Бачковският манастир (основаването му през 1083 г. и Типика на Григорий Бакуриани от декември 1083 г.)

Екатерина Ангелова
(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Резюме: Тази статия е посветена на прочутият Бачковски манастир, вторият по големина български манастир. Основан през 1083 г. от Григорий Бакуриани, който бил велик доместик на западните войски по времето на император Алексий I Комнин, манастирът осъществявал взаимодействието на три култури – българска, византийска, старогрузинска. Запазените в него уникални архитектурни и художествени паметници са ценни, както за България, така и за цялата православна култура.

Ключови думи: българска култура, манастири, църковна история, Бачково.

 

… С ВСИЧКИ СИЛИ ТРЯБВА ДА СЕ СТАРАЕМ
ДА ЖИВЕЕМ В ТОЗИ СВЯТ МЪДРО.”


РЕКЛАМА:

***

ИЗ ТИПИКА НА БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР 1083Г. 

 

Бачковският манастир е един от малкото религиозни комплекси у нас, за чиято ранна история притежаваме ценни документи.  Той е основан през 1083 г. до крепостта, наречена Петрич, откъдето идва и наименованието на обителта. Богородица Петричка, а по–късно назована  „Бачковска”, по името на близкото село Бачково. Ктитор на манастира е Григорий Бакуриани, великият доместик на западните византийски войски по времето на император Алексий I  Комнин, управлявал през 1081 – 1118 г. Заради голямата му помощ, оказвана на императора при завземането на властта, той го дарява с богати и обширни владения, както в  Източните провинции, така и в Тракия. Произходът на Бакуриани не е изяснен – все още се водят спорове дали е от  грузинска или арменска фамилия, въпреки, че на немалко места в създадения от него Типик за манастира, той подчертава, че е грузинец. Самият Бакуриани – ктитор на манастира има твърде раздвоено от съвременна гледна точка самосъзнание. От една страна, той държи на своя етнически арменски корен, от друга, на своята служба като византийски военачалник и вярност на императора и накрая казва за себе си, че е бил удостоен с „истинската православна християнска вяра”… като е единодушен по догми с ромеите и с „тяхната велика църква”. Тази наслоена с много условности картина, която впоследствие ще обосновем подробно по-долу, където родовото, верското и поданството вървят в непрекъсната линия, намирала своето точно отражение в Типика на манастира. Именно нормите на Типик са тези, които характеризират естеството на манастира и го определят по тип и белези като византийски манастир от XI-XIIв. Въпросният документ, който обикновено бива интерпретиран не според логиката и намеренията, вложени в него от автора му, а преди всичко според отделни негови реалии и сведения, представлява интерес заради това, че ни показва режим на устройство и функциониране на манастира, който не знаем дали са съществували и практикували преди него в България, но които със сигурност може да кажем, че са представени в българските земи в периода на византийска власт тук.

Ако тръгнем да проучваме началото на историята на манастира, следвайки логиката на ктитора, то сведенията на Типика на Бакуриани от декември 1083 г., с който той го устроил имотно, правно и дисциплинирано, ни дава възможност да надникнем в обстоятелствата и съображенията, които влияят при избора на място за изграждането на манастира. Тук ще срещнем един подход, различен от този на епископа на Струмица. Както се знае, манастирът и построен в землището на с. Петрич, което местните жители наричали още с гръцкото име Василикис, в м. Яново. Естествено е да се запитаме с какво това място е заслужило своя избор. Четейки даренията, които Бакуриан прави на манастира, разбираме, че селото и крепостта при него са били, според определението в Типика, „пръв и главен” имот измежду онези имоти, които чрез императорски хрисовули той е придобил в тема Филипопол. Както и при струмишкия епископ, той трябвало да получи земя от държавния фонд, макар и при други обстоятелства, на която построил манастира си.  Ако се вгледаме в изброените  селски имоти, споменати под крепостта и селото Петрич – земята в местата Бачково, Добролонг, Добростан, Бурей, Лалково, Аврово, – ще видим, че сравнени с останалите дарения и имоти които Бакуриян дал на манастира, тези като че ли съставляват основно поземлен фонд (земеделски земи), т.е първата причина да се спре на това място трябва да е била чисто материална – средствата от които манастирът могъл да черпи своята издръжка, да са в максимална близост до него и в достатъчен размер и вид, че да задоволяване на нуждите му. В Типика ние обаче намираме сведение за много и големи имоти на Григорий Бакуриани извън европейската част на на Византия (византийски изток) – в Тао, Карс, Ани Чормайри, т.е. на границата на Грузия и Армения, в хори (тема) Ивилон и Велика Армения. В този случай кое допълнително го е накарало да се спре на европейските си имения. Безспорно една от причините е била това, че на Изток, следствие на селджушкото нашествие, той е загубил всички или  огромна част от тези имоти. Но по-важна е позицията, която заемал като велик доместик на Запад, назначен от император Алексий I Комнин (1081-1118), от когото получил хрисовулите и чрез тях (в случая схванато от Бакуриан като „в пълна и неотчуждаема собственост и истинско притежание”) върху имотите си във византийския Запад. Наред с тези обективни причини за избор на място, има и други чисто практични  и субективни , за които ктиторът сам говори. Така в началото на документа Бакуриани казва, че монасите в неговия манастир се намерили в „удобно място”, далеч от всичко, което може да им навреди в многолюдните поселения, място, където има достатъчно вода, различни плодове и овощни дървета. Описанието не съответства на принципа на избор на място, за Струмишкия, определено от ктитора му по-скоро като негодно.

Тоест очевидно местоположението на Бачковския манастир е било съобразено с други фактори като плодородието на земята, природните дадености, които предоставят възможността да се развива земеделието и скотовъдството и не по-малко важно такова, което ще осигурява спокойствие на монасите. Наистина, ако разгледаме местоположението на Бачковския манастир, се вижда, че той се намира на едно премислено отдалечено разстояние от значително многолюдния Филипопол. Описанията на по-новите изследователи показват, че разстоянието от Филипопол до манастира могло да се вземе през лятото за 6-7 часа или за един ден, докато това от крепостта Станимака за 2-3 часа. Описанията пък на по-старите пътешественици говорят за добрите природни и климатични условия за развитие на лозарството. Думите на Бакуриани и обстоятелствата на мястото показват, че изборът , който направил ктиторът, бил целенасочен и добре обмислен, за да може да се развие тук едно добро и перспективно манастирско стопанство.

Главната църква на манастира Св. Богородица Петричка край село Бачково, построена в началото на ХVІІ в., (1604 г.). План.

Бачковският манастир бил построен върху висока тераса, която на север и изток продължавала в леко хълмиста равнина, днес на места открита, на други с висока растителност, заобиколена с високите хълмове на Родопите, много подходяща за паша.  Под манастира тече винаги пълноводната р. Чая, в по-ниската част, на изток от обителта, има добри полета за селскостопанска обработка. Като добавим към това факта за мекия климат на планината, картината на едно спокойно, тихо място, удобно като ландшафт, отдалечено на ден от големия град, но намиращо се сред стопански район с природни дадености, благоприятстващи развитието на манастирското стопанство, подходящо и добро място за монасите и може да заключим, че построяването на манастира тук наистина била добре обмислена инвестиция и ход на Бакуриани. На тази „пасторална” картина като че ли противоречи онова което самият висш военачалник казва , че направил усилие да вдигне красив манастир според възможностите, които тежките времена  и неспокойния народ в тема Филипопол позволявали.  Бакуриан имал  лични основания да говори за тежки времена, но едва ли визира единствено тази част на империята. Принадлежейки към висшата византийска провинциална аристокрация, свързана с императорския двор, като свидетел и участник в събитията на Изток и Запад, той е бил съвременник на настъплението на селджуците в Мала Азия и загубата на големи територии на империята тук, настъплението на норманите в Западните Балкани и нанесените от тях щети. Не толкова общи по смисъл обаче изглеждат думите му относно „неспокойния народ” на Филипополска тема. Дали обаче той имал предвид конкретно враждебното поведение на павликяните, настанили се при градчето Белятово(северно от Пловдив), които нападали селищата от областта, при това при това имали подкрепата на българите на север от Стара планина, или изобщо се е отдал на една от обичайните характеристики, които византийците давали на българите, може да се разсъждава. Ако сравним общото състояние в темата към края на 1083 г. спрямо 1086 г. , когато печенегите проникнали на юг от Стара планина, плячкосани Тракия, а самият Бакуриани загинал нелепо в битка с тях, нещата не изглеждат толкова заплашително. Но очевидно място за тревога е имало и това го виждаме по действията на ктитора.

Цялата статия и още много подобни прочетете в новия брой 140 на списанието тук>>

Подаряваме ти първите 11 статии от брой 140 тук>>


Европейска нощ на учените 2022 г.: