(Prof. Gui Tuilier ”L’histoire entre les reves et la realite”)

Превел от френски език:

Неделин Н. Бояджиев

1. За фантазиите на историка.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Опитът на един историк се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване намечти и на фантазии. Ако, някога, ни се наложи да изследваме живота итворчеството на някой историк или пък – да напишем съобщение за смърттаму или направо – неговия некролог, би трябвало да знаем неговите базовимечти и фантазии. При липса на негов личен дневник, на неговакореспонденция, това би било нещо почти невъзможно за узнаване, защотонеговите произведения не позволяват (с редки изключения) на неговитефантазии да се появят на повърхността (понякога, но рядко, получаваменякакви податки в тази посока от предговорите или от заключенията наисторическите произведемия).

Не можем да се влюбим в някоя демографска диаграма на смъртността, а -още по – малко – в някоя диаграма на цената на житото, примерно, от1610 до 1660 г.

Основи на мечтателноста на историка: нуждите на изследването; желаниетоза история (либидо сциенди); умението му да предусеща, да познава, дапрониква, да общува.

Историята не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии…

2. За желанията на историка. За неговото ”желание за история”.

Видовете чувства и желания, спохождащи историка:

– Чувството да живееш в миналото, да живееш чрез някой друг, да живеешживота на някой друг, волята да откриеш своите корени, да се вкорениш вминалото, да разбереш настоящето, да предвидиш бъдещето…

– Желанието да бъдеш ”Господар на Времето”, да търсиш истината (това еедна илюзия), да обясняваш (либидо експликанди), страстта къмистинното, сигурното…

– Чувството за ред, желанието да подредиш Вселената, което захранва вкуса към подробностите, към обобщенията…

– Желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог… усещанетода твориш, да правиш историята, да я ”казваш”. Да пишеш върху Миналото…

– Удоволствието да ловуваш, да търсиш непознати, неназовани неща… Митът за ”Индиана Джоунс”…

– Имитацията на някой друг (твой преподавател, твой наученръководител), който те вдъхновява да заимстваш начина му на мислене,начина му на изразяване…

– Вкусът, на някои, към доктринални конструкции, системи, ”велики идеи”, към формулирането на ”принцири”.

Има множество разумни желания. Има и немалко други, които са неразумни,безсмислени. В желанието за история, често се намират нечистотии(образно казано), неща съмнителни и несигурни, почти неизказани, коитоводят до мочурливи, заблатени места в съзнанието на личността.Историята и археологията са науки за Миналото, за мъртвите хора,мъртвите идеи, мъртвите социално – политически системи, за забравените,отживели времето си неща… Вкусът към мъртвите неща, тоест – желаниетода живееш извън настоящето, в някакво убежище от рисковете насъвременността, да бездействаш, да бъдеш социално и политическинеактивен, не е нещо нормално, когато човек е на възраст 20 – 25години. Понякога, съществува един отказ да живееш, едно доброволноусамотяване, едно отшелничество – тотално и продължително (също като вманастир, а понякога – и по – тежко). Друг път, сме свидетели нанякакъв двойнствен изблик на въображението (понякога – свързан скризата на юношеството, понякога – свързан с някакви религиозни идеи).Но това са елементи, за които предпочитаме да не говорим; едвапризовали това желание, се докосваме до твърде двулични неща.

– Желанието да притежаваш: Искаме да притежаваме историята, носъществува изразът: ”Той е обсебен от своята наука, от историята”.Желанието да притежаваш, ин принципио, е желание за забавления. Нека незабравяме, че една от функциите на историята е именно забавлението.

– Желанието да научиш всичко, да запомниш всичко, да разбереш всичко.Това либидо сциенди понякога става обсебващо, до патология. Топровокира множество грешки, множество разочарования. Трябва да сенаучим да укротяваме това свое желание. От друга страна, не бива дазабравяме, чувството, че ”всичко, което не ми е известно, е много по -важно, много по – интересно, от всичко, което зная.”.

– Волята. Да да желаеш, означава да искаш да желаеш.

– Желанието да създаваш, да твориш, да оставиш някаква следа след себеси. Пък, макар и – имитирайки други преди теб. (В Древността и вСредновековието, не съществувало авторското право. Плагиатството иимитацията се смятали за ”придържане към традициите”.)

– Желанието да отидеш отвъд видимото, отвъд изследваното, отвъдпознатото, отвъд известното. Това е увлечението по ”непознатата”история, предчувствието за това, което е важно, възбуждането отневидимото, от подземието… Това желание за изследване е много важно.(Всичко, което е известно, вече не е толкова интересно).

– Общуването с мъртвите неща, желанието да откриеш изчезналото време…Но, зад това романтично усещане, се крие усещането за Смъртта, както иусещането за своята собствена смърт. Желанието за история е свързано стова присъствие – без да бъде признато ясно. (Историкът, по правило,отказва да разяснява своите връзки със Смъртта. Защото неговатапрофесия ежедневно му напомня присъствието на смъртта и суетата насвета.

В крайна сметка, историкът се превръща в пленник, в затворник намъртвите неща, поставен в капан от тях; той живее ЧРЕЗ миналото, ЧРЕЗмъртвите хора. Той живее ОТ, ЧРЕЗ и ЗА науката си. Това е едно странно,едно ненормално делектацио (опиянение). Историкът е обсебен отминалото, от хората, живели в миналото. Накрая, се оказва, че трудът муе сине фрукту – безплоден.

3. За погледа на историка:

– На наблюдател, на съзерцател, на безделник.

– На строител, на архитект, на стратег – историците са добри пълководци; виждат правилните военни ходове.

– На философ – далечен, откъснат.

– Вътрешен поглед, насочен навътре – към себе си: вижда всички своинедостатъци, своите малки низости, своята непоследователност, своятабезизходица, своите лоши избори, грешките, допуснати, приавторедактирането на своите текстове, несъвършените неща, своите мании…Да четеш вътре в себе си (”Какво направих?”, ”Какво постигнах?”, ”Къдесбърках?”, ”Какво пропуснах да направя?”) никак не е лесно! Погледът,насочен навътре в себе си, често, е смутен, докосващ се до неясни зони,до мъглявините на личността, там, където се размесват желанията,дълбоките емоции, ”отклоненията”, ”компенсациите”, амбициите – здрави иболни…

– Педагогически – за професионалния историк.

– Скептичен, критичен, циничен, политически… (Всичко се повтаря:събития, хора, идеи… Историческата роля на различните личности и идеисе обезценяват, регресът и инволюцията са видими навсякъде. Нищо не еважно, нищо не е незаменимо!)

– Свързан с мечтателността, с фантазирането, с въображението.

– Изследователски – насочен към бъдещето; (Познавайки Миналото,историкът може да обясни настоящето и дори – да прогнозира Бъдещето.)Допълнително – този поглед е насочен към мутациите, настъпващи внауката му – това е поглед, обърнат към бъдещето на неговата научнадисциплина.

– Погледът насочен назад, към собственото му минало: той вижда ”малкотоколичество прахоляк”, както и ”малкото паяжини” което е успял дарзбута, да разчисти… Годините, месеците, дните, часовете, които отлитат(”Дните се нижат бавно, но годините отлитат бързо!”), все по – малкотовреме, което остава, суетата, безсмислието на неговите усилия…

4. За самотата на историка.

Историкът е твърде дискретен, относно своя личен живот, относно своявътрешен – душевен – живот, относно своите очаквания, своите душевнитерзания. Тази негова дискретност е едно от правилата на неговата наука.

Форми на самотата на историка:

– Когато се замисли над самия себе си.

– Когато изследва области от историята, които са неизследвани,дотогава, а той, там, е самотен, бидейки пионер (пръв изследовател). Иняма кой да му помогне, измежду колегите му.

– Когато ”работи върху себе си”. Това е нещо като отшелничество, катоаскеза (аскетизъм), ”извън света”. (”Господи, освободи ме от хората натози свят!”). Това е упражнение на волята.

– Когато се бори с документацията си.

– Когато застарее. Самотата на старостта. Историците остаряватпреждевременно, понесли знанието и премъдростта на всички предишнипоколения, както и на своето собствено поколение.

Егоизмът на историка го изолира твърде често. Той отделя твърде малковреме за извършване на благодеяния. По природа, той е твърде малкоподатлив на милосърдие. Историкът живее единствено за науката си иизбягва да се оглежда продължително наляво – надясно. Не се оставя дабъде разсейван, да бъде отвличан от заниманията си.

Той живее в някакъв затворен сой свят, не желае да погледне настрани,извън своите изследвания. Той, сякаш, живее в някаква стъклена сфера.Това води до все по – големите му проблеми при комуникацията с другихора, дори, когато желае да изяви идеите си. Той се стреми да преживее,да изтърпи ”нещата от живота” пасивно, като техен наблюдател, катотехен регистратор. Както споменахме малко по – горе, има историци,които провеждат свои изследвания – или като пионери в някакванеизследвана, дотогава, научна област, или пък – изследванията им садотолкова рафинирани, че не могат да намерят никого, с когото дасподелят затрудненията си, свързани със своята служба на науката.

Историкът трябва да привикне да управлява сам своето изследване, даразсъждава напълно самостоятелно, ако се налага, дори тези неговиразсъжденията да доведат до изводи, насочени ПРОТИВ преките муначалници, ПРОТИВ неговите научни ръководители.

Самотата притежава добродетели, които не бива да се подценяват. Същокато мецтателността, тя развива историческата интуиция, възбуждавъображението, благоприятства медитацията, разсъжденията, обмислянето…Битието на историка е зависимо премного от различните форми на самота ина уединение, които ще бъдат поддържани.

5. Формите на времето на историка:

– Наслаждението от миналото. Историкът е ЕКСПЕРТ в науката за Миналото,в старите и мъртви неща, живели в миналото. Той, едновременно, е тук исега, от една страна, но – от друга – е някъде другаде и ”вчера”. Живеепочти извън настоящото време, понякога, се забелязва едно бягство отживота, една абдикация от настоящето.

– Времето на мига, с удоволствията на мига. (”Тук и сега”! ”Радвай се на мига!”)

– Времето в ”ковачницата” на историка; времето, което свързва удоволствие и дълг; едно продуктивно време.

– Времето, хлъзгащо се към старостта.

– Времето, посветено на своята служба, на своята кариера.

– Времето, посветено на личния живот. Твърде често, личният живот на историка е подчинен на неговия професионален живот.

– Времето, отделено на неговия вътрешен, духовен живот.

– Времето, посветено на обществото, на доктрината, на дисциплината.

Да не забравяме, че жените нямат същата чувствителност за време,каквато притежават мъжете. И, че, по правило, те умеят по – добре даорганизират времето си.

Трябва да се избягват разпиляването, разпръсването, лошата употреба,загубата на времето. (”Загубиш ли пари – не губиш нищо. Загубиш лидобър приятел или ВРЕМЕ – губиш МНОГО. Но загубиш ли здравето си -губиш ВСИЧКО!”)

Трябва да управляваме своето време. Да изстискваме максимума от него,както за своите трудове, така и за своите удоволствия. ”Да управлявашсебе си, означава да управляваш най – голямата империя!”, са казалидревните римляни. Те съа ги разбирали тези неща…

Трябва да сумеем да се потопяваме в миналото по всички възможни начини.

Времето на историка е ориентирано към смъртта. Той трябва да върши самоважни и стойностни неща; трябва да избягва разпиляването и загубата навреме в неща второстепенни, ненужни, безсмислени, краткотрайни.

6. Формите на мига:

– Миговете на удоволствие.

– Миговете на мечтахжие, на фантазии.

– Миговете на съзидание.

– Миговете на страдание, на печал, на мъка, на болка, на умора, наболедуване, на депресия, на затруднения в работата, на обезкуражаване,на отвращение. (”В многото мъдрост се крие много мъка. Който увеличавасвоите знания, увеличава своята болка. Четенето и писането на многокниги водят до умора на плътта.”) Понякога, се случва историкът да бъдеизоставен, да загуби своя авторитет. (Малко повече за това – в тематаза ”Историкът и другите”)

7. Опитът на историка:

– Педагогическият опит; този на преподавател, на учител.

– Опитът на занаятчия. (”Занаятът на историка”)

– Опитът от динамичните мечтания, от фантазиите…

– Опитът на морала.

– Собственият опит на историка. Свързан е с вътрешния му живот, сработата му върху самия себе си, с опита му, натрупан извън ”дебелитекниги”.

– Опитат на Другите. Опитът на всички поколения, живели преди него опита на собственото му поколение. (Научава се от историята надипломацията, от военната история, от историята на архитектурата, отисторията на религиите, от политическата история, от историята навсекидневието, от икономическата история, от социалната история, отисторията на културата, от историята на наукита и на научните открития,от административната история…)

”Историята е учителка на живота.” ”Народ, който не познава историята, еобречен да я повтаря.” ”Народ, който не се интересува от миналото си,не се интересува и от бъдещето си.” ”Миналото е ключът за разбиранетона настоястето и на бъдещето.” ”Раждаме се твърде късно, за да бъдемсвидетели на началото и умираме твърде рано, за да видим края наразличните исторически събития и процеси. Но заниманията с историяпремахват тези два недостатъка.” ”Тези, които не се занимават систория, са глупави, ограничени, педантични, злобни…”

– Опитът на предприемача. Постига се, при усилията на историка да извиси науката си до висините на познанието.

– Опитът на пропадналите неща, на неуспехите, на посредствеността…

– Политическият опит.

– Военният опит.

– Опитът на изтичащото време, на смисъла на времето, което преминава(епоха, период, година, месец, седмица, денонощие, час, минута, миг…)

– Опитът, идващ с научаването на занаята, на професията.