Доц. Добринка Парушева: Трябва да се научим да „превеждаме“ езика на нашите изследвания така, че да достигне до по-голяма част от обществото

Кратка информация за изследователя: име, степен, звание, месторабота

Добринка Парушева, доцент, доктор по история. Работя на две места: в ПУ „Паисий Хилендарски“, където съм член на катедра „Етнология“, и в Институт за балканистика с център по тракология – БАН, София, Секция „Модерни Балкани“.

С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания, …

В ПУ се занимавам основно с преподаване (най-вече на дисциплини от полето на социалната антропология: икономическа антропология, политически модели и политически елити, антропология на пола, култура и карикатура и др.), а в ИБЦТ – с изследвания по балканска история, XIX и XX век, с фокус върху социалната история (всекидневието и културата).
Преподаването ангажира много от времевия ресурс, най-вече заради времето, което отделям за подготовка на лекциите си. Това с особена сила важи за последния семестър (летен семестър 2019/2020), когато поради ситуацията с пандемията се наложи превключване в друг регистър – изцяло дистанционно обучение, изискващо съвсем различен вид подготовка. Подготовката обаче е приятна част от ежедневието, тъй като непрекъснато научавам нови неща – дори за курсове, които преподавам от години, се появяват нови и качествени изследвания, които се стремя да представя на студентите, а когато съм изправена пред предизвикателството да създам нов курс, ми е още о-интересно – както казва някъде британският културен историк Питър Бърк, човек научава най-добре нещо, когато започне да го преподава.
Паралелно с това си върви и изследователското ежедневие – участие в проекти, четене в архиви и библиотеки, писане на статии, глави от книги, участие в конференции и семинари (напоследък преобладават онлайн участията) и т.н. Всички тези дейности са тясно свързани помежду си и се допълват една друга.

Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?


РЕКЛАМА:

***

Научните ми приноси са основно в сферата на социалната история (включително социална история на политиката и политическите елити) и в изследването на политическата култура и политическата карикатура. (Прилагам файл със списък на подбрани публикации.)
Мнението ми е, че по принцип академичното историческо знание има много важно значение за нивото на политическата култура на обществото. Това важи с не по-малка сила и за значението на антропологията, която пък без съмнение допринася за социалния климат чрез обучение и възпитание в разбиране на различията (от всякакъв тип: религиозни, етнически, расови, по пол) и толерантност към тях.
За икономиката, опасявам се, хуманитарните и социалните науки, към чиято сфера смятам, че принадлежа, допринасят единствено индиректно, чрез възпитание на ценности и етос.

Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Още като студентка в Историческия факултет на СУ една от преподавателките ми, проф. Бистра Цветкова, ми постави задача, свързана с описание на архивни материали от Националния архив на Испания в Саламанка. Това беше първата ми среща не с конструиран от историци исторически разказ, с какъвто предимно ни запознаваха дотогава преподавателите ни, а с източници, произведени от съвременници на събитията (от 15-16 век) и провокира любопитството ми. Оттогава датира и интересът ми към епистоларни източници, както и към дневници и мемоари – признавам си, че не нямам същото отношение към архиви, произведени от институции, макар да ми се налага да ползвам и тях.
След дипломирането си реших да кандидатствам за аспирантура (както по онова време се наричаше докторантурата) и успях: така от 1984 г., когато станах аспирантка, съм част от Института за балканистика при БАН.

Какво допринесе за развитието ви като изследовател? (обучение, ръководител, работа в индустрията, стипендия в чужбина, екип, …)

Работата сред колегите в Института, които винаги са били добронамерено критични и много взискателни. Също така възможността след 1989 да попадна на места с различна академична култура и да се почувствам част от нея: имам предвид най-вече институциите, за които съм печелила стипендии – в Австрия, в Германия, в Нидерландия, във Великобритания, в Румъния. Като най-важни в академичното ми израстване бих откроила пребиваванията си в Institut für die Wissenschaften vom Menschen – Виена (1999), в The Netherlands Institute for Advanced Study – Васенаар (2000-2001) и в New Europe College (2002) – Букурещ. Не на последно място, сравнително ранното ми включване като член на редколегията на списанието Etudes balkaniques, където общуването с по-опитни и много ерудирани колеги наистина разшири академичния ми кръгозор и ме научи както на критично четене, така и на научна етика.

Какви проблеми срещат учените във вашата област (за професионалното си развитие и в работата си)?

По-скоро бих очертала разлика не от гледна точка на област на научно знание, а на работно място: за да има същинска наука в университетите, е необходима промяна, която да позволи на учените там да отделят време за изследвания, тъй като в момента всекидневието на университетските преподаватели е доминирано твърде силно от преподаването, като същевременно от тях се очаква и производство на научна продукция. Промяната би могла да се осъществи чрез намаляване на преподавателската натовареност и регламентиране на процентно съотношение между преподаване и изследвания или чрез въвеждането на системата на изследователи-професори, която съществува в някои европейски страни. От години има разговори в подобни посоки, но реални действия не се предприемат, за съжаление.
В институтите на БАН изследователите са до голяма степен господари на времето си, но липсата на адекватно финансиране пречи за създаването на критична маса качествени изследвания. Проектният принцип не работи еднакво добре в различните научни полета; освен това не особено адекватните изисквания на ФНИ за разпределение на предоставения по проекти бюджет допълнително усложняват положението.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

За да има бъдеще науката в България, необходимо е, според мен, много по-съществено държавно или бизнес финансиране в зависимост от научната област – за фундаменталните научни изследвания ми се струва нереалистично да се очаква бизнес финансиране, така че там ролята на държавата трябва е определяща. В идеален вариант, като една утопия, виждам такова бъдеще както в университетите, така и в институтите на БАН.
Освен това мисля, че трябва да се промени отношението към труда на изследователите. То е пряко свързано с ценностната система на обществото и за съжаление няма как да бъде променено без множество други съпътстващи промени.

Трябва ли да се говори за наука и защо?

Разбира се, че трябва да се говори за наука. Друг е въпросът как. Защото ако се опитваме да бъдем най-вече „академични“, ще останем неразбрани от мнозинството от хората. Трябва да се научим да „превеждаме“ езика на нашите изследвания така, че да достигне до по-голяма част от обществото.
Конкретно за областта на историческото знание напоследък се наблюдава тенденция на окупиране на публичното, най-вече медийно пространство от параисторици, т.е. хора, които имат интереси и си мислят, че са натрупали знания, които си позволяват да споделят с апломб. Отвоюването на това медийно пространство от професионалните историци, според мен, е една от основните задачи пред нас. Но тук проблемът опира и до ролята на медиите в обществото изобщо и до тяхната политическа независимост: добре известно е, че историята е много тясно свързана с политиката и много често употребявана от политиката и политиците – употреба, често преминаваща в злоупотреба, за съжаление.


Европейска нощ на учените 2022 г.: