Към съдържанието


БГ Наука!

Новият летен брой!

изтегли безплатно:

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16871


Снимка
- - - - -

Иисус Христос като историческа личност


  • Трябва да влезете с потребителското си име, за да пишете във форума.
167 отговора на тази тема

#61 Lion Queen

Lion Queen

    Goddess Mother Earth

  • Модератор Философски науки
  • 1339 Мнения:
  • Пол:Жена
  • Пребиваване:Sofia

Публикувано 26 декември 2009 - 18:18:30

Има много легенди за слезли на Земята и помагащи на хората богове, но малко са историите за живи хора, които са учели другите на мъдрост и любов един към друг. Мъдреците винаги са били почитани и са останали в историята с почти мистичен ореол - от мъдростта на Иисус Христос се е възползвала една религия и е водела европейския свят по пътя му дълго време! Трябва да запомним обаче, че останалия свят през същото това време е бил воден от други мъдреци и техния глас също е важен за новото, глобално информирано човечество.
  • 0
Публикувано изображение

#62 RIZAR

RIZAR
  • Потребители
  • 3738 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 08:35:42

Едно леко и бързо, отговорче от моя приятел Боби Маринов, което ще излезе и в новия брой на списание ''Християнство и култура".

За ''неяснотите, нередностите и изкривяванията'' в живота на Иисус няма какво да коментирам . Досега няма античен '' герой на когото с такава точност и подробност да са описани - родословието , времето и мястото на събитията .

Но прочее да дадем думата на автора -

За историята на Бога, станал Човек, и за нейните съвременни прочити


Автор Борис Маринов, сп. "Християнство и култура"
събота, 19 декември 2009
Една история, написана преди две хилядолетия, четена толкова много пъти и по толкова различни начини, понякога най-противоречиви, става актуална всеки път на границата между старата и новата година – историята на Иисус от Назарет, на Младенеца, „Който е Христос Господ”.[1] Едновременно Божия и човешка, тъжна и радостна, необикновена и съкровено близка, тя не се натрапва, но задължава. Изисква честен отговор, но опитите да бъде прочетена докрай водят до истинско изтощение и ума, и чувствата, и волята. За читателите си представлява същинско предизвикателство, и все пак поколения наред дават най-доброто от себе си, за да успеят да решат поставената им от главния Герой на разказа задача: да разчетат не само богочовешката Му Личност, но и Неговата богочовешка история.

„А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода…”[2]

Трудно е да си представим по-непринуден и по-достоверен разказ за нечие раждане от този, който ни предоставят евангелистите. Тук са всички необходими подробности: родословието, времето и мястото на събитието, дори маловажни на пръв поглед детайли, като яслите и нощната стража на пастирите. Има обаче една подробност, която завинаги остава камък за препъване – разказано е, че Той е Син на Всевишния, Син Божи, че Той е Словото, Което „беше у Бога”, ще рече, че Той е Самият Бог, Който „стана плът, и живя между нас”.[3]

Неспособността на човека да приема факта на чудото се превръща в най-големия враг на историческия Богочовек. Така, независимо дали Иисус от Назарет ще се възприема като особено облагодатѐн, но все пак обикновен човек, или като погълнал без остатък човешката ни природа Бог, или – най-сетне – като призрак, само привидно приличал на човек, както ще приема докетското съзнание, образът на Христос от Евангелието ще бъде все повече и по все по-разнообразни начини изкривяван. Така постепенно ще бъде изкривявано и основното, донесено от Него, а това основно е отговор и разрешение на единствените истински важни въпроси – въпросите за смисъла: на живота, на тлението и смъртта, на идването ни тук и на отминаването ни и, в крайна сметка, на историята и на нейния край…

Всичко обаче започва с една лична история – част, поне според Църквата, от Божието домостроителство, от Божия план за творението; история на Бога, станал Човек; история, която – по сполучливия израз на отец Георги Флоровски – прави възможна „историята на човека”.[3] Много в тази история е свръхестествено и чудно, но само с насилие над възприятията ни разказаното може да бъде отричано като легендарно или митологично. Подобно на всеки разказ и на всяка лична история, и тази е възприемана от всеки свой читател лично. Нейният прочит – дори и най-повърхностният – неизбежно води до среща на личност с Личност. Тъкмо затова и прочитите на историята на Бога, станал Човек, са толкова много и така различни, така невъобразимо различни. Но точно в дните около Рождество Христово можем да усетим най-добре цялата реалност на разказа от Евангелието – точно в тези дни можем да проумеем и със сърцата си факта на Боговъплъщението, а така и целия смисъл на книгата „за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов”.[4]

2_2.jpgВсъщност тази книга е винаги наблизо. Когато я разгърнем, пред нас застава образът на Спасителя – потомък на пророка Давид и праотеца Авраам и в същото време Слово на Отца, Бог, за Когото евангелистът свидетелства, че „дойде у Своите Си, но своите Го не приеха”.[5] Нима обаче и до днес историята на Пророка, останал неприет в собствената Си родина, не се повтаря отново и отново? Нима описаното развитие на събитията не звучи много по-„естествено” от един сценарий, в който Израил беше приел с отворени обятия дългоочаквания свой Месия![6] Сблъсъкът с юдеите, по-точно с юдейските първосвещеници и зилоти, е една от големите теми в историята на Богочовека – тема, наситена с истински драматизъм. Картината се допълва от „външните”, ако отново цитираме отец Флоровски,[7] свидетелства. Нека поставим до Евангелието книгите на юдеите и ще видим разказа на евангелистите още по-наситен на багри. Като се започне от говоренето за Христос като за „този, когото не бива да споменаваме по име”, като за „оня човек” или „някой си”, като се премине през сведението, че Той бил увлякъл Израиля, като направил от него „изменник на вярата”, и се стигне до иронично злъчното „бен пантера”,[8] Талмудът наистина ни помага да осъзнаем действителната картина на противопоставянето срещу „ха Ноцри”,[9] за което отначало четем при евангелистите. Същевременно обаче това е повод да запитаме и сами себе си – дали и ние не отхвърляме Христос като Син Божи и Спасител? Дали и за нас Той вече не е станал просто „някой си”? Не премълчаваме ли понякога името Му от съображения за „уместност” или дори от обикновена леност? Осъзната ли е „традиционната” ни вяра в Него и доколко Го следваме в действителност? И не е ли формалното приемане всъщност още по-лошо отхвърляне? Много по-лошо от това на юдеите…

Но нека продължим нататък. Приеман или не, пред нас е образът на Иисус от Назарет: веднъж успокояващ и изцеляващ, друг път укоряващ и изобличаващ, а понякога дори и наказващ. В синагоги и по площади, във всевъзможни ситуации и при всевъзможни обстоятелства, в годините на служението Си Той не спира да проповядва Царството на Отца. Той е приел човешка плът, но не е само човек, а още и Син Божи, и Бог, и тъкмо като такъв завладява Своите слушатели по много особен начин: „Той ги поучаваше като такъв, който има власт”.[10] Едва ли в целия евангелски разказ могат да бъдат намерени думи, които по-точно от тези да ни предават начина, по който юдеите долавят – макар и все още смътно, – че пред тях не стои просто един човек. Наистина, за много от тях е крайно трудно да приемат Бога в Личността на Христос (много често това е трудно и за самите апостоли), но и за най-скептичните сред тях е налице Божията власт, не просто Неговата сила, а тъкмо властта. С тази именно власт Той изцерява недъзи и опрощава грехове, а това вече означава и намеса в конкретни, лични съдби. Нещо повече: в определен момент Той овластява и Своите апостоли – дава им да връзват и развързват,[11] което вече идва, за да ни подскаже, че Той е Господар и на историята, а следователно и на бъдещето – на края на историята и на „новото творение”, което предстои, че именно Той е Положилият „в своя власт” времената и годините.[12]

Въпреки това обаче, и тук за нас се открива една важна част от целия смисъл на Неговото идване, Той трябва да се сблъска с овластените земни управители – да бъде осмян и поруган от тях, за да успее тъкмо в унижението Си да ни разкрие, че Неговата власт е от съвсем различен характер – че е власт, която не е от този свят. Сблъсъкът Му с овластените в една провинция на Римската империя (защото това е светът, избран от Самия Него, за да влезе в историята) остава документиран вече не само в написаното от Негови ученици и последователи, но и в отделни светски хроники, в свидетелствата на хора, които не могат да бъдат заподозрени и в най-нищожни симпатии или пристрастия към Него. Сред тях е, например, Светоний, който, около 120 г., споменава за това, как в началото на 50-те години на І век имп. Клавдий (41-54) прогонил от Рим „юдеите,[13] които непрекъснато всявали смут под водачеството на някой си Хрест”.[14] Подобно е и друго свидетелство от началото на ІІ век – това на Плиний Млади, областен управител на Витиния, който се допитва до имп. Траян (98-117), как да постъпва с християните, които – по неговите думи – се събирали рано сутрин заедно, за да „пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като бог”.[15] Известен е и отговорът на императора – принципно този отговор не се различава по нищо от отговора на Понтий Пилат: християните не следва да бъдат издирвани, но – ако бъдат изобличени – трябва да бъдат наказвани. Нещо подобно присъжда и Пилат – като не намира основание за обявяване на формална вина на изправения пред него подсъдим („аз не намирам никаква вина у Тогова Човека…, нито [пък] Ирод намери…; ето, нищо достойно за смърт не е извършил”[16]), той все пак осъжда „Юдейския цар” на смърт, тъй като това изисква от него обвинението, за да запази накрая ръцете си невинни…

2_3.jpgОтношението към Христос, съответно към християните, на Пилат, Клавдий и Траян е в основата си еднакво. Можем да го определим като „дистанцирано” и по-точно като „неангажирано отрицателно”. С малко изключения това отношение остава същото и занапред, та чак до съвременните нам управители и императори. И тук нищо не трябва да учудва. Защото „Моето царство не е от тоя свят”[17] – тези думи са изречени от Самия Христос, при това точно пред Пилат, за да отекнат завинаги в ушите на всички. Колко често обаче се замисляме днес над тях? Пазим ли все още ясно съзнание за иноприродността и неотмирността на Царството, към което се стремим, или сме готови да го подменим с красотата на нашите тукашни, земни царства? Не се ли поддаваме твърде лесно на мисълта, че Божието Царство е възможно още тук и сега – в пределите на собствения ни земен живот? Не ни ли се случва често да забравяме, че „Църквата е тук, в този свят за негово спасение, но точно поради тази причина тя трябва да се противопостави и да се откаже от този свят”?[18] Успешен проект ли е въобще, исторически и в съвремието, християнската държава? Оцърковѐн ли е светът? Толкова много въпроси поставя пред нас съдът на Христос пред Пилат…

Ако наистина търсим верните отговори на всичките тези въпроси, трябва да се върнем обратно към Евангелието, към разказаната в него история на Бога, станал Човек, за да си дадем ясна сметка за цялата абсурдност на света, в който живеем – създаден „от нищо” по волята на своя Творец, свободен дори на богоборчество и, в крайна сметка, враждебен, а понякога дори безразличен (което – едва ли е нужно да се обяснява – е всъщност много, много по-лошо), към Своя Спасител…

„Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек”[19]

Така определят през 325 г. отците от Първия вселенски събор в Никея, но те само придават окончателна словесна формулировка на една вяра, с която и в която Църквата живее вече цели три столетия след Петдесетница.

В едно от своите гениални прозрения отец Флоровски пише за Символа на вярата като за една съкратена история на творението и на света – история, в която, разбира се, е разказано само най-важното, най-особените събития.[20] Тази „кратка история” започва със сътворението на света и завършва с „бъдещия век”, с края на историята и новото творение. Забележително е обаче, че най-много внимание в нея е отделено тъкмо на събитията от историята на Бога, станал Човек, на историята за дните, в които „единия Господ Иисус Христос” живя тук, между нас. И този факт намира своето обяснение в подчертаването, че Той е Този, „чрез Когото всичко е станало”,[21] както и преди това ни е обяснено в Евангелието. „Всичко” тук означава „включително и историята”. В целия текст на Символа разказът за Иисус Христос, Божия Син, единородния, заема приблизително почти половината от написаното. Едва ли би могло да се намери по-ясно свидетелство за централното значение на Боговъплъщението от това – от свидетелството на текста, който лежи в основата на цялата вероизповед на Църквата. Този „чрез Когото всичко е станало”, Словото на Отца, влиза в определен момент в човешката история, за да промени нейния ход завинаги, като покаже не само път на живот, но и последната цел, перспективата – както на историята въобще, така и на всяка отделна лична история. А тази цел е новото творение, Царството на Отца.

Със Символа на вярата, утвърден на два пъти през ІV в. и запазен неизменен и до днес, Църквата свидетелства и за още нещо – за приемството на историческия спомен и на историческата памет. Отначало паметта за тези събития се отбелязва в деня на Богоявление, но по-късно е обособен и отделен празник на Рождеството. В определен момент Църквата вече фиксира пълен цикъл от празници, посветени на най-важните събития от живота на нейния Господ и по този начин окончателно подчертава, че нейната вяра не е нещо отвлечено, а е вяра в конкретни, известни на всички, исторически събития. В това е всъщност истинският смисъл на църковните празници – че те не само символизират, но, и преди всичко, актуализират, отново и отново, в хода на всяка следваща литургична година, действителни събития от миналото. Много от тези събития могат да изглеждат необикновени и тъкмо тук се крие изкушението те да бъдат възприемани като символи, така че и днес, две хиляди години по-късно разказът за Бога, станал Човек, изисква все същата онази вяра, за която още св. апостол Павел казва, че „с вяра ходим, а не с виждане”.[22] Без тази именно виждаща вяра всеки разказ за Църквата, който неизбежно започва и завършва с историята на нейния Христос, може да бъде просто отхвърлен, както е бил отхвърлен и самият Христос. Но, както добре пише отец Александър Шмеман относно събитията, разказани от св. евангелист Лука в книга Деяния апостолски: „… Невярващият може да се съмнява в тяхната историчност. Но и той трябва да признае, че не е имало ден, когато християните да не са вярвали в това божествено начало на Църквата и че самата тази вяра вече е и основополагащият факт на нейната история, вън от който едва ли може да бъде разбрано цялото нейно по-нататъшно развитие”.[23]

Църквата и днес продължава да живее не само с опита от Петдесетница, но и с опита от личното присъствие на Богочовека: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.[24] Ето защо и дните на Неговия земен живот продължават и днес да бъдат не просто факт от миналото, а живо настояще – една изпълнена със смисъл история, имаща своето непосредствено отношение както към живота на Църквата въобще, така и лично към всеки от нас. И днес обаче Спасителят все още ни пита, както някога Своите апостоли: „За кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?”[25] Ето го въпросът на въпросите, от отговора на който зависи всичко: „за кого Ме мислят човеците?” Ако обаче отговорът на Църквата, изречен чрез устата на апостол Петър, е повече от ясен, далеч не толкова ясен е личният отговор, който дава на този въпрос всеки от нас. Защото и до ден днешен – инкриминирани или неприкрити – под една или друга форма, продължават да живеят всички онези стари лъжеучения, с които Църквата е водила дълга борба за своя Христос, „Синът на Живия Бог”.[26]

В един от текстовете си отец Георги Флоровски коментира тъкмо това – той пише за „ново несторианство” и „ново монофизитство”.[27] И несъмнено има право, тъй като тези две тенденции – противоположни, но еднакво рушащи интегралния образ на Богочовека, успяват под най-различни форми да се промъкват и до днес, включително и вътре в Църквата. Точно и много вярно е написаното от автора, че „голяма заблуда е да се смята, че христологическите спорове от миналото не са свързани със съвременната ситуация”. „В действителност – продължава отецът – христологическите спорове продължават и се повтарят в дискусиите на нашето време”.[28] Независимо дали няма да ни достига вяра, за да приемем, че Самият Бог е възприел пълнотата на човешката природа и е живял – в конкретно време и на конкретно място – сред нас, или пък желанието за едно божествено нахлуване в историята до такава степен ще измести встрани пълнотата на човека в Христос, че тя да бъде отречена изцяло, и в двата случая ще подменяме историческия Богочовек с измислени по „наш образ” и по „наше подобие” свои спасители. Дали ще отидем в едната или в другата тенденция, зависи само от нас и нашите лични склонности и желания, но и в двата случая ние ще сме прочели погрешно историята на Бога, станал Човек – и в двата случая от Онзи Иисус от Назарет, Който е Христос Господ, ще е останала само половината.

Съществува още и опасността от докетизма.[29] Разбира се, тя отдавна вече не възприема грубите форми на докетските вярвания от първото столетие. Трудно би било да се мисли, че в началото на двадесет и първото столетие някой сериозно би виждал в Христос призрак и привидение. И все пак, не е ли релативизирането на всяка истина, което днес шества с пълни сили в почти всички области и на вярата, и на знанието, една рафинирана форма на същия онзи древен докетизъм, за който Иисус Христос е изглеждал като призрак и привидение? Да, Христос е живял тук (за това имаме достатъчно исторически свидетелства) – да, Църквата вярва, че Той е бил и Бог, и човек (в тази нейна вяра няма никакво съмнение) – да, Той е оставил след себе си учение, което претендира да е единствено истинното и т.н. и т.н. Но! Нима за същото това не претендират и други учения, нима няма и други религии, които разказват за въплътени богове, нима много от тези въплътени богове не са и те действителни исторически личности, пък и, както добре го е казал още Пилат: „Що е истина?”[30] Работата обаче е там, че където няма ясно разбиране и критерий за истина, където всичко е истина и нищо не е истински истинно, там остава място само за призраци и привидения – там няма място за нищо цялостно и плът-но, а онова, което не е в плът, би могло да бъде само призрак и привидение. Но, ето че на цялото това о-призрачаване на света Църквата отговаря от своята радост…

„Бог е Господ и ни се яви”[31]

Богослужението на Църквата и по-точно нейната вечна Литургия е времето и мястото, където може не просто да бъде прочетена, но и действително да бъде чута, видяна и преживяна историята на Богочовека. Тъкмо там, в Литургията на Църквата, може да бъде проследено отблизо всичко онова, което се случва от деня, „когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода”, до утрото при празния гроб. Именно присъствието в Литургията и участието в нея е онова, което прави онези, които са просто вярващи, пълноправни членове на Църквата, а оттам и непрекъснати читатели на историята на Онзи, Който малко преди кръстните Си страдания беше казал: „Това правете за Мой спомен”.[32] Споменът пък е въпрос на знание и на историческа памет. Но тази памет се пази само вътре в Църквата – там е и познаването на историята.


[1] Лука 2:11.

[1] Мат. 2:1.

[2] Иоан 1:1-14.

[3] „Затрудненията на християнина историк” – Във: Флоровски, Г. Християнство и култура, С., 2006, с. 71.

[4] Мат. 1:1.

[5] Иоан 1:11.

[6] Сиреч Христос, „Помазаника”.

[7] „Живял ли е Христос? (Исторически свидетелства за Христа)” – Във: Флоровски, Г. Мъдрост и Премъдрост, С., 2006, с. 309.

[8] Иронизиращо вярата на християните, че Христос е роден от Дева (παρϑένος).

[9] Назореят.

[10] Мат. 7:29.

[11] Мат. 18:18.

[12] Деян. 1:7.

[13] Разбирай „християните”.

[14] Божественият Клавдий, 25 – В: Гай Светоний Транквил Дванадесетте цезари, С., 1981, с. 201.

[15] Писма, 96 – В: Плиний Млади Писма, С., 1979, с. 208.

[16] Лука, 23:4,15.

[17] Иоан 18:36.

[18] Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, С., 2003, с. 87. На други места в своите съчинения авторът като че ли подсказва, че след Боговъплъщението светът вече лежи не в злото, а в Църквата, но това е казано в съвсем друг смисъл.

[19] Символ на вярата, 3.

[20] „Преди всичко християнството е смело обръщане към историята, свидетелство на вярата в определени събития, случили се в миналото – в исторически факти. Вярата свидетелства, че това са особени събития… Самият Символ на вярата е дълбоко историчен. В него цялата пълнота на битието е вместена в една историческа схема като „история на спасението”: от Сътворението на света до изпълнението на времената, Страшния съд и края на историята. Особено внимание се отделя на най-важните събития: Въплъщението, Пришествието на Месия, Неговата кръстна смърт и Възкресение”. (Флоровски, Г. „Затрудненията на християнина историк”, с. 37-38)

[21] Срв. Иоан 1:3,10.

[22] 2 Кор. 5:7.

[23] Шмеман, А. Историческият път на православието, С., 2009, с. 19.

[24] Мат. 28:20.

[25] Мат. 16:13.

[26] Мат. 16:16.

[27] „Изгубеното библейско съзнание” – Във: Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание, с. 15-18.

[28] Там, с. 16.

[29] Гръцкият глагол δοκέομαι означава „изглеждам”, „явявам се”, „струвам се”.

[30] Иоан 18:38.

[31] Из Евхаристийния канон от Литургията на св. Йоан Златоуст.

[32] Лука 22:19.


  • 0
Дали ще е билярдна или друга някаква топка, Фружине, историята не е игра на боулинг.

#63 Incorrectus

Incorrectus
  • Потребители
  • 1049 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 09:25:33

За историята на Бога, станал Човек, и за нейните съвременни прочити

Автор Борис Маринов, сп. "Християнство и култура"
събота, 19 декември 2009

Споменът пък е въпрос на знание и на историческа памет. Но тази памет се пази само вътре в Църквата – там е и познаването на историята.


Мнооого надменно, християнино! :bigwink:

Познание и история - в църквата, несъмнено православната, другите са невежи глупци?! Споменът не е знание, историческото знание е критика на спомените.
  • 0

#64 RIZAR

RIZAR
  • Потребители
  • 3738 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 10:47:04

За историята на Бога, станал Човек, и за нейните съвременни прочити

Автор Борис Маринов, сп. "Християнство и култура"
събота, 19 декември 2009

Споменът пък е въпрос на знание и на историческа памет. Но тази памет се пази само вътре в Църквата – там е и познаването на историята.


Мнооого надменно, християнино! :bigwink:

Познание и история - в църквата, несъмнено православната, другите са невежи глупци?! Споменът не е знание, историческото знание е критика на спомените.


Прочети статията друже, има го засегнат вътре тоя въпрос . Защо и как.
Недей бърза със заключенията ,преди да развиеш психологическите процеси на анализ, сравнение и синтеза.
  • 0
Дали ще е билярдна или друга някаква топка, Фружине, историята не е игра на боулинг.

#65 Incorrectus

Incorrectus
  • Потребители
  • 1049 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 11:05:56

Правилни разсъждения не се съвместяват с неправилно заключени; неправилни разсъждения - с правилно заключение. Не виждам никъде, дайте цитат? :book:
  • 0

#66 Elemag

Elemag
  • Потребители
  • 1547 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Пребиваване:София
  • Интереси:география, екология, история

Публикувано 27 декември 2009 - 12:00:12

За ''неяснотите, нередностите и изкривяванията'' в живота на Иисус няма какво да коментирам . Досега няма античен '' герой на когото с такава точност и подробност да са описани - родословието , времето и мястото на събитията .



Цялата работа с неяснотите е на дявола. След като рогатия не могъл да попречи на Мисията на Исус, не му е оставало друго освен да се опита да замъгли историческия му образ в спомените на хората за Него. Но и тук се е провалил.
  • 0

#67 Last roman

Last roman

    Praefectus Urbi

  • Глобален Модератор
  • 11009 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Интереси:чисто римски

Публикувано 27 декември 2009 - 12:27:41

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.
  • 0
Греко-римский идеологический диверсантъ!

#68 Elemag

Elemag
  • Потребители
  • 1547 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Пребиваване:София
  • Интереси:география, екология, история

Публикувано 27 декември 2009 - 12:37:01

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.


Не се поддавай на изкушенията на дявола, чадо. Той няма власт над нашите мисли и чувства, освен, ако ние свободно не му ги предоставим.
Само, който основно изучи свещенната история и догмати, ще знае истината. :bigwink:
  • 0

#69 Incorrectus

Incorrectus
  • Потребители
  • 1049 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 12:54:03

Не знам Елемаг шегува ли се или говори сериозно? Няма значение. Показва обаче много точно как действат богословите: не отговарят на въпроси, а ни пращат да четем. Ние четохме и питаме, ама никой не отговаря! :post-20645-1121105496:
  • 0

#70 RIZAR

RIZAR
  • Потребители
  • 3738 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 13:07:35

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.


1. Когато ми изчислите точно съотношенията между еврейско, арабско, римско и прочие време ще ти отговоря и аз на въпроса.
Много добре знаеш ,че изчисленията на Християнското време са направени от Св. Дионисий Малки през VI в. сл. н.е., скитски (или готски, както ти е удобно ) монах от съвременна Добруджа , дали е абсолютно точен в изчисленията, това като неспециалист , не смея да твърдя. .
За корелацията на +4 или -6 години си има доста изписана литература. Христос се ражда по времето на кой кесар . Направи амбивалентна връзка с Ирод Велики и с други посочени източници и ще си изчислиш времето в определения от мене обхват.


2. От Евангелието е известно, че Христос е бил много добре познат от своите близки, съседи и съграждани, т.е. той не е бил възприеман , като някой , който дълго време е бил някъде извън ойкуменето .
Диаметралното учение на Христос в сравнение с близкоизточните, персийските или индийските учения , доказват ,че той не е бил никъде извън Назарет.

1. Спрямо персийския дуализъм , имаме много ясни концептуални различия;
2. За ''прераждане'' в Евангелията ,само някой куку , като Калки от "Медикус", може да си измисля, затова нямаме допир с Тибет или Индия. Когато Далай Лама се ''преражда'' в Тибет, никой не го смята за ''бог'' в нашия смисъл.
Той е преродения БУДА- ''просветлен'' ,а не прероден бог .
Има някои тънкости в индийската религия, които не могат да се схванат от пръв поглед от религиозните анализатори. Индийската религия е пантеистична. За индийците ''Бог'' се разтваря със същноста си в творението (т.е. в света). В Юдейския контекст, Бог е ''СЫЙ ''- Вечносъществуващ, Неизменен, Личност.
Малко хора знаят ,че когато Каиафа задава прекия конкретен клетвено-съдебен въпрос към Иисус Христос-
Стига ни мъчи , кажи Кой си ти ???
Христос не отговаря - месията, христос или човека . Той отговаря - АЗ СЪМ - на юдейски - ЯХВЕ.
Най-точната интерпретация у Марка -

"Първосвещеникът пак го попита и Му рече : Ти ли си Христос, Синът на Благословеният???
Иисус му рече: Аз съм ;... / Марк 14: 61-62/

3. На въпроса на колко години е бил , отговарям недвусмислено 33 год. Някои конкретни паралели могат да се потърсят с годините на Йоан Кръстител ,който е по-голям с 6-месеца от Иисус.
Когато се ражда Йоан е бил убит първосвещеника Захария, защото се сещате, че Иродовите войници търсят и Йоан Кръстител за да го погубят наред с другите младенци , но Захария е укрил предварително сина си и те го убиват в Светая Светих между жертвеника.

Събитията в Евангелията са много добре вътрешно-исторически подплътени. Факитчески ,ако направим critica interna, няма да можем да обвиним в нищо съществено Евангелистите.
  • 0
Дали ще е билярдна или друга някаква топка, Фружине, историята не е игра на боулинг.

#71 pvp

pvp
  • Потребител
  • 8 Мнения:

Публикувано 27 декември 2009 - 13:12:46

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.

До трийсетата си година пътешествал из Египет, Индия, Ладак и Хималаите. Ходил съм в

Ладак и в манастира, където има библиотека с древни писания и почетна книга с

посланията на видни посетители. Тази светиня всъщност е будисткият манастир на

Ладак. Исус бил сред гостите на манастира. Описан е съвсем точно - кога е бил там, на

каква възраст бил, как изглеждал, какво учение проповядвал - всичко е описано. Тези

старинни текстове - поне на две хиляди години -са на разположение на учените, те не са

отскоро.-Ошо Библия том 1
  • 0

#72 RIZAR

RIZAR
  • Потребители
  • 3738 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 22:28:41

Рождество Христово – история на празника
Автор Венцислав Каравълчев
събота, 19 декември 2009
4Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (виж: Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали „dies natales” – "рождени дни", тоест дни, в които се раждаме за небето. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16), като не придавали никаква важност на раждането по плът. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

След установяването на празника Рождество Христово в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата ни е чествала т. нар празник на Божиите явявания – Теофания (букв. Богоявление) или Епифания (букв. явяване, подразбира се - на земята), като празникът обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите. Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението. Нещо повече, дори до 5 век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в различно време - в периода от март до януари, като според предположенията си чествали и празника.

Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един откъс от св. Теофил Антиохийски (+183 г.), който е достигнал до нас само в своя късен препис на латински. В него се казва, че галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада, и поради този факт винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа обаче е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220 г.) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215 г.) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Любопитно е, че той споменава за някаква група християни в Египет, които празнували Рождество на 20 май. Вероятно става въпрос за гностиците на Василид. Сам Климент Александрийски се спира на 17 ноември, в третата година от новата ера, като дата, на която се е родил Христос. През 221 г. Секст Юлий Африкан (един от първите християнски историци) изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, с което се популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Св. Иполит Римски (+235 г.) в коментарите си към книгата на св. прор. Даниил казва, че Христос се е родил на 25 декември – сряда, във Витлеем, в 42 година от царуването на Октавиан Август. Според изследователите обаче този пасаж от текста на св. Иполит със сигурност се явява късна интерполация. Авторът на труда „De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения за това. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, Който е „Слънце на правдата”, също трябва да е роден на 28 март. По-късно на запад, на базата на това отъждествяване на Христос със „Слънцето на правдата”, установеният вече празник, който, както споменахме, се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. Това честване е трябвало да замести празнувания в този ден от езичниците празник, посветен според някои автори на бог Митра. На друго място в „De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът „Natalis invicti solis” – раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето, а привържениците на този култ отбелязвали в края на декември периода на зимното слънцестоене, когато денят започва отново да нараства. Поклонниците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождество на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога.

6.jpg
Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата”, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце”. Известно е също, че римляните празнували в края на месец декември Сатурналиите (Крони) - празнични дни, посветени на бог Кронос. Може да предположим, че и поради невъзможността тези чествания да бъдат заличени от народната памет, малко след Миланския едикт (313 г.) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър това е станало преди 336 г. Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето „De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците до /своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356 г.) Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска. Сватбата в Кана древната Църква също е чествала на 6 януари (по-подробно виж тук).

През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит” с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни”, с което изказва своето мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.

Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване на датата на празника. Повод за това твърдение ни дава фактът, че докато на запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, на изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379 г.) е първият архиерей, който възприема на изток западния начин на празнуването на Рождество и църквите в Кесария в периода 360-370 г. започват да празнуват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора-арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол (Одрин) в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство.

Възможно е подобно твърдение да е вярно, но то едва ли е основната причина за отделянето на честванията. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово да става на 25 декември. След като обаче св. Григорий напуска катедрата в Константинопол, празнуването е преустановено. Западният император Хонорий (395-423 г.) в писмо уведомява своята майка и брата си Аркадий (395-408 г.), които са във Византия, за това, как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има свои отделни стихири и тропари. Източният император Аркадий и майка му препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол, да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на изток, по времето на своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г. С пламенна проповед той успял да убеди антиохийците в правотата на Рим и да притъпи антиримските настроения. Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст, произнесена на 20 декември 386 или 388 г., антиохийците обвинявали Рим в идолопоклонство заради това, че чествали Рождество на 25 декември - празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. В тази своя проповед св. Йоан Златоуст споменава, че църквите на запад, от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа, на атлантическия бряг), честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст около 400 г. въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември.

Постепенно и другите източните църкви възприели практиката на западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430-440 г. Въпреки че най-накрая представителите на Йерусалимската църква се съгласяват да празнуват Рождество Христово на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение Господне (влизането на Богородица в храма с младенеца, което става на 40-ия ден след раждането, според предписаното от закона) не от 25 декември, а от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите църкви постепенно започнали да честват Сретение Господне на 2 февруари.

Йерусалимската църква обаче останала непреклонна пред увещанията на предстоятелите на другите църкви да промени честването. Наложило се дори през VІ в. император Юстиниан Велики (537-565 г.) със сила да влезе в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

6_1.jpgАрменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, но не по някакъв стар стил, а по старата традиция - едновременно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436-446 г.) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Въпреки това има писмени сведения, които указват на факта, че ако не всички арменци, то поне тази част, която се е намирала в пределите на Византия, приела да чества Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 г. като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът”, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от един достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Анания от Ширак (Ананиа Ширакаци). Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя”.

От приведената дотук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък е възможно да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква.

Въпреки че празникът Рождество е бил разделенен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление. Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември. Отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл. През пети век Константинополският патриарх Анатолий написва едни от първите песнопения за празника. Няколко века по-късно песнопения към тържественото честване на Христовото Рождество ще продължат да добавят Йерусалимските патриарси Софроний и Андрей, св. Йоан Дамаскин, св. Козма Маюмски, Константинополският патриарх св. Герман, преп. Касия, преп. Роман Сладкопевец и много други, чиито имена не са достигнали до нас, но чрез словата на които и до днес продължаваме да възхваляваме раждането на нашия Господ и Спасител.

Не по-малко интересен и контрастен е и постът, предшестващ Рождество Христово, който понякога се нарича Филипов, защото започва след деня, в който се чества паметта на св. ап. Филип. Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Първоначално различните църкви предписвали различен пост за своите пасоми преди празника. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари) преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност - 3-5 дни. Такова предположение прави известният руски литургист И. Мансветов, като се основава на предписанията на Типика. За съществуването на пост преди Рождество Христово споменават св. Амвросий Медиолански, блаж. Августин, Филастрий и др. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний” говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на изток, в Константинополската, а много вероятно и в Антиохийската църква, в края на ІV - началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440-461 г.) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните". Близо десет века по-късно св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост, която показва и новата му продължителност: "Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Моисей, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото Слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата божествена плът".

През ІХ век преп. Теодор Студит пише, че в Студийския манастир Рождественският пост започва на 14 ноември, тоест там вече се бил оформил 40-дневният пост, който пази днес Църквата. Това съобщение на св. Теодор Студит обаче визирало само неговия манастир и не засягало Църквата като цяло. С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. 40-дневен става постът за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополският патриарх Лука Хрисоверг с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод: „Сам светейшият патриарх каза, че въпреки че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември”.

Историята на този светъл църковен празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха, водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).
  • 0
Дали ще е билярдна или друга някаква топка, Фружине, историята не е игра на боулинг.

#73 Last roman

Last roman

    Praefectus Urbi

  • Глобален Модератор
  • 11009 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Интереси:чисто римски

Публикувано 27 декември 2009 - 22:48:52

3. На въпроса на колко години е бил , отговарям недвусмислено 33 год. Някои конкретни паралели могат да се потърсят с годините на Йоан Кръстител ,който е по-голям с 6-месеца от Иисус.
Когато се ражда Йоан е бил убит първосвещеника Захария, защото се сещате, че Иродовите войници търсят и Йоан Кръстител за да го погубят наред с другите младенци , но Захария е укрил предварително сина си и те го убиват в Светая Светих между жертвеника.

Рицар, не цитирай заучени глупости, а мисли. Възможно ли е Исус, който според евангелията е роден преди Иродовата смърт /т.е. преди 4 г. пр. н. е./ да е бил разпънат през 33 година, или на 33 годишнината си? :bigwink:
  • 0
Греко-римский идеологический диверсантъ!

#74 Incorrectus

Incorrectus
  • Потребители
  • 1049 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 27 декември 2009 - 23:12:07

Има някои тънкости в индийската религия, които не могат да се схванат от пръв поглед от религиозните анализатори. Индийската религия е пантеистична. За индийците ''Бог'' се разтваря със същноста си в творението (т.е. в света). В Юдейския контекст, Бог е ''СЫЙ ''- Вечносъществуващ, Неизменен, Личност.
Малко хора знаят ,че когато Каиафа задава прекия конкретен клетвено-съдебен въпрос към Иисус Христос-
Стига ни мъчи , кажи Кой си ти ???
Христос не отговаря - месията, христос или човека . Той отговаря - АЗ СЪМ - на юдейски - ЯХВЕ.


Коя индийска религия? Съществуват 6 ортодоксални системи, част от които са атеистични, например Санкхя. Има и множество неортодоксални.

Индийците правят разлика между Бог и творение, Вие не правите. Когато казвате, че Христос е съществуващ, пък макар и вечно, а също и личност, не забелязвате ли, че съществуванието и личността са обективни характеристики, части от света, разтвореност в творението?
  • 0

#75 mitaca

mitaca
  • Модератор Химия
  • 6800 Мнения:
  • Пол:Няма да кажа

Публикувано 27 декември 2009 - 23:14:47

Както и става ясно, че нищо не е ясно с дата на неговото раждане. Въпроса не е кога се чества и защо (това е ясно), а кога е роден наистина.
  • 0

Posted Today, 06:58:37

 


#76 Last roman

Last roman

    Praefectus Urbi

  • Глобален Модератор
  • 11009 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Интереси:чисто римски

Публикувано 28 декември 2009 - 00:36:56

Както и става ясно, че нищо не е ясно с дата на неговото раждане. Въпроса не е кога се чества и защо (това е ясно), а кога е роден наистина.

Според Евангелските сказания на Зенон Косидовски детенцето Исус е родено на Еньовден /24.06/ и то четири години преди Новата ера /т.е. четири години преди Христа/ :bigwink:
Човекът има повече право от Дионисий Млади.

Този пост е редактиран от Last roman: 28 декември 2009 - 00:38:37

  • 0
Греко-римский идеологический диверсантъ!

#77 Incorrectus

Incorrectus
  • Потребители
  • 1049 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 28 декември 2009 - 07:00:06

Отново слънчев празник. На тази дата е роден също Йоан Кръстител, което говори за интерполация на образи и сюжети. :bigwink:
  • 0

#78 Elemag

Elemag
  • Потребители
  • 1547 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Пребиваване:София
  • Интереси:география, екология, история

Публикувано 28 декември 2009 - 14:10:50

Ако се изхожда от астрономичното събитие на Витлеемската звезда се счита, че това явление би трябвало да се свърже с конюкцията на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби - 29 май, 7 г. пр.н.е., повторила се по почти същия начин още два пъти през годината - 3 октомври и 5 декември.

Въобще едно нещо е сигурно - не само датата, но и годината на честването не съвпадат с раждането.
  • 0

#79 tonkata3

tonkata3
  • Потребители
  • 527 Мнения:

Публикувано 04 януари 2010 - 23:57:12

Добре, чакам тогава да ми отговорите кога е роден Исус, на колко години е бил, когато е бил разпънат и къде е прекарал 20 години от живота си, за което Евангелията подозрително мълчат.


Аз пък така и не разбрах тоя Савел /ап. Павел де/, който е учил за равин и е щял да бъде равин - а какво означава това??? Като лустро - слава, власт, уважение, почит, финансово благосъстояние.................................. И що рече - що този Савел изведнъж презира всичко това и започва да скиталства нагоре-надолу из Римската империя в цялата мизерия и неудобства .... подложен на болести, глад, лоши атмосферни условия, хули, побой.... и накрая дори е съгласен да приеме смърт, щото..... /ти го рече това последното/ - щял да има облаги от създадената от него нова религия. Нещо не се връзва.... От всичките Христови ученици само един умира от естествена смърт .-- всички други решават да умрат заради една лъжа т.е. разменната монета е "живот срещу...." - моля, допиши изречението.

И пак да зачетверя - Образът на Иисус е пълно, ама пълно противоречие на идеала за човек, водач... на юдеите и елините. Абе какви са тези конспиратори, апостолите, че вървят напук на целите и методите на всяка конспирация :head_hurts_kr: па и полза ще извличат от абсурда.....

Добре че обърна внимание на абзаца, който се смята за доста по-късна вметка от някой ревностен християнин, който не можел да приеме, че в труда на фарисея Флавий отсъства тази значителна за християните личност.


Оо, смятало се?? Това е един доста солиден... аргумент :biggrin:

Виж само какво пише той за друг мошенник и лъжепророк:


За друг? Кой е първият? Подвеждаш.... напасваш.....

1. Да си прокуратор на Юдея е било приемано като наказание. Т.е. мотивацията на Пилат е била да се представи като способен управител, за да бъде повишен т.е. преместен. По негово време е имало много бунтове и въстания - даже подкрепени от царя на юдеите:

За илюстрация на казаното ще приведем описан от Йосиф Флавий случай. Веднъж Пилат Понтийски наредил на окупационните римски войски да влязат нощем в Йерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да му бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо с Мойсеевия закон и оскърбително за неговото национално самосъзнание. Големи тълпи хора се събрали пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се махнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да разпръснат тълпата. Тогава Пилат заповядал на войниците да обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещения град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си. [Josefus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. ІІІ, 1; De bello Judaico, lib. ІІ, cap. ІХ, 2-3; пос. изд., т. І, с. 698; т. ІІ, 100-101.]

Нещо си в грешка. В Юдея и въобще в Близкия Изток, са назначавани доверени лица, минали военна служба. Да ти напомням ли за Вар и методите му?


Не се сещам в каква връзка ми разказваш за Вар - нали говорим за Пилат или сега да се замеряме с инфо просто ей така....Методите на Вар са едни, явно на Пилат - други, пък на.... трети. Въстание - да, но дали едно с друго си приличат? Обстановката външно-политическа или вътрешно-политическа е една и съща? Мотиви? Цели?.....




В Новия Завет се разказва също за народни бунтове, които са станали по време на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които Му разказали "за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им" (Лука 13:1). За бунтовете по време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен "със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство" (Марк 15:7).

Чудесен аргумент за моята теория за бунтовник Исус. Нищо чудно той да е бил подбудител на въстанието. И пак виждаме как действа добричкият според Евангелията Пилат.



Брех, не го разпознах този аргумент в твоя полза - я спомени ти.


Йосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пилат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията, е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос.

Никой не казва, че Пилат е недостоверен, просто е описан недостоверно в Евангелията, а и целият съдебен процес с осъждането на Исус е изсмукан от пръстите. Римски прокуратор да оставя тълпата да решава кой да живее и кой да мре? Как ли пък не, що за евтини приказки. Видяхме как действат римляните в случая със Куман.


Еми щом Пилат е достоверен, защо Иисус да не е? Все пак темата беше за историческата личност - Иисус Христос :)


Ето какво казва Св.Предание на юдеите - Талмуда, за Иисус :
[i]В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа Му, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето "Назарянин" – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно:
"В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки,че Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който може да каже нещо за неговото оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха." [Der Babylonische Talmud, Synhedrin. Fol. 43 a. Herausg von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Vien 1925, Bd. VІІ. S. 181.]


Хахаха, талмудистите дори не отричат това, че е вършел чудеса, а просто се стремят да предадат на този факт негативен отенък - "вършел ги с Божието име, което откраднал вероломно...." :) А ако ти се съмняваш във всеки текст, с които се потвърждава историческото съществуване на Иисус Христос /малее, дори атеистите ги е срам да го отричат вече / като подмолничко пускаш партенка дето бил "добавен, видоизменен" и пр. и се аргументираш..... с цитатите от със същите документи.. Нещо си противоречиш май - що твоето инфо като цитат да е достоверно, а останалото, което не ти изнася - не??? :)
Талмуда е свещено предание на юдеите - те, знаеш, са педанти по отношение на сакралното - да м иговориш за някакви по-късни добавки от тях самите.... това е смешно! Е, няма как да забъркаш християните в тази "конспирация", но пускаш "мисля, смятам, смята се..." от кого???... като нямаш аргументи :)

Това за Ленин и Сталин - все е едно не съм го прочела... знаеш ли що?! Щото друго те питах - по-подробно в другия ми постинг.

Този пост е редактиран от Lion Queen: 07 януари 2010 - 22:53:53

  • 0
Блез Паскал-математик: "На света няма нищо по-велико от Иисус Христос, а в Иисус Христос няма нищо по-велико от Неговата жертва".
Деян.4:12 "ПОД НЕБЕТО НЯМА ДРУГО ИМЕ, НА ЧОВЕЦИ ДАДЕНО, ЧРЕЗ КОЕТО ТРЯБВА ДА СЕ СПАСИМ".

#80 Last roman

Last roman

    Praefectus Urbi

  • Глобален Модератор
  • 11009 Мнения:
  • Пол:Мъж
  • Интереси:чисто римски

Публикувано 05 януари 2010 - 10:10:24

Чакам с интерес, че дотук нищо съществено не каза. Само да ти напомня: аз не твърдя, че Исус не е недостоверен, а че митологичният му образ, създаден от Евангелията, не отговаря на реалния такъв /както е в случая с Пилат/. :smokeing:
  • 0
Греко-римский идеологический диверсантъ!




0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни