ГОСПОДАРЯТ НА ОРИЕНТА

Автор: Аспарух Илиев

Резюме:

Статията проследява жизнения път на големия ислямски пълководец – Саладин, както и изграждането на неговия исторически образ от съвременниците му, от по-късните историци, поети и художници. Тя започва с разглеждане на лидерството, като основно качество (и събирателно от няколко личностни компонента) за влияние върху големи маси от хора, както и за надграждане на природно заложените у човека първични нужди и инстинкти. Саладин, като един типичен лидер, поставя ясна цел пред себе си и пред ислямския свят – обединяване на мюсюлманите и обща борба против християнските нашественици. Обръща се внимание и на политическата действителност в този момент (средата и края на XII век) – състоянието на страните от Близкия изток, културния подем в Западна Европа, който продължава и през следващите векове, както и раздвижването на турските племена под знамената на Селджуците. Не е подминат и образът на Нур ад-Дин, който изиграва съществена роля в живота и във военно-политическата кариера на Саладин. Именно Нур ад-Дин дава възможност на своя главнокомандващ да разгърне потенциала си в египетската кампания и да се утвърди като един от най-способните генерали в Ориента. В самия финал на статията Саладин е разгледан и от религиозна гледна точка – като свещен образ, чиято пропаганда, наложена от неговите съвременници-хронисти, цели затвърждаване на ролята му като легитимен владетел, одобрен от самия Аллах.

Ключови думи: Саладин, ислям, мюсюлмани, султан, шиизъм, сунизъм, лидерство, история, Нур ад-Дин, Абасиди, Аюбиди, Фатимиди, религия, джихад, кръстоносни походи, халиф, Йерусалим, Сирия, Египет, Арабия, Алепо, Дамаск, Мосул


РЕКЛАМА:

***

Безспорно лидерството е онова качество, което кара света да се върти. Да, любовта определено прави този път по-лек, но тя е по-скоро акт на сближаване между отделните индивиди, отколкото способ за влияние.

Лидерството е свойство, което има общ, публичен характер с богата история. Лидерството тласка хората да се движат, да градят и да се кооперират помежду си масово, понякога дори и глобално.

Лидерството може да задвижва процеси, подбуждано от добри и лоши намерения. Ако се абстрахираме от подбудите и резултатите, може да определим лидерите като хора, които оставят имената си в историята.

Притежавайки тезите на историческия детерминизъм, романът на Лев Толстой „Война и мир” предлага известно становище по случая. Толстой пита: „Защо по времето на Наполеоновите войни милиони хора загърбват собствените си интереси и чувства и кръстосват Европа, избивайки своите събратя?“. „Войната”, отговаря той, „трябва да се случва, просто защото трябва да се случва.” Цялата предишна история води до този извод. За лидерите Толстой казва: „Те са като етикетите, които дават име и значение на съдържанието, но подобно на тях, имат най-малка реална връзка с това съдържание”. Колкото е по-велик един лидер, „толкова по-очевидни са неизбежността и предопределението на всяко негово действие”. „Лидерът”, казва Толстой, „е роб на историята.”

Детерминизмът приема множество форми. Марксизмът е детерминизъм на класата. Нацизмът е детерминизъм на расата. Но идеята за мъже и жени, роби на историята, контрира най-дълбоките човешки инстинкти. Твърдият детерминизъм премахва идеята за човешка свобода – дързостта на свободния избор, който лежи в основите на всяко наше действие, на всяка изречена дума, на всяка мисъл. Той премахва идеята за отговорност, след като тя е открито несправедлива – да награждаваш или наказваш хора за действия, които са далеч отвъд техния контрол. Никой не може да живее съобразно което и да е вероизповедание.

Марксистката гледна точка доказва това чрез своята податливост към така наречения „култ към личността.”

Историята отказва да приеме идеята, че индивидуалностите нямат определена историческа тежест. Какво лице щеше да има светът днес, ако колата на Марио Констасино бе убила Уинстън Чърчил през 1931 г.; ако куршумът, изстрелян от Джузепе Зангара, беше поразил фатално Франклин Рузвелт през 1933 г.; ако Ленин бе умрял от тиф през 1985 г., а Хитлер – загинал на западния фронт през 1916 г.?

За добро или за лошо, индивидуалностите приемат историческа, интерхуманна тежест. По този повод философът Уилям Джеймс пише: „Човечеството е съставено от основна маса, която следва стъпките на големите и малките изобретатели, виновниците за общия прогрес”.

Според Джеймс лидерството е предмет на действие. Лидерите управляват и водят чрез слово и действие. Но те не могат да влияят сами по себе си. Лидерите са ехо на ритъма на съответното време, продукт от компоненти, съответстващи на технологичното ниво, общото социално поведение и средното глобално интелектуално ниво на възприятие. Дали Колумб е щял да отплава на запад и да достигне Америка, ако генуезците преди това не бяха изобретили корабите карака, какъвто е и неговия „Санта Мария”? Могъл ли е Айнщайн да дефинира специалната и общата теория на относителността, ако зад гърба си не е имал изградения физичен фундамент от умове като Нютон, Джейкс Максуел, Майкъл Фарадей и Густав Кирхоф? Какъв лидер щеше да бъде Наполеон, ако френското население не бе узряло за Великата френска революция?

Лидерите са продукт на своето време. Те са тук, защото обществото има нужда от тях.

Четете повече тук!


Европейска нощ на учените 2022 г.: