Облеклото на гражданите в Османската империя – традиции и модерност: Пловдив през 18. – 19. век

Автор: Ирена Янчева

Облеклото е важна част от материалната култура на хората. Освен непосредствена необходимост с постоянни утилитарни функции, то е и социален белег, превръща се в знак за комуникация в обществото на града, излъчва специфична символика. Дрехата говори за пол и възраст, регионална семейна, общностна, етническа и религиозна принадлежност, практикувана професия, заемана позиция в обществената йерархия. Чрез костюма се изявяват и някои форми на поведение вътре в етническите групи и отвън, между тях.

Портрет на ктиторите Георги и Константин – Храм Св. Богородица, Притвор, 1643, Бачковски манастир, Пловдивски регион
Портрет на ктиторите Георги и Константин – Храм Св. Богородица, Притвор, 1643, Бачковски манастир, Пловдивски регион

В Пловдив и в другите по-главни градове в Европейска Турция, достойнството на човека се мери с облеклото; Колкото един човек се облича по-богато и скъпоценно, толкова той е и по-благороден.1 Пловдивският етикет на поведенчески закони през ХIХ в. забранява носенето на широк пояс, който е явен показател за селски костюм и произход, и поставяне феса върху главата накриво, разкриващ незачитане на централната власт и др. Постепенно всяко градско съсловие формира изисквания за свое облекло. Изборът в тази насока се влияе от материалният просперитет на отделното лице и града като цяло, от настъпило обедняване, от контрола на властовите структури – Високата порта и Вселенската патриаршия посредством местните кадии и митрополити, от все по-разширяващите се връзки на пловдивчани през Възраждането с европейския цивилизован свят. Костюмът е верен показател за настъпващите промени в Империята от Общественополитически и икономически характер през ХVIII–ХIХ в. – гранично време между буржоазната епоха и средновековието. Поради това той е носител на редица елементи или символи, както от новото, така и от старото време. Средновековието е епоха на строго разграничаване на съсловията и строго установена персонажност, в чиято форематологична подялба промените са осъдителни; самото облекло изтъква принципа на йерархията.2 Нов ритъм получава форематологичната култура през Възраждането чрез преоткриването на човешката телесност.3 Възрожденските граждани съхраняват от една страна разделението между съсловията и професионалните сдружения, между светско и религиозно облекло – подчинено на опозицията сакрално/профанно пространство и време, между голям градски център и провинция, окраските на етничното, а от друга страна – стават радетели на ренесансовите стремежи към лукс, пищност, багри, бляскави материи и украшения, и за двата пола, елитът на града споделя явлението мода, чиито главни насоки идват от европейския континент. Модата в костюма се налага като един от ярките признаци за обуржоазяване на гражданството, както за старите, така и за новите заселници. Дрехата се поставя върху тялото и се възприема от околните в една органична цялост с оформлението на косата, брадата, аксесоарите – чанти, бастуни, шапки, обувките, козметиката – масла, кремове, гримове, парфюми, бои, накитите. Отличителните черти на етнически специфичните белези при облеклото се проявяват и осъзнават само при контакт с друг етнос, при тяхното сравняване.4 Чрез дрехата в Пловдив се оформят няколко основни опозиции: чуждо/родно; аз/другия; ние/другите; аз/другите; частно/публично; празнично/ всекидневно; дневно/вечерно; градско/селско; християнско/мюсюлманско; модно европейско/традиционно; модно европейско/източно. Част от тях зависят от пространствените измерения, смяна в обстановката – домашния интериор, градината, чаршията, кантората, училището, читалището и др. “По едно и също време различните слоеве от населението имат различно отношение към понятието наше облекло. Костюмът на аристокрацията не обладава в същата степен етническа специфика като народния костюм. В костюма на аристокрацията има много външно повлияни надетнически елементи; въпреки това и този костюм може да притежава известна етническа окраска, която да го отличава от костюма на същото съсловие у други народи.”5 Облеченото тяло противостои на голото тяло в градската култура като норма за цивилизованост и специфични социалнопсихологически измерения. Голото и облеченото човешко тяло се оказват най-напред в различни пространства: голото тяло е лишено от всекидневност; дрехата прави човека “като един от нас”, тя го приобщава към човешкото пространство на света, затова съдбата на дрехата ще бъде тази на основен социално–антропологичен знак.6

Голото човешко тяло присъства по своеобразен начин в публичността: в композицията “Страшният съд” в притвора на църквата “Св. Никола”, Бачковски манастир, от 1840 г. Православният канон забранява да се изографисват пряко в детайли половата принадлежност на персонажа както в иконописта, така и в стенописите. Тя се фиксира по вторични белези. Затова в конкретния случай авторът остава верен на традицията. Той изобразява и отделни телесни части – глави, крака и др., които плуват в Геена огнена или са включени към оста на “Апокалипсиса” – от пет гроба се повдигат мъртъвци, а пред тях лъв оглозгва ръката на един от тях, чиято глава се намира в краката му. То е наказано, отхвърлено, изолирано. Телесната разсъблеченост носи за възрожденеца преживяване на срама, а не на сексуалността. Захари Зограф избира страданията на миряните според вида престъпление; голите млади и стари хора, мъже и жени търпят мъки, които са изразени чрез тъмни багри или крайни състояния – черен ад, подземен мрак, тъмен ад, тъмна мъка, студ, студена струя, вятър, огън, силни лъчи, черни дяволи, плач, скърцане със зъби, скубане на коси, мушкане с копия, червеи, синджири, бой.

Четете повече тук!


РЕКЛАМА:

***


Европейска нощ на учените 2022 г.: