Интервю с археолога Милена Райчева

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Милена Райчева и съм археолог. Завършила съм Софийския университет, където през 2013 г. защитих и докторат на тема „Императорският култ в провинция Тракия“. От 2015 г. съм главен асистент в Секция за Антична археология в Националния археологически институт с музей към БАН. Занимавам се предимно с римска археология, като интересите ми са свързани с антична религия, изкуство, архитектура, епиграфика.

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?

Работя в НАИМ-БАН. Това е най-голямата научно-изледователска институция, занимаваща се с археология не само у нас, но и на Балканите. Институтът е структуриран на базата на няколко профилирани научни звена, в които работят специалисти от различни области на археологията. Основната му дейност е да координира археологическите проучвания на територията на страната, както и да извършва голяма част от тях. Освен това институтът развива продуктивна издателска дейност на национално и международно ниво, като публикува редица периодични издания и монографии. Националният археологически музей от своя страна притежава особено богата колекция, която съдържа някои от най-значимите паметници от цяла България.

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Родена съм и съм израснала в Пловдив – това имаше решаващо значение. От малко дете ми правеха впечатление античните останки в града. Интересувах се от тези паметници – възхищавах се на Античния театър, на изтърканите стъпала и гладките седалки, на белия мрамор и древните букви по него. Исках да знам повече за тях – от кое време са, кой ги е оставил. Още щом разбрах, че всъщност има наука, която се занимава с тези неща, знаех, че искам да бъда археолог – а това беше в ранна възраст, може би бях на 6-7 години. Осъзнавам, че подобна детска мечта имат много хора, но при мен тя впоследствие се превърна в професия.

Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има той за науката и живота на обикновения човек?

Досега не съм кандидатствала по Фонд научни изследвания. Може би ще опитам в следващи години.

С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.

Последната ми публикация е в съавторство с Даниел Делчев, приятел и колега, докторант в Хале. Заглавието на статията е The Lesicheri pillar and the transfer of funerary architecture trends from Bithynia to Roman Thrace. Тя се занимава с един позабравен, но много впечатляващ паметник – римски надгробен стълб (популярно наричан „обелиск“), който се издига край с. Лесичери, Община Павликени. В публикацията предлагаме нова датировка на паметника, като изследваме източните влияния в него и възможния му произход от римската провинция Витиния (северозападна Мала Азия).  Статията е в сборника от Първата международна конференция за римска и късноантична Тракия, която НАИМ организира през 2016 г. Публикуваме я на английски език и се надяваме, че така ще популяизираме този интересен паметник и пред международна публика.

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Наука има бъдеще в целия свят, ако въобще искаме той да продължи да съществува. България не прави изключение, защото всички сме свързани, в глобален смисъл. Няма как да спре да се развива науката в България или където и да било по света, защото това е въпрос на оцеляване за човечеството.

Конкретно погледнато, ако желаем науката в България да се развива по-качествено, има много неща, които могат да се променят или подобрят, и на държавническо, и на личностно ниво. Във връзка с първото, необходима е структурна реформа на научните институции, така че да се осигурят повече работни места и перспектива за развитие на младите учени – те са онези, на които разчитаме да повишат нивото на българската наука. Разбира се, крайно време е също така тези институции да започнат да получават подходящо финансиране, за да могат българските учени да поддържат нормален жизнен стандарт, а не да потъват в битовизми и грижи за оцеляването си.  Далеч съм от мисълта обаче, че процесът е едноспосочен и някой непрекъснато е длъжен на учените в България. Има какво да се желае и в самите институции, що се отнася до личния принос на всеки един от нас. Има много начини, поне според мен, по които един учен би могъл да подобри както своето представяне, така и това на институцията си: да бъде активен, да публикува, да участва в конференции, да се старае да бъде в крак със световните тенденции, да поддържа контакти с колеги в чужбина и пр. За съжаление не всички български учени виждат своята роля за обществото по подобен начин.

Как оценявате работата на екипа си?

Ние, археолозите, нямаме един строго установен екип от специалисти, както често се получава при точните науки. Ние пътуваме почти непрекъснато, работим на много места в страната, с различни екипи, т.е. в различна комбинация от колеги. В повечето случаи екипът се състои от приятели. В този смисъл, работата на един сплотен екип обикновено е добра, независимо от трудностите на нашата професия – физически труд при всякакви метеорологични условия, обемна документация на терен, подготовка за публикация, притискащи срокове. Когато има неразбирателства в екипа, това се отразява и на научните резултати.

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Има, разбира се. Археологията става все по-привлекателна, не само заради популярни филми, а защото все по-често ѝ се дава медийно внимание. Когато аз кандидатствах за тази специалност, вече започваше да се говори за нея – повече, отколкото се е говорело преди, но  не толкова много, колкото се говори сега. Самите археологически проучвания (и съответно открития) днес са повече на брой, най-вече заради различни инфраструктурни проекти, и обществото е по-запознато с нашата дейност.

В хода на следването си мнозина талантливи мои колеги се отказаха от археологията. Поради липса на перспектива и реализация, те избраха да се преориентират към нещо по-малко романтично, с което биха могли да издържат семействата си. Те все още запазват интереса си към археологията и живо се вълнуват от нея. Възможно е българската наука да е изгубила няколко добри потенциални археолози в тяхно лице.

По мои впечатления, сега желаещите да се занимават с археология са по-голям брой, отколкото преди, като по-малко от тях се отказват в студентските си години и повечето се дипломират успешно. За добро или за лошо, вече съществуват и повече учебни заведения, където може да се изучава тази специалност. Но острият проблем с реализацията остава – в крайна сметка малцина дипломирани археолози успяват да намерят постоянна работа по специалността, защото броят на възможните работни места не е нараснал особено. Много от младите колеги са само временно заети, с граждански договори.

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Занимавайте се с наука само ако наистина чувствате, че тя ви прави щастливи. Науката вероятно няма да ви обогати материално, но ще ви донесе друг вид удовлетворение, което парите невинаги могат да ви осигурят. Бихте могли да оставите следа с дейността си, да бъдете полезни, да направите свое откритие. Науката е трудният път.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Трябва спешно да се направи нещо, което да спре бягството на специалисти навън. За целта е крайно необходимо да се осигури адекватно заплащане на труда на учените в България. Стартовите заплати в научните институции едва покриват стойността на един месечен наем в голям град. Почти нищо не може да мотивира един млад човек да остане в държавата ни и въобще в рамките на научното поприще, освен безкрайна любов към науката.

Друг наболял проблем е затвореността на българската наука – както към света, така и към обществото в самата ни държава. Разбира се, не бива да се поставят всички научни институции под общ знаменател, но на фона на цялостната картина в Европа, ние имаме далеч по-малко партньорства с чужбина, мобилност, публикации и проекти с международно значение, отколкото позволява потенциалът ни. Колктото до ситуацията вътре в държавата ни – у нас като цяло почти не се говори за наука. От една страна самите научни институции не полагат особени усилия за своята популяризация, а от друга – обществото не е достатъчно често информирано за научната дейност в България и не вижда пряк ефект от нея. У средностатистическия българин не е възпитан интерес към науката и съответно липсва нужният респект към учените. Колко често чувате новина за постижения на българската наука? А такива има.

Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

Понякога ми се е налагало, както на повечето ми колеги, да печеля допълнително. Обикновено се занимавам с преводи или езикова редакция на научни текстове. Общо взето, това също може да се възприеме като научна дейност, затова не може да се каже, че съм се занимавала с нещо коренно различно. От време на време съм екскурзовод на доброволни начала.

В свободното си време пътувам, за предпочитане до неархеологически дестинации. Много обичам да ходя пеша, да слушам музика, да чета художествена литература, да експериментирам със сладкарски рецепти в кухнята.