Накратко, ако трябва да припомним главната тежест, според Берлинския договор е прехвърлянето на особения режим на капитулациите върху България. На практика това означава, че всички улеснения за чужденци и чужди инвестиции, юридически режим, заемна политика и митнически и тарифни условия, потвърдени от Турция през XIX век, са задължителни и за българската държавна територия. България няма също така право на самостоятелни легации, чуждите представители имат статут на дипломатически агенти, както и нейните. Тя не може да сключва договори, конвенции, заеми без посредничеството на Високата порта. Не е позволено и екстернирането на чужденец, но Стамболов прави това през 1891 г., с журналиста на френската агенция „Хавас” и английския вестник „Таймс” Гастон Шадурн.2 Страната не се третира като равноправна и не й е позволено да сключва „самостоятелни търговски договори”, да реализира „самостоятелна стопанска политика”. Трябва да не се забравя, че скромно разчупване на леда, прави правителството именно на Стефан Стамболов. През 1887 г. той застава зад един законопроект “Законопроект за сключване на търговски договори на Княжеството с всички държави, които би пожелали това”. Той е приет от Народното събрание и е утвърден с Указ 9 от 17 декември 1887 г. Формулировката “с всички държави, които би пожелали това” по всяка вероятност не е издържана юридически и дипломатически, затова отзвукът е категорични протести от Османската империя и западноевропейските държави. Въпреки всичко, първите официални резултати са направени в 1890 г., когато се подписва търговски договор с Австро-Унгария.3 Цялата дейност на българската държава е насочена към обезсилване или ограничаване на капитулационния режим. На втората мирна конференция в Хага през 1907 г. България взема участие и е третирана като суверенна държава. Това отразява в значителна степен фактическото и международно състояние. Капитулационният режим облагодетелства и държави като Холандия, Испания, Гърция и това допълнително накърнява националното чувство на българите в емоционален план.4 Най-тежкото на капитулациите е, че България не може свободно да определя данъци, мита без разлика за всички, които живеят в страната. За всяко увеличение, трябва да се иска от Силите надлежното одобрение, което често и не се дава.5 Това тежко наследство от османското владичество е резултат от недоверието на Великите сили към институциите на България, макар последната вече да се е оформила като модерна и правова държава.6
Изобщо, може да се каже, че колкото и остри да са противоречията между шестте Велики сили (през разглеждания период вече оформени, като Антантата и Тройния съюз), се наблюдава едно тяхно единомислие за точното изпълнение на отдавна сключените неравноправни договори. Това е така, защото от столетия те се радват на неприкосновеност и при извършено престъпление, представителите им не могат да бъдат задържани от местните власти, без предварително уведомление на съответното консулство. Те подлежат на съдебна отговорност, но прехвърлени в своите държави.7
През своя мандат софийският кабинет на А. Малинов работи неуморно, като продължително време прави опити за успешното премахване на отвратителните капитулации, този интернационален сервитут, унизяващ България. Като има пред себе си споменатия по-горе исторически наследствен опит, външният министър ген. С. Паприков на 24 април (7 май) 1909 г. със специална нота под №2677 до пълномощните министри на Великите сили в София, пледира тезата на България. Счита се, че капитулационният режим е премахнат ipso facto и в отношенията с чужденците се прилагат българските закони. Това предизвиква тревога в Англия и Франция.8 Министърът изисква премахване на капитулационния режим по конкретно чл.8 и чл.20 9 от Берлинския договор “като несъвместим с новия политически строй в страната”.
Останалата част от статията е достъпна само за абонати, но може да я прочетете в имейла си, след като ви я изпратим безплатно.
Или можете да се абонирате за списанието и да видите всички статии от всички броеве.
Абонамент за сп.“Българска наука“.
Виж повече за Абонамента тук.
