2 в 1 или ДВЕ ПОКОЛЕНИЯ в ЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ

Творби на Христо Димитров, които могат да бъдат видени редом с работите

на неговите синове, зографите Димитър и Захарий

 

Автор: Вихра Йорданова, бакалавър по Фотоника и лазерна физика от СУ и магистрант по Християнско поклонничество, Богословски факултет, СУ.

 


РЕКЛАМА:

***

Резюме: Самоковската художествена школа е знаково явление от българското Възраждане. Произведенията на нейните майстори за пръснати из България, но могат да бъдат видени също в Македония и Света гора Атонска. Изворите на Самоковската художествена школа продължават да се изследват, но за първата известна династия на тази школа сведенията са богати, особено от последните десетилетия. За любителя на възрожденската ни духовност и/или на църковната живопис статията е своеобразен пътеводител с оригинален икономичен подход. Той е първо сравнителен – между членовете на първите две поколения на въпросната династия. Второ, той запознава с произведенията на тези майстори, които могат да бъдат посетени на едно място и в рамките на един ден. И като бонус – многобройни препратки към изображения, за предвкусване на реалното докосване до представените шедьоври.

Преображение Господне (худ. Христо Димитров; от южната стена на наоса на храм Св. Арх. Михаил, Пазарджик). Снимка: авторът
Преображение Господне (худ. Христо Димитров; от южната стена на наоса на храм Св. Арх. Михаил, Пазарджик). Снимка: авторът

Българското Възраждане със сигурност не започва в 1762 г., с „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски (роден впрочем в самоковската епархия). Свидетелство за това са и произведенията на българските зографи. Още през първото десетилетие на XVIII в. те създават творби, които говорят за кръг от взаимни влияния, за школа – и това е първата възрожденска художествена школа, Тревненската. В последните десетилетия на XVIII в. се формират още две художествени школи – Самоковска и Банска. Впрочем, школите възникват на териториален принцип и носят имената на селищата, от които са излезли водещи майстори и цели зографски фамилии.

Ще започна с началото – и началата – на Самоковската художествена школа. След което ще премина към въведение в творчеството на основателя на първата и най-значителна самоковска зографска династия, Доспейската. Основната задача е обаче да предложа пътеводител за единно по време и място запознаване с първите две поколения от тази династия.

„Самоков се нахожда близо до корена на Рила планина, до едно нейно ребърце, което те наричат рид, баир, на раздалеч от Пазарджик 13 часа, край река Искър, която тече откъм западната му страна. Жители има около 9000 души, от които 1/3 са турци, останалите българе и няколко стотин евреи. Българете са повечето абаджии и някои си търгуват с Цариград, Сърбия и Босна, а жените им работат шаяци и аби. Къщите им са повечето на два ката. Самоков има 3 църкви, 12 джамии, 3 частни школа и 1 общо, направено още в 1800 лето, което има една библиотека само с гръцки книги, 2 халкографии [гравиране върху мед или бронз], 4 метоха, в които живеят изповедници, пратени от различни манастири, 2 други с до 40 души калугерки, 1 сахат на кула, 40 хана, 15 табахани, на които работат сахтияни, гьонове и мешини, 15 мутафчийници, една обща баня, защото повечето къщи си имат. Тоя град е столица на един Бей и един Архиерей, и е прехвален с изкусните си кунописци.” (в. „Български орел”, 1846 г.)

Самоков, който не може да се похвали с антична история и е с векове по-млад от околните села, по време на османското владичество се възмогва благодарение на упоритостта и възприемчивостта на своето население. През 1573 г. френският пътешественик Филип дю  Френ-Кане го описва като „голям град“. Един  век по-късно османският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че жителите на района са „много богати”. В подножието на Рила планина първоначално градът се утвърждава като важен железодобивен и железарски център. След изчерпването на рудните залежи в Чипровци и Кратово, Самоков става най-големият център за добив на желязо в европейската част на Османската империя. Която е ненаситен потребител на желязото, главно заради почти непрекъснатите военни кампании. Християнското население на Самоков и околностите бива въвлечено в различни повинности към османската държава, вкл. превоза на самоковското желязо до пристанищата на Солун и дори на Родосто и Константинопол. Както навсякъде из Българско, и за православното население от самоковското поле в основата на възродителните процеси е стопанското възмогване, излизането на големите пазари и досегът с традиционните източни култури и с модерните европейски хуманистични идеи. Устойчивостта на тези процеси се дължи на местоположението на Самоков на пътя към Солун, гостоприемен към пътуващи от Сърбия и Македония за Цариград, спирка по пътя на православните поклонници – българи, власи, руси – към Рилската света обител и Светогорските манастири, или през Солун към Йерусалим. Така Самоков бързо става важен възрожденски център, притегателен за хора от разни народности и вери. Тук се срещат и саксонски рудари, и куцовлашки овцевъди, и еврейски сарафи; осезаеми са и попълзновенията на гръцкото духовенство, и дейностите на протестантските мисии. Най-ранното сведение за килийно училище в Самоков е от 1639 г., а през 1751 г. в града има вече общинско килийно училище; сравнително рано била въведена в местните училища модерната взаимоучителна метода. От 70-те години на XVIII в. някои самоковци допълват образованието си в чужбина. По-късно, в началото на ХIХ в., самоковци взимат активно участие в борбите за църковна независимост, пишат прошения до султана и пращат делегации до Цариград, като успяват примерно да отстранят нежелания от православните самоковци гръцки владика. В града имало няколко мохамедански религиозни училища. От 1872 г. в Самоков се премества американската Богословска семинария, а в отговор на това предизвикателство, през 1876 г. бива основано Самоковското рилско богословско училище, прераснало в съществуващата до днес Софийска духовна семинария „Свети Йоан Рилски“. В града освен православните църкви и джамиите, имало още протестантска църква и синагога. Така Самоков бил наистина твърде своеобразно духовно огнище на Балканите, за което допринасяли многолики култури.

Вече към края на възрожденския период, когато градът бере плодовете от стремежите към независимо съществуване и духовно израстване, на реформатора Митхад паша се приписват думите, отправени към самоковци: „Не срещнах по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град“. Но началото на този плодоносен процес е изгубено, както е обичайно по нашите земи – интелигентният ни народ, парадоксално, не може да се похвали с добра памет, и във всеки случай не е твърде склонен да записва, все забързан по важните си дела…

Четете повече тук!


Европейска нощ на учените 2022 г.: