Автор: Петър Михайлов
През месец август 1898 г. в гр. София се ражда Райна Радева-Митова, която е по-известна за поколения българи с красивия си псевдоним Калина Малина. Той винаги ще пробужда у нас детското усещане за сладостта на словото, за приказната му форма, но то ще възпитава, ще събужда и формира състрадателност, съпричастие, ще ни кара да бъдем по-добри, по-смирени.
Калина Малина остава преди всичко в нашата литературна история като авторката на първия роман за деца – „Златно сърце“ (1929), който е преиздаван и до наши дни. Ала тя написва още два така обемни текста – „Сирачета“ (1933) и „Детето на затворника“ (1940). Вероятно е нужно да подчертаем, че и трите й художествени творби излизат преди 1944 г., т.е. преди да се наложи социалистическият период в политическия ни живот. Подобна е съдбата и няколкото книги, които пише за възрастни – сборниците с разкази „Провинциални сенки“ (1936), „Нощни пеперуди“ (1938), „Планинецът“ (1943); повестта „Кръвта на дедите“ (1939) и романът „Старшата сестра“ (1941). Всички изредени художествени произведения още с появата си са приветствани от литературната общност у нас. Някои от тях са реализирани чрез съдействието на нейния съпруг – критикът и театровед Д. Б. Митов (чрез изданието към вестника „Литературен глас“). За други се произнасят писатели-класици като Елин Пелин, Кирил Христов, Ран Босилек. Критически отзиви публикуват авторитети като акад. Петър Динеков, Вичо Иванов, Димитър Шишманов, Анна Каменова. Към нейния творчески облик проявяват траен интерес и жени изследователки на нашата литературна история като Соня Вичева, Благовеста Касабова, проф. Бистра Ганчева, Анастасия Първанова. В нашето съвремие – доц. Калина Захова.
Включването й в Българска енциклопедия на братя Данчови от 1936 г. е акт на признание. Трябва да изтъкнем положителната оценка, която се дава там: „К. М. е българска поетеса и белетристка. Членка на Клуба на българските писателки. Нейните книги за деца и юноши са изпълнени с любов към хората и природата. В редица разкази Провинциални сенки – се рисува патриархалният живот на нашия малък градец“. Тук трябва да споменем, че няколко години от живота си Калина Малина е секретарка на Клуба на българските писателки. Протоколната книга на организацията се съхранява в Държавния архив и може да се видят ръкописните документални бележки от онази епоха, оставени от ръката на писателката. Сама в Анкетите, които с нея прави проф. Б. Ганчева, тя споделя за своята дейност оттогава.
След безспорния успех на „Златно сърце“ (1929) Калина Малина се насочва отново към жанра на романа за юноша – „Сирачета“ (1933/1946) и „Детето на затворника“ (1940/1988). И в трите художествени произведения се разработва сюжета за изоставеното дете, за осиновяването, за отношенията между децата и техните родители. Главните героите на творбите са момчета, които съзряват по-рано от обичайното, посредством житейските превратности и катаклизми, с които се сблъскват. Сирачеството е една от основните характеристики, която сближава различните персонажите. Бедността, мизерният начин на живот, са друг откроим белег на следвоенната действителност. Преодоляването на съдбовните предизвикателства, често свързани със смъртта на близките, е превъзмогвано чрез силата на любовта. Темата за обичта, за красотата, за стойността на семейната общност, вероятно, правят текстовете на авторката не само подкупващи със своята човешка топлина, те ги превръщат в ценност, участваща в граденето на добродетели, така важни за възпитанието на детско-юношеското съзнание. Съчувствието, състраданието, поемането на отговорност – са все качества от изключителна важност за формиране характера на подрастващото поколение. Не само затова, разбира се, тези ранни текстове на писателката се оказват и нейните класически произведения, с която тя успешно се вписва в литературния процес у нас.
***
„Сирачета“ е вторият по ред роман на Калина Малина. Струва ми се, че той остава и по-малко познат. Дали това не се оказва всъщност и вторият детски роман в нашата литературна история въобще? Паралелно с текста на писателката се публикува и онзи на класика Елин Пелин „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе“ – в списание „Пътека“, чийто редактор е той, а като самостоятелна книжка – в края на календарната година. Това художествено произведение на „Певеца на българското село“ (определението дава още д-р К. Кръстев) се изучава и до ден днешен от малките ученици в началните класове. Нима е случайно, че две великолепни книги – от вероятно едни от най-силните творци за този жанр, се появяват едновременно? Ала, ако при Класика този роман е по-скоро фантастичен, то при набиращата скорост разказвачка художественият текст е по-скоро реалистичен. Ако той (текстът) нямаше щастлив епилог (развръзка) би бил трагичен, тъй като повествованието се концентрира върху темата за войната и злото, което тя предизвиква (хронологически „Сирачета“ обхваща времевия диапазон между 1912 и 1919). Структурно произведението е разделено на две части, обхващащи съответно 11 и 15 глави с Епилог (общо – 17 части), но дяловете преминават един в друг, т.е. историята е монолитна, епизодите са ярки и запомнящи се, действието стремително се разгръща пред читателите си. Бихме могли да определим „Сирачета“ като междинен, т.е. свързващо звено за „Златно сърце“ и „Детето на затворника“. Проблемът, познат от първия текст на писателката за похитеното дете от мечкарите-цигани, намира своето творческо разрешение във втората част на „Сирачета“. Децата този път са две – момченце и момиченце (Стефчо и Теменужка) – едното пее прелестно, а другото умее да танцува. Допълващата се двойка ще се окаже щастливо семейство в Епилога на романа. Похитителят и този път е циганин, с турското име Юсуф, и отново е мечкар. Но той дарява свободата на децата при настъпването на войната. Този акт обаче не бихме могли да тълкуваме като благородна постъпка. Точно обратното е – безотговорно поведение от страна на възрастния, който, осъзнал, че вече няма полза от децата, нямащи реално никого друг, ги изоставя на произвола на съдбата. Сюжетиката проблематизира експлоатацията на детския труд – трупането на печалба за сметка талантите на сирачетата. Моралният облик на Юсуф е сринат – не само открадва, но и печели от трудещите се невръстни чужди рожби.
От друга страна, децата-герои изпъкват със своята нравствена чистота и извисеност. Не само трогателните грижи, които полагат едно за друго, не само проявата на съкровена обич, но и жертвоготовността, която всяко едно демонстрира по отделно. Най-силно се откроява Владко, който е почетен от военното командване за проявеното себеотрицание, спасявайки животите на войниците. Предизвиква сълзи на умиление топлото и състрадателно усилие на малкия Стефчо да стопли мръзнещите крачета на Теменужка. От своят страна пък самата Теменужка се оказва „немцойчето“ – чуждоземното богато наследниче, което подпомага своите побратими. Не само главните герои на романа изпъкват със своята човешка личност – по-второстепенните персонажи като Яндре Питата също впечатляват с проявите си на искрено приятелство, себеотверженост. Фактът, че те (останалите персонажи) също са загубили родителите си, осмисля заглавието на художествения текст като събирателен образ – децата, които понасят най-тежката участ – да живеят, да растат без родителската обич и топлината на семейния уют.
Именно чрез колоритния образ на Яндре Комитата, по-известен с ученическия си прякор Питата – е въведена темата за бежанците от Македония и за съдбата на народа там. Ценно е историческото обяснение, което прави наративът за съдбата на тази някогашна българска област. Данните относно ВМРО 0т 1893 г., Илинденското въстание от 1903 г., а накрая и Балканските войни от 1912 г., впоследствие и Първата световна война е апология на идеята, че българският народ е искал да освободи онази етническа общност, останало под робство в пределите на Македония. Не са спестени грозните факти, че населението там е подложено на сръбска и гръцка асимилация. Особено красиво е описанието на Охридското езеро, сякаш предпазвано от средновековните светци-книжовници Климент и Наум.
Впечатляващо е как тийнейджъри са готови да се борят за свободата на Македония, следвайки примера на Гоце Делчев. Солидарността към страданието на другия, на изпадналия в беда е водещото чувство. Макар и деца, персонажите на Калина Малина съзряват преждевременно, именно поради сирашката си съдба. Тя не само ги сплотява, но и е причината за тяхната различност, а вероятно и за това да станат уникални. Детската спонтанност и непосредственост, чистотата на обичното чувство и желанието да се помогне са най-силните добродетели, които обладават децата. Те им помагат да се извисят над съдбовната злочестина и да се превърнат в смел войвода – Яндре; достоен лекар – Владко; благодетелка – Теменужка-Грета; голям музикант – Стефчо. Всеки един от тях се преобразява в голям и благороден възрастен, който е съзнателен, отговорен, добър човек.
Правният статут на осиротялото дете също е една от важните теми в композицията на романа. Решаваща се оказва ролята на адвоката, останал анонимен, който всъщност събира трите осиротели деца. Темата за правосъдието ще бъде по-разгърната в следващия роман на писателката. По този начин, бихме могли да настояваме, че Калина Малина изгражда триптих – „Златно сърце“, „Сирачета“ и „Детето на затворника“ – да, всеки един текст се чете отделно, но положени в обща контекстова рамка представляват едно от най-интересните и самобитни художествени явления в нашата литературна история. А още по-любопитно е, че тези теми – за войната, детето, майката, бежанците от Македония, ще се превърнат в сюжет и на единствения роман за възрастни на писателката – „Старшата сестра“ (1941). Поставянето на едни и същи проблеми, както пред деца, така и пред възрастни, вероятно разкрива, че за самата писателка няма значение аудиторията, важно е разработването на темите така, че да бъдат достъпни и за малки, и за големи, за да може да се премине към реално действие. И в някаква степен е постигнат успех – законодателството се променя така че да защити сирачетата, политическият живот на Македония е на суверенна държава (днес), войната продължава да бъде най-голямото зло за цялото човечество, но особено трагично е спрямо децата и жените/майките – всяка майка страда, независимо дали синът й е враг или герой. Този хуманизъм на Калина Малина трябва да бъде изтъкнат. Вероятно така бихме могли да осмислим писателката и като голяма, и като особена значима фигура за еволюцията на нашата литературна история.
***
Дали по-известен е обаче „Детето на затворника“? Написан през 1940 г., той разполага с издание веднага след Девети септември – 1947, а последното е от 1988 г. Вероятно ще е предизвикателство пред някои от издателствата да реализират в наши дни „Сирачета“ и „Детето на затворника“. Съвсем спокойно би могло да се оформи отелен том Детските романи на Калина Малина и да бъдат включени и трите текста, като обемът би бил не повече от 300-400 страници. Разбира се, би било хубаво да се препечатат и илюстрациите от първите издания. Ще ми се да се насочим по-детайлно към книгата.
Структурирана е в 25 глави и Епилог (т. е. общо са 25 частите). Всяка една си има отделно заглавие. Сюжетното действие е динамично, разказано увлекателно. Несправедливото набедяване на невинен човек – това е основният конфликт в творбата. Тъй като текстът е предназначен за детска аудитория, бихме могли да предположим, че е това е първата такава творба, в която съзнанието на по-малките се обогатява с правна терминология. Говори се за Апелативен съд, за адвокати, за различни съдебни инстанции, за следствие, за процес, за свидетелски показания. Сашко – главният герой – сам започва да събира улики, доказващи невинността на Йонко – този, когото възприема за свой баща. Поставянето на проблеми, свързани с осиновяването в сюжетиката на художествената творба, разкриват сериозната амбиция на авторката да запознае читателите си с чувството на справедливост. Храненичето не само успява да докаже невинността на родителя си, но той израства пред нас и в нравствен аспект. В Епилога ние разбираме, че Александър Найденов е станал добър адвокат, който защитава онеправданите. Все пак за 30-те, 40-те години на миналия век юридическите професии са ставали рядко център на повествования за възрастни, та какво остава за по-малките. И в тази посока навлизането в подобна тематика разкрива новаторския устрем, с който се отличава цялостно ранното творчество на авторката.
Почти всички критически разработки, посветени на творческия облик на писателката, изтъкват силния социален компонент в художествените й творби, особено в по-мащабните, каквито са романите. Но не е обръщано внимание на следното положение: Сашко, реално се оказва наследник на богати родители, сблъсква се с пороците на съдебната система, ала пораствайки сам става част от нея. Но той е различен, т.е. попадайки в света на корупцията и низостта, героят успява да го промени извътре, т.е. съхранява добродетелите като честност, добрина, справедливост и е достоен възрастен човек и надежден професионалист. Ето как възпитавайки по-младите, Калина Малина показва положителния модел, който би се превърнал в еталон за/на тяхно подражание. Да, Сашко привидно е от бедняшки произход. Но реално – не е така.
Сложна е ситуацията около произхода на детето: бащата е българин – художникът Георги Златев, а майката е австрийка – Ирма. Покрай Първата световна война мъжът е мобилизиран на фронта в България, последван от съпругата си Ирма. Попада в болницата, за да роди и се запознава с Цеца, която е милосърдна помощничка там. Двете жени се сближават и австрийката моли българката да не изоставя бъдещото й дете, тъй като тя предчувства кончината си. Междувременно войникът е пленен и отведен във Франция, а болната се опитва да го издири чрез писма. Всичко, което има – снимка и кореспонденция, с отделни документи, предава на българката. И тази „бохчичка“ се превръща в двигател на действието. Подлият лихвар Добри Младенов се опитва всячески да се добере до тези материали, за да злоупотреби с тях. Така прави, че стоварва вината за обира на Фабриката върху невинния Йонко – баща на три деца, осиновител на Сашко. По-късно, когато момчето среща своя биологичен родител, то предпочита да се върне при по-малките Боянчо и Гошко, които счита за свои братчета. Водено от чувството за дълг, братски и синовен, момчето съзрява и изпреварва своите 12 години. Оставя трогателно писмо до художника, в което обяснява и мотивира личния си избор.
Епизодичен е престоят на Сашко в Ателието на артистичния си родител. Удобствата, уютът, картините обаче не успяват да накарат момчето да усети това пространство за свой дом. Другаде го тегли сърцето му. Но романът в тази си част предизвиква изкуствоведски интерес: макар и откъслечно се явяват знаменити български художници – Майстора, Андрей Николов, Константин Щъркелов – къде назовани с прякори, къде с по-детайлни описания (буйни коси, огромна брада) – те са разпознаваеми. Може присъствието на портретуването, на техниката на художническото да е съвсем мимолетна, но е важно пластичността, която се постига чрез тяхното втъкаване в сюжетното действие. Бохемското непринудено общуване, усещането за творческа свобода, издигането над материалната същина – ето го основното, което се постига в текста на художествената творба с елементите, заимствани от изобразителното изкуство. Не толкова колорит, колкото различната визия за живот – бащата, който открива сина си по малко или много сензационен начин – чрез статия, описваща съдбата на Сашко, затворника и семейството, поместена в един от водещите вестници. И тогава, както и днес, криминалните случаи, които са свързани с набедяване, т.е. невинен се превръща в жертва на злонамерен дегенерат, се разрешават посредством намесата на медиите. Тази особеност прави текста на Калина Малина съвременен, а в някаква степен и исторически, защото действията се развиват около някогашната Захарна фабрика, намираща се на ул. „Овчо поле“ в някогашния квартал Коньовица. Занаятчийската и търговска уличка „Пиротска“, „Александровска болница“, някогашният Зоопарк (днес част от Борисовата градина); паметникът на цар Освободител; Военният клуб, „Граф Игнатиев“ – са все топоси, които припознаваме като градското пространство, превърнало се в емблематично за София. Столичният град отпреди 80 години е представен като един модерен град, в който паралелно съществуват луксът и мизерията; артистичната бохема и работническата класа; богатството и бедността. Ала и в едната, и в другата ситуация срещаме човещината – това е събирателната, която гради общността, обществото. Медиаторът между двата полюса се явява Сашко, който остава еднакъв, неподвластен на изкушенията. Защото е възпитан в нравствените добродетели, зададени му от благородната Цеца. Аристократизмът, стигащ до стоицизъм, сякаш подсказва австрийската жилка в неговото родословие, за да бъде той така дисциплиниран и отговорен до себеотрицателност.
Калина Малина поставя и разгръща в неговата сложност проблема за насилието над деца. Темата е варираща в текста, т.е. не е еднократно илюстрирана. Апропо, злодеянията идат от по-бедните представители на общността: баба Ката, главният майстор в дърводелската работилница. Читателят е потресен когато научава, че немощната старица бие до кръв едно тригодишно детенце, водена от заслепението и ревността, че брат й ще я замени заради сирачетата. Пияният стокилограмов майстор-дърводелец пребива до припадък дванадесетгодишният Сашко, който работи до изнемога и се опитва да защити от несправедливи и грозни нападки човека, който го е отгледал и когото чувства за баща. Уплахата у другите две братчета, наблюдаващи жестокия побой над своя любим батко, засилва усещането за беззащитност. Единствено намесата на един старец е вероятно причината Сашко да не е убит от побоя. Смущаващи са безучастието и липсата на състрадание у останалите възрастни спрямо насилието, на което са свидетели. Подобно поведение е изключително тревожно. Ала дава и обяснение за тази честа практика днес у нашето разпадащо се общество – проблемът с домашното насилие е подминавано безмълвно. Едва напоследък, покрай няколко брутални случая, под спонтанността на силен обществен натиск, бяха предприети законови промени в тази посока – адекватни наказания за такъв тип насилници и над деца, и над жени, а и над животни. За съжаление и с тази проблематика „Детето на затворника“ е актуален текст днес.
Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 171 на списанието.
