Отиди на
Форум "Наука"

Фалшификации и манипулации на българската история


Recommended Posts

  • Потребител

Предлагам да направим тук във форума нещо като стената на позора и да разобличаваме публично разни нагли фалшификации на българската история от миналото и към днешна дата. Пускам първия такъв материал! :post-70473-1124971712:

С Т А Н О В И Щ Е

на колегията от отдел Археология при Регионалния исторически музей–Варна относно монографията на Николай Панайотов ”Евреите и юдаизмът – начало на човешката цивилизация преди 7000 години”, София, 2002

В повечето случаи излизането от печат на книга (научен труд) на колега е основание за творческо удовлетворение. За съжаление, не е така с това съчинение. Основната част от коментираните в него археологически паметници от Североизточна България са свързани с Варненския археологически музей: те са на територията на Варна и Варненска област, проучвани са и са публикувани през годините от работещи в музея специалисти, голяма част от артефактите се съхраняват във фондовете или са изложени в постоянната експозиция.

Повод за нашето становище е обстоятелството, че ние се чувстваме пряко засегнати от откровените фалшификации на автора с цел да докаже предпоставената си идея. Налице е злоупотреба с важни за историята и археологията на България паметници.

Още във въведението той я определя като: ”собствена научна теория за генезиса на материалните и духовни култури” (с. 10) и ... следват дванадесет тези, които малко по-долу характеризира като ”невероятно откритие”. Според Н. Панайотов през петото хилядолетие преди Христа днешният Балкански полуостров е бил обитаван от евреи, изповядващи юдаизма, които се разселили оттук в различни посоки и дали начало на човешката цивилизация. Авторът използва т. нар. от него самия ”алтернативно–логическа методология” за сравнение на старозаветните библейски текстове и на данните от археологическите обекти и находки. Използването на термина ”методология” (наука за методите) вместо ”метод” показва незнание и липса на научен подход на автора. Под алтернативна методология (метод) той вероятно разбира, че навсякъде и във всичко трябва да развива друго мнение, да отрича (почти винаги иронично) проученото и разработеното като научни теории от мнозина, предимно български археолози. Доколко избраният метод е и логически е трудно да се каже, защото за почти всеки проблем Н. Панайотов има предварително готово собствено ”решение”. По същество той налага становища без научна обосновка и многократно повтаря предварително изказани тези, неподкрепени с доказателства.

Дори беглият преглед на изложението показва, че са разгледани четири основни групи историко–археологически паметници и сведения: праисторически, антични, средновековни и библейски. Според автора обаче подобно разделение не съществува и целият привлечен материал се разглежда като халколитен, протоеврейски и старозаветен.

Халколитните паметници и коментарът по тях заемат повече от половината от текста, но така и не става ясно какви са датировките, които възприема Н. Панайотов. Веднъж халколитът на Балканите обхваща V хилядолетие пр. Хр. (с. 21), друг път – четвърто хилядолетие (с. 48), трети – VІІ–ІІІ хилядолетие (с. 57), четвърти – VІ–ІV хилядолетие (с. 232) или няколко хилядолетия (с. 35, 64).

Как стоят нещата всъщност?

На знаменития Варненски халколитен некропол Н. Панайотов отделя най-много място. Некрополът действително е от каменномедната епоха, но не е еврейски, както твърди той и това е доказано с антропологически анализи. Не е вярно, че се редуват бедни с богати гробове. Не е вярно, че гробовете са в ”редици” (с. 95). Просто снимката, която Н. Панайотов ползва, е на план–квадратната мрежа на обекта. Твърдението му, че некрополът е военен мемориал от времето на ”Първата световна война през халколита” (с. 96 и др.) не почива на никакви доказателства. Проучени са 294 гроба и това са около 2/3 от общия брой гробове (каква Първа, каква световна?!). В некропола са погребани не само зрели мъже, а също жени (според автора ”амазонки”), деца и старци. По повод на т. нар. ”амазонки”, трябва да уточним, че в женските гробове няма открито оръжие, както твърди Н. Панайотов (с. 105). Не е вярно, че всички погребани са убити в битка. Някои от погребаните са с доказани малформации. Според автора некрополът е ”създаден” през лятото на 3777 пр. Христа (конкретност, която най-малкото смущава), а всъщност културата Варна, към която принадлежи, прекратява съществуването си поне 300 години по-рано.

Затруднявайки се да систематизираме откровените глупости на автора в тази част, както и в цялата книга, сме длъжни да отбележим, че всичките му ”прозрения” относно праисторията са лъжа и злоупотреба с научни факти и теории.

Книгата е илюстрирана и с няколко антични паметника. С изключение на един, те са без всякаква връзка с текста. Това с пълна мяра се отнася за слънчевия часовник от Силистра, камеята с богинята Изида, тракийската златна огърлица от Мезек, гробницата от Казанлък, Вълчитрънското съкровище, апликация от съкровището при Летница, за една мраморна плочка с Тракийския конник и пр. Един каменен блок от Римските терми във Варна с изобразен четворен фалос Н. Панайотов смята за древноеврейски паметник от V хил. пр. Хр., понеже половият орган бил обрязан. Това е абсурдно твърдение, като се има предвид, че фалосът е апотропеичен символ (прогонващ злото), общоприет в цялата Римска империя. Откъде Панайотов разбира, че фалосът е обрязан, за нас също е тайна.

Немалко място Н. Панайотов отделя на Провадия, която за него е пряко свързана с древната еврейска история. Късноантичната и средновековна крепост до Провадия обаче не е еврейска, още по-малко халколитна. Там никога не са откривани материали по-ранни от ІV в.

Без никаква връзка с текста (нали все пак става дума за халколит и евреи) книгата е обилно илюстрирана и с паметници от българското средновековие (датирани най-общо в ІХ–ХІІ в.) като: рисунка–графит на конник от Плиска, модел на прабългарска юрта от крепостта до Девня, стеатитова иконка със св. Георги от Пловдив (според Н. Панайотов – Голиат), златна пластина от Преславското съкровище (за Н. Панайотов – ”протоеврейска диадема”), Мадарският конник (за Н. Панайотов – паметник, изсечен от ”прототраки” през 3764 г. пр. Христа (гениална хронологична точност!) в чест на победата им във ”Втората световна халколитна война”, с. 113–117), прабългарско капище и по-късна църква (древноеврейски култови обекти според Панайотов).

Струва си да се споделят бисери от рода на:

• Наколните селища във Варненското езеро са ”вилна зона от пенсионерско население” (с. 38–39).

• Тълкуванието на известната от Библията битка между Давид и Голиат, която е станала ”край дол, заобиколен от гора”. Н. Панайотов дълбокомислено заключава ”конкретното събитие не е станало в Африка и Анадола, а на Балканите, където всеки дол е заобиколен от гори ...”.

• ”... древноеврейската протодържава Еврия (както условно я наричам и даже мисля, че името на континента ни – Евро-па идва оттам!)” (с. 76) – оставяме без коментар подобна безмислица.

Вкратце ще посочим само някои пропуски, заради които всяка уважаваща се редакция най-малкото би спряла едно претендиращо за научност издание:

• Въпреки претенциите на автора, че книгата му е ”научна теория”, в нея липсва научен апарат и дори обобщена библиографска справка.

• Илюстрирането многократно с една и съща снимка (най-често на знаменития гроб 43 от Варненския некропол) на различни мисли или свои констатации.

• Илюстрирането със снимки на паметници от античността и средновековието, които нямат нищо общо дори с измислената теория на автора, е явно болнав стремеж за някаква псевдо-наукообразност.

• Структурата е най-малкото странна. Няма научно съчинение, в което резюмето (на пет езика) и справката за автора да предшестват заключението.

Обемът на книгата значително щеше да бъде намален, ако Н. Панайотов беше съкратил личностните нападки, самоизтъкването и хвалебствията по собствен адрес и избегнал цитирането на редица епизоди, нямащи нищо общо с изложението – например как е бил преследван при социализма, какви са изследванията му върху Корана, как е кандидатствал за книгата на рекордите ”Гинес” с поставени в устата си изкуствени зъби, как е пил утайка от вино, намерено при археологически разкопки и други. Оставяме настрана без коментар и с известно неудобство споделяме, че в книгата са намерили място несериозни и просташки изрази, словесни конструкции и откровени вулгаризми.

Немалко място Панайотов отделя на така нареченото съкровище ”Никипан” (разбирай Николай Панайотов), предметите от което определя като ”най-ранното” злато и сребро – абсолютно невярно твърдение, тъй като те се датират в късната бронзова епоха. Историята около откриването и откупуването на това съкровище е странна, да не кажем криминална. Оценката му била около 100 милиона долара и то попаднало у Панайотов, който дал в замяна ”ценни религиозни книги” (с. 162–169).

Нашето категорично становище е, че пропускайки теории, хипотези и схващания, Н. Панайотов предлага на читателя тенденциозно поднесена и изопачена информация. Книгата уронва престижа на Варненския археологически музей и е сериозен удар срещу българската историческа и археологическа наука. Важно е да се знае, че Н. Панайтов не е археолог и никога не е провеждал археологически разкопки. Ако е извършвал такива, както сам твърди в книгата си (с. 164–165, с. 272, с. 274 и др.), той попада под ударите на Закона за паметници на културата и музеите, тъй като за това не му е издадено разрешение от съответнте органи. Монографията му е опит за заблуда на незапознатите читатели и спонсорите на изданието, който не може да бъде квалифициран другояче освен като ИЗМАМА с цел облагодетелстване. Това се потвърждава и от факта, че книгата е полуапокрифна – въпреки луксозната подвързия и множеството илюстрации (предимно цветни), тя липсва на книжния пазар и е недостъпна за масовия читател. Доколкото ни е известно, тя се подарява в редки случаи на избрани от автора хора. В тяхното число не влизат колегите му от РИМ–Варна, както и библиотеката на тази институция. Очевидно е, че самият автор осъзнава несъстоятелността на лансираните в нея идеи и се опитва да избегне критиката от страна на специалисти.

С това становище желаем само да защитим българската историческа и археологическа наука от подобни попълзновения, както и да предпазим винаги жадната за сензации публика.

Валери Йотов - археолог

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Произходът на автора няма никакво значение, споровете относно тезата трябва да се водят с нормален тон!

Напротив има и още как; както и на спонсора! Ако и двамата бяха цигани, то "началото на световната история" щеше да започва с циганите, на които българите са "откраднали историята" и Българията! :tooth: Иначе дискусията си е съвсем в спокоен тон и с научни аргументи - виж по-горе!

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Точно затова изтрих само забележката.

А иначе ето, явно е, че има още един Фоменко. Световно чалгизиране на историята...

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Попадна ми интересна статия, писана за “Исторически преглед”, 1953 година - книга шеста. Въпреки нейния голям обем, реших да уважа автора, "другаря" проф. Христо Христов, като публикувам високоморалния му и идеологически безгрешен труд в цялост, сиреч без каквито и да било съкращения от моя страна. Все пак не се сдържах и си позволих да маркирам отделни изречения, за да наблегна на интелектуалните достижения на “българската” мисъл преди повече 50 години, а на всичкото отгоре в скоби вметнах и някои мои кратки размишления. Простете ми, не се сдържах. Работата си е работа, но и аз имам право да се забавлявам. Реално бих могъл да коментирам всяко изречение, но прецених, че ще е глупаво и излишно от моя страна да подценявам интелигентността на читателите си.

И така, статията на "другаря" Христов е един полет на “свободната” мисъл, който, ако искате ми вярвайте, продължава да се рее и до днес. Ако не беше все така актуална, просто нямаше да ви занимавам с нея. Все пак нали не мислите, че по-долу споменатите “млади кадри”, подготвяни от професори като "другаря" Христов, са се изпарили в небитието след 1990 година? Нищо подобно, те са навсякъде около вас и дори доста честичко четете техни материали в пресата и ги гледате като водещи или гости на исторически предавания по телевизията. Разликата е само тази, че са се отказали от “светлината на Сталиновите трудове”, като са се преориентирали към “манната небесна” на съвременните и актуални авторитети.

Иван Стаменов

Както и да е, ето я и самата статия:

ВЪРХУ НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА НАУКА

(ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД, ГОДИНА ДЕВЕТА – СОФИЯ, 1953 – КНИГА ШЕСТА)

От проф. Христо Христов

Публикуваните трудове на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономически проблеми на социализма в СССР“ представляват една от най-важните стъпки в развитието на марксистко-ленