Електричество и гравитация

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Херман Вайл,
превод: Гергана Соколова, 11а в НГДЕК; научна редакция и бележки: Лъчезар П. Томов

 

Според съвременната физика е вероятно единствените основни сили в Природата да са тези, които произхождат от гравитацията и от електромагнитното поле. След като ефектите, произтичащи от електромагнитното поле, бяха превърнати от Фарадей и Максуел в закони с поразителна яснота, необходимо бе да се опитаме да обясним гравитацията също въз основа на електромагнетизма, или поне да я впишем на подходящото място в схемата на електромагнитните закони, за да достигне, до обединяване на идеите. Това всъщност е направено от Х.А.Лоренц, Г. Mии и други, въпреки че тяхната работа не е напълно убедителна. В момента обаче, по силата на общата теория на относителността на Айнщайн, ние разбираме по принцип природата на гравитацията, и проблемът е обърнат. Необходимо е да се разглеждат електромагнитните явления, както и гравитацията, като резултат от геометрията на Вселената. Вярвам, че това е възможно, когато освободим геометрията на света (върху която Айнщайн основава своята теория) от присъщо несъответствие, което все още е свързано с него като последица от предишните ни евклидови концепции. 

Голямото постижение на теорията на относителността беше, че тя доведе очевидния проблем за относителността на движението в хармония със съществуването на инерционните сили. Галилеевият закон за инерцията показва, че във Вселената има задължително насочване, което ограничава тяло, оставено на себе си, да се движи с напълно определено движение, след като то бъде задвижено в определена посока в света. Тялото прави това по силата на тенденция на постоянство, която продължава тази посока във всеки един момент „успоредно на себе си“. Във всяка позиция P във Вселената тази тенденция на постоянство („направляващото поле“) определя по този начин безкрайно малкото паралелно преместване на вектори от P към точки от света, произволно близки до P. Такъв континуум, при който тази идея за безкрайно малко паралелно преместване е определена, аз съм наричам „афинно свързан“. Според идеите на Галилей и Нютон „афинната връзка“ на Вселената (разликата между права и крива) се дава от нейната геометрична структура. Един вектор във всяка позиция във Вселената определя директно и еднозначно, във всяка друга позиция и сам по себе си (т.е. независимо от материалното съдържание на Вселената), вектор, „равен“ на себе си. Според Айнщайн обаче направляващото поле е физическа реалност, която зависи от състоянието на материята и се проявява само чрез безкрайно малкото (като тенденция на постоянство, която пренася векторите от една точка към „произволно близки“). Огромният успех на теорията на Айнщайн се основава на факта, че ефектите на гравитацията също принадлежат към направляващото поле, както трябва да очакваме априори от нашия опит за равенството на гравитационната и инерционната маса. Планетите следват точно орбитата, определена им от направляващото поле; няма специална „гравитационна сила“, необходима, както в теорията на Нютон, за да ги накара да се отклонят от своята Галилеева орбита. По принцип паралелното преместване е „неинтегруемо“, т.е. ако преместим вектор при P по два различни пътя към точка P‘ на крайно разстояние от P, тогава векторите, които съвпадат при P, пристигат в P‘, сочещи в две различни крайни точки след изминаването на тези две пътеки.


РЕКЛАМА:

***

Цялата статия, както и още много други можете да прочетете в новия брой 147 на сп. Българска Наука

Подаряваме ти първите 46 стр. от брой 147 тук>>