История на японския национализъм

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Автор: Драгомир Касъров

Поява

Япония започва своето развитие като национална държава през 1868 г., когато е сложен край на шогуната Токугава и се възстановява императорската власт под формата на конституционна монархия. През последвалия период Мейджи, който продължава до 1912 г., са поставени основите на съвременна Япония и се извършват значими социални и политически промени, които ще предопределят посоката на развитие на страната до средата на 20 в. Двете основни задачи пред политическия елит в този момент са ефективна модернизация, изграждането на индустрия и възпитаване у населението на национално чувство. Това се налага от обстоятелството, че редица западни държави все по-настоятелно се опитват да се настанят в японското пространство и да прокарват своите стратегически интереси, били те под формата на търговски привилегии или военно присъствие. И докато опитите за модернизация започват малко преди 1868 г. от последния шогун, като цяло в последните години режимът Токугава полага твърде малко усилия за национално обединение, а по-скоро укрепване на своята власт в рамките на силно централизирана, но започнала да ерозира феодална система.

От друга страна в ранния период Мейджи новосъздадените законови рамки и социални промени са първата стъпка в създаването на японска нация.

Премахва се традиционната феодална система и старите административни единици „хан“ се заменят с префектури управлявани от представители на централното правителство. Старата съсловна система също се премахва, което поне на теория предполага равенство на поданиците на империята, които не са част от привилегированите съсловия. Така вече няма съсловно разделение между селяни, търговци, занаятчии и бивши самураи (въпреки че на повечето висши държавни постове са назначени членове на клановете, подпомогнали възстановяването на императорската власт). Всички те получават право да се записват в армията, да гласуват и да се ползват от държавни услуги.


РЕКЛАМА:

***

Въпреки тази социална реорганизация, в ранните години на периода Мейджи не може да се каже, че населението на Япония автоматично приема новата държавна система за по-добра. На няколко места избухват въоръжени въстания. Причините за тях са различни, от недоволство сред бившата самурайска каста, която остава без привилегии и възможност за доходи, до недоверие спрямо новата система за военна повинност и други правителствени инициативи, като строежи на железници в земи, използвани за селско стопанство. В средата на 1880 г. все още мнозина се съмняват в желанието за обединение на обикновените хора. В новоприетата конституция на страната през 1889 г. е записано, че верността към родината е най-висш граждански дълг, но на практика има твърде малко примери за това. Различни политически фигури от този период, като Ои Кентаро (1843-1922 г.), изказват съмненията си относно готовността на японците да се смятат за нация в съвременния смисъл на думата. Според професор Такаши Фуджитани чак в края на 19 и началото на 20 в., почти всички жители на Японския архипелаг приемат, че е естествено да притежават национална идентичност и да изпитват чувство за дълг към общността.
Един интересен поглед върху националното самосъзнание може да се открие в думите на журналиста Куримото Джоун (1822-1897 г.) от 1870 г.:

„В Япония толкова много хора са умирали заради самите себе си, заради рода си, господаря или работодателя си, заради родния край или село. Досега обаче не съм разбрал някой да е загинал за страната си. Дори и да има такива, това е по-скоро заради техния господар, а не заради „държавата“, която все още не съществува в сърцата на нашия народ.“
Въпреки тези привидни препятствия за формиране на национално чувство у японците, повечето изтоковеди са съгласни, че развитието на японския национализъм е не само подпомогнато от историческите обстоятелства, но и неизбежно. На първо място, Япония е разположена на островна група, което освен че защитава страната чисто стратегически, определено подпомага и ускорява процеси свързани с културното развитие и сближаването между населението. Заради тази си характеристика могат да се очертаят ясни граници на японската култура, които впоследствие ще се превърнат и в национални граници. Още през 17 в. японецът може да не е имал представа за границите на своята родина, но ясно е разграничавал своите сънародници от съседите си заради специфични социокултурни качествени отличия, като например начина на обличане, бръсненето на темето при мъжете и т.н. Въпреки че страната е преживявала периоди на политическо разделение и феодални междуособици, продължителният мир през периода Едо (1603-1868 г.) допринася за развитието на литературата и ограмотяване на населението, което е предпоставка за по-лесното развитите на националните идеи. Въпреки различията между основните японски диалекти, като цяло нивото на грамотност е високо. Управляващият елит също така споделя обща култура и това ще продължи и занапред.

Преди периода Мейджи понятието нация или държава не отсъства напълно, но далеч не може да се говори за идеология или схващания сред населението. Хората са свързани с родните си места, феодалните си владетели и най-вече съсловието, към което принадлежат. Все пак военното правителство „бакуфу“ по време на шогуната демонстрира някакво чувство за национална принадлежност в отделни моменти. Пример за това е забраната за японци да напускат границите на страната, издадена през 1636 г. като част от политиката на изолация „сакоку“. В него ясно се назовават жителите на архипелага и се разграничават от „южните варвари“. Когато първите холандски моряци пристигат на японска земя, им е забранено да осъществяват сексуални контакти с местното население, но не и с т.нар. „буракумин“ (най-нисшата и отхвърлена група в японската социална стълбица по време на феодалния период), които явно не са считани за част от тогавашното разбиране за японска общност, при която определящо остава съсловното деление, а не расовото.

Все пак в японската история има и пример за обратното разделение, що се отнася до местните жители на остров Хокайдо. Известни като Айну, те населяват части от Манджурия и Курилските острови. През феодалния период тази най-северна територия е само под формален контрол на бакуфу, като властта се упражнява чрез самурайския клан Мацумае, чиято задача е да защитава границите срещу айнусите или манджурците. Самият клан контролира единствено южната част на остров Хокайдо и търгува с местните жители, но те по никакъв начин не са смятани за японци, а са наричани „северни варвари“. Етническото и културно разделение е далеч по-ясно заради самобитната култура на този северен народ, която се отличава коренно от японската.

Друг пример за такова противопоставяне е статутът на кралство Рюкю (днешната провинция Окинава). Островната група, която съставлява неговата територия, бива подчинена по заповед на шогуната Токугава от южния клан Шимадзу от провинция Сацума около 1590 г., и след това се установяват васални отношения с него. По това време то продължава да съществува автономно до голяма степен, но неговите жители също не биват приети за японци главно заради факта, че са носители по-скоро на китайска култура. На жителите на японския архипелаг е забранено да посещават Рюкю без разрешение от бакуфу, а жителите на кралството нямат право да приемат японски имена, да носят японски дрехи или да „японизират“ обичаите си. При посещенията си в Япония, представителите на Рюкю не са имали право дори да говорят на японски или да демонстрират знанията си по този език.

От дадените примери става ясно, че централизираната феодална власт е имала някакво отношение към японската общност от хора, доколкото те ясно разграничават периферните малки народи, които са им съседи от главното население, което е и основен носител на японската култура (език, вярвания, обичаи, социален строй, етнографски особеност и т.н.). В по-широк аспект японците са имали и ограничена представа за другите народи и ясно са се разграничавали от жителите на корейския полуостров, китайската империя, кралствата на индокитайския полуостров, жителите на индийския субконтинент и южните острови.

Цялата статия е публикувана в брой 106 на сп. Българска наука: тук!

Абонирайте се за списанието тук!