Интервю с Кристина Колева: „Харесва ми да съм учител и бих го работила и занапред“

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Здравейте, аз съм Петър от БГ Наука и до мен е Кристина Колева, първият представител на Училището в нашата рубрика. Искаме да започнем такава нова рубрика – да представяме и млади учители, които да разкажат защо са избрали да бъдат учители в България и въобще учители, и как човек, който изглежда като ученик, е учител.

Здравей. Предстàви ме, така че ми е малко трудно да кажа нещо за себе си.

Разкажи ни на кого преподаваш?

Преподавател съм в с. Долни Пасарел на около 25 км от центъра на София. Преподавам на ученици до седми клас. Училището е основно и има статут на защитено, тъй като децата са под нормата за сформиране на паралелка, но нямаме друго близко населено място, откъдето децата да могат да бъдат извозени.


РЕКЛАМА:

***

Тоест децата са там, а учителите като теб пътуват до основното училище?

Да, буквално всички учители, които работим в училището, пътуваме от София.

Интересно. А какви са учениците?

Учениците са страхотни. Аз в момента завършвам третата си година като учител там, всичките ми наблюдения, от завършването на университета досега, са ми оттам. Имаше доста работа през годините, доста неща се промениха вследствие на това, че преподавам там – дали за добро или за лошо, това ще се разбере след време. /смее се/ Но мисля, че за добро. Децата ни са мъничко, в момента изкарвам един седми клас, в който има девет човека, а паралелките на шести и пети клас са съответно от четири и три деца.

Четири и три деца??

Да, да. Наистина са малки паралелки, което, честно казано, до голяма степен представлява трудност, въпреки че всички си мечтаят за малки паралелки. Но когато са толкова малки, понякога е по-трудно за работа.

Те буквално получават индивидуално обучение.

Да. И в момента, в който ме попитат „Как работиш с децата на групи?“, казвам „Аз работя с една група.“ Буквално нямаш избор. Понякога липсва конкуренцията. Добре е в голяма група, когато имаш много ученици, които да те дръпнат, а тук в един момент учителят е единственият, който може да зададе много високите критерии, тъй като в класа съревнованието стига само до едно равнище. Но от друга страна така класната стая е едно много широко пространство.

Да, така може в процеса да се вкара повече въображение.

Да, така е.

А кое те накара да станеш учител? Ти какво си завършила?

Завършила съм за учител по биология и химия в Софийския университет. Като ученик знаех, че искам да работя с деца. От друга страна исках да уча биология, защото много я харесвам. И бях в сериозна дилема как да съчетая двете неща. Докато подреждах желанията си за специалност при кандидатстването си в университета, можех да избирам между Педагогика, Неформално образование… Бях сложила различни неща, които включваха работата с деца, като бях класирала по-нагоре педагогики с биология, което предизвика доста голям спор вкъщи на тема биология с химия ли да запиша, тъй като и двете специалности са бинарни и включват преподаване по биология. Едната възможност беше биология с химия, а другата – биология с география. И вкъщи спорът беше – географията е значително по-лесна, защо да не избера биология с география? Отговорът на този въпрос е много лесен – когато учиш химия, шансът нещо фундаментално да се промени, е много малък. Като учиш география, е възможно при всяко земетресение да трябва да учиш наново площ, население, височина на върховете и т.н., да се сменят столици, граници /смее се/. По-добре учи химия, учи чиста наука, без много промени.

Като го научиш един път, общо взето не подлежи на промени…

Да. Не казвам, че съвсем нищо няма да се промени, но шансът е много по-малък. /смее се/

Доволна ли си от избора си? Ти си го направила без да знаеш какво ще правиш.

Имаше много хора, които ми казваха „Не, не, ти имаш такъв потенциал, защо трябва да ставаш учител?“ Но на мен ми се работеше с деца. Да съм учител, всъщност беше един добър вариант за мен, и то учител по дисциплини, които за мен са силни и ми харесват. Дори когато се записвах в университета, дамата, която ми приемаше документите, ми каза: „А ти все пак знаеш ли, че това е педагогическа специалност?“ И отново се наложи да потвърдя, че съм наясно какво записвам.

