Дали случайно или символично, но най-вероятно симптоматично, споменатият в писмото на Димо Кьорчев до Сп. Казанджиев паяк се промъква и в най-известния, най-представителния за критúка текст – “Тъгите ни”. “Роди-ната е навсякъде… розата в градината и паякът в ъгъла на стаята – всичко е носител на къс от вечността и смъртта” (Кьорчев 1992: с. 93). Убедено бих добавил дори, че тази поява на паяка в съвсем различни по жанр и предназначение текстове не е нито поетическо своеволие, нито инцидентна или формална. Тя не е и обикновено интертекстуално пресичане. Това е знак- индикатор на трансформациите на екзистенциалното в конвенционалното; откровен чрез радикалността си израз на пренасяне и всъщност на за/ по/раждане на възглед, домогващ се до надлична (надчастна) валидност.