Художествени измерения на социалното, според доктор Кръстев

Автор: Румен Шивачев

Статията е част от обширна студия и се спира на един от най-важните текстове на д-р Кръстев – “За тенденцията и тенденциозната литература”. От съвременна гледна точка е разгледана терминологичната основа, върху която се изграждат възгледите на критúка. Обвързвайки естетиката с психологията, той изисква социалният характер на изкуството да е подчинен на психологическа правдивост – най-важният белег за художественост. Установена е стратегическата стойност на използвания от К. Ланге и неточен иначе психологически термин “илюзия”. Статията анализира четирите типа тенденция, според д-р Кръстев. Изтъкнати са някои общи характеристики на психологията от края на ХІХ в. и тяхното влияние върху литературната му дейност.

Ключови думи: тенденциозност, типове тенденция, илюзия, представа, реалност.

Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, Кръстьо Кръстев

В цялото творчество и в дейността на редактора на “Мисъл” са разпръснати акценти и детайли от различен калибър, разкриващи мрежата от аспекти към социалното в неговите ангажименти, рефлекси, инициативи, идеи и позиции. Те могат условно да се класифицират в три интегрални раздела. Правим уговорката, че подобни класификации са приложими също така за творчеството и дейността и на други представители на строителството на нова България. Ясно е, че подредбата, която ще представим, се основава само на литературни източници и документи, чийто автор или обект е д-р Кръстев. Разделите са три: литературен, институционален и граждански.

Както би следвало да се разбира, литературният раздел е основният и без него не бихме имали нито другите два, нито даже д-р Кръстев. Неговите книги, студии, статии, бележки, писма не само не носят, каквито и да било социо-инженерни тенденции, но поставят колективно организационните структури и социалните отношения на една принципна основа, фундирана на личностното самосъзнание. Точно при такива нагласи се формира и неговият твърде диференциран индивидуализъм. Поради това, от позициите на социалното и теоретично инженерство, както и на колективистичния ХХ в. няма как той да не бъде обект на различни критически трансформации и интерпретативни модификации. Дори когато срещаме в текстовете му думи и изрази като “публика”, “класа”, “общество”, “народ”, “партия”, “управително тяло”, техните значения са доминирани и обусловени от смислите на идейно-възгледовите представи и позиции за просветено индивидуално съзнание, ситуирано в една идеалистична представа за балансирано колективно съгласие, в което конфликтите и кризите не са радикални и катастрофични.

Повече от видно и знайно е, че социалните ангажименти на д-р Кръстев съвсем не се изчерпват с чисто публицистичните му текстове и със специално избрани проблематики (“Има ли обществено мнение у нас?”, “Българската интелигенция”, “Цар Фердинанд и българската литература и духовен живот”, “Нашият университет” и др.). Индивидуализмът му най-често е сочен като фактор на субективността и тенденциите в неговите литературно-естетически възгледи и критико-оценъчни позиции. Една от основните причини за това е, че в тях редакторът на “Мисъл” почти винаги се стреми да отдели художественото от нехудожественото, естетическото от неестетическото, истинското изкуство от тенденциозното в него. Поради това, ще се спрем по-подробно на студията му “За тенденцията и тенденциозната литература”. Това действително е един от най-важните и дискусионни негови текстове. Публикуван в три броя на “Мисъл”, той се счита и за естетическа основа на кръга около критúка. Тук една от критическите отправни точки е към онези произведения, в които герои и характери се подбират, според социалния им статус. Те са носители на колективистични идеи, извън които всичко е враждебно или следва да бъде просветлено и приобщено към тях. Обикновено тези идеи са съсловни, класови или партийни – “котерийни” – и изповядват една-единствена и съвършена правда за обществения живот и в света. Д-р Кръстев изрично отбелязва, че тези произведения не са повлияни от чужди литературни образци, а са плод само на вътрешната ни действителност. На критúка не е убегнало и че свръх-положителните герои са заредени с една особено сантиментална патетика и наивистична, но вездесъща мотивация. Към тези прозорливи за времето си наблюдения бихме добавили, че генезисът на сантиментализма и наивизма им е в старата възрожденска менталност и разбиране както въобще за световното, така и за междучовешките отношения, но и за самата мисия на изкуството. Трансформирайки визията за националното в представа за социална хармонияя, те демонстрират бунтовническа непримиримост, в която прозира примитивна, първична душевност.

Четете още тук!