От четирите си години в университета, съм доста доволна. Това, което честно казано би било по-практично, е студентите по-рано да влизат в класната стая. Реално работата ни с учениците беше чак в четвърти курс и то през втория семестър, когато беше практиката ни пред комисия. Може би, ако влизаме в класните стаи още във втори курс, би било доста по-практично, за да можем отрано да се запознаем с работата и след това да надграждаме обучението си. Научните ни дисциплини, анатомия и други, специализирани в своето знание, не бяха особено вързани с това, което ще преподаваме след като завършим. Миналата година, например, аз преподавах в трети и в седми клас и когато минавах от едната в другата класна стая, трябваше да нагаждам нивото, думите, така че децата наистина да ме разберат. В университета ти си свикнал на един доста висок стил, а в училище трябва да се опиташ да редуцираш нещата до нивото, на което децата да могат да проявят интерес, а не в един момент да ги загубиш.

Имам колежка, която завърши, изкара държавните изпити, взе си дипломата и сега учи „Начална и предучилищна педагогика“, защото установи, че иска да работи в детска градина. Ако го знаеше във втори курс, може би доста по-рано щеше да се преориентира. Аз се радвам, че тя все пак ще остане в тази сфера, но наистина минаха години, в които тя можеше да се ориентира какво най-много иска да прави.

Аз много често говоря как науката, която се прави в университетите, в БАН и други институции, трябва да е много близо до това, което се преподава в училище, но разбира се нивото да е съвсем различно. Това, което се учи в училище, включително и ние когато сме били ученици, е какво са направили различни учени. Важно е науката да работи за по-доброто си представяне в училище. Какво мислиш ти?

Аз наистина се опитвам да достигна до децата чрез дейности, които да ги накарат да вникнат. Имахме доста интересни часове, в които говорим за различни учени, за това какво те са направили. Опитвам се да въведа децата в епохата – примерно, когато говорим за Дарвин или за Айнщайн, или за друга личност – наистина да могат да си представят какво се случва в света по онова време, обстановката. Или когато в края на годината говорим за радиоактивност, за семейство Кюри, те трябва да могат да си представят какви други събития има по света тогава и защо тези изследвания са били важни в този момент, с какво могат да бъдат полезни или опасни и т.н. Така че контекстът е важен. Точно в този час за радиоактивността бях решила да им разкажа повече за историята, бях се подготвила доста и започвам разказа – минаваме Първата и Втората световна война, как са вървели изследванията в този момент, и изведнъж чувам звънецът да бие, и понеже не искам да задържам децата насила, завършвам с думите „И всички умрели от рак“. При което децата отначало ме поглеждат стъписано и в следващия момент избухват в смях. И осъзнават, че вече е междучасие. Просто краят на часа беше такъв, че със сигурност ще го запомнят. Както всички бяха притаили дъх да слушат историята и аз реших, че не е хубаво да им отнемам от свободното време, така или иначе ми оставаше съвсем мъничко до края на историята, и това беше финалът, който буквално ги задържа.

Да, за мен основната роля на учителя е точно това, което ти правиш –да ги запалиш, а вече в интернет те могат да прочетат всичко, да се поинтересуват, да питат родители, баби, дядовци, някой, който да им разкаже повече. Но в училище или в университета не е нужно те да получават от до цялата информация, а е достатъчно да се запалят, да искат повече…

Това, което имаме заложено като материал през годината, го взимаме. Само че… Имах един такъв момент, когато работехме върху кръвоносната система с тези четири симпатични момчета (те са само момчета, няма момичета в класа) и аз повтарям „предсърдие, камера, предсърдие, камера, голям, малък кръг на кръвообращение“ и в един момент усещам как те го чуват за пореден път, но вече изобщо не вникват в това, което казвам. Затова реших да излезем навън, времето беше хубаво, май месец. Взехме тебешири, нарисувахме сърце, малък и голям кръг на кръвообращение и те започнаха да тичат. И в момента, в който ги накараш да тичат и да се засилват, когато минат през нарисуваното сърце, ефектът вече е съвсем различен. Не казвам, че това е знание, което може да ги изведе на олимпиада, а и не можем да работим по целия материал по този начин, но е начин в момента, в който видиш, че децата вече не те слушат, а дори и да те чуват информацията минава покрай тях, е много по-лесно по такъв начин да ги активираш.

Точно. Да намериш някакъв инструмент, който да ги накара да се замислят и оттук нататък, когато вече работи мозъкът, е по-лесно да им вкараш някаква информация. А не само да си мислят „Какво ще ям след малко?“ или само да цъкат със секундарника или телефона.

О, това е огромна борба с телефоните.

Сигурен съм. И сега да те попитам понеже стигнахме до тази тема – как им влияят новите технологии? Успяваш ли да намериш баланс, защото ние, когато бяхме ученици, нямаше такова нещо, телефоните бяха едни тухлички и евентуално от целия клас само двама човека имаха такива? А така или иначе нищо не можеш да правиш с такава тухличка.

Само да кажа, че ние сме училище, което никога не е вървяло по стандартите, защото при нас всяко дете има таблет. Тази година ги ползваме доста рядко, но миналата година бяха още хит, чисто нови, но не са ни били във вреда. С по-малките ученици намерихме една игра, която толкова много им хареса, беше свързана с движение на едни флуиди, които трябваше да ги пресипваш, да ги движиш, да правиш прегради между тях. Аз им обясних какви са принципите на играта и те бяха толкова щастливи. Те са трети клас. Наистина се опитвам да вмъквам игри. Аз водя часове и в занималня, които излизат извън тематиката, която преподавам, но там пък има деца, които започнаха да играят една игра, в която си Херкулес, който за да победи противника си, трябва да сметне едни задачи и колкото повече задачи сбъркаш, толкова повече те бият. И съответно ти трябва да си добър, за да може да минеш нивата и в обкръжението ти да можеш да покажеш, че вече си еди-кой си левъл – така че може да има полза от игрите, не е невъзможно.

И аз мисля, че могат да се намерят такива инструменти, които да работят за образованието.

В седми клас учат електричество по физика, което за голям процент от тях е доста абстрактно. И ги накарах да си качат приложение. С това приложение строяхме вериги, слагахме лампички, увеличавахме и намалявахме силата на светлината…

Ето! И така предполагам много по-лесно ще го разберат…

Именно. Понякога идваха в следващия час и в междучасието и казваха „Госпожо, аз направих еди-каква си верига, но като сложих това защо ми намаля светлината, какво стана?“

Това ги кара да мислят и да искат да открият отговора. Според мен е много добре, че се опитваш по този начин да използваш игрите, защото независимо от това дали играта е свързана с наука или просто в нея трепеш някакви балони, децата се зарибяват и ако им покажеш…

Те могат да се занимават много и да отделят доста време точно на такъв тип игри, но проблемът е да им покажеш тези неща.

Да, защото този тип игри не са толкова популярни, колкото другите.

Да, и все пак учителят трябва да ги е виждал, трябва да знае за какво става въпрос. В момента, в който си сложих най-различни социални мрежи, за да разбера какво правят там, осъзнах, че наистина трябва да познаваш тази техника, за да можеш с един поглед да разбереш какво прави въпросният ученик, дали работи по темата. Ако видиш ученици да играят карти, има много лесен начин да развалиш играта. Не е нужно да вземеш тестето. Достатъчно е да вземеш две карти, така че да не могат да съберат това, което им трябва. И по същия начин, когато те работят с телефон или друго устройство, наистина трябва да можеш с един поглед да разбереш какво се случва.

Ние направихме такъв курс, който да обясни повече на учителите, най-вече на тези, които забраняват изцяло технологиите, че могат да използват Фейсбук, Инстаграм, Ютуб и други, че няма смисъл да ги забраняват. По-добре да ги стимулираме да правят нещо ползотворно в тях, защото те така или иначе са там. И ако учителят си направи Фейсбук група и там пуска интересни, забавни неща и кара също и учениците да пускат, тогава ще има колаборация и учениците ще са стимулирани да четат.

Да, между другото те понякога пускат съобщения, в които питат „Госпожо, какво се случва в това клипче?“ или ми пускат някакъв експеримент и питат „Госпожо, може ли да го направим?“. Обикновено експериментът е свързан с някакъв взрив и не е много практичен, но…

 

 

Цялата статия е публикувана в брой 111 на сп. Българска наука: тук!

Абонирайте се за списанието тук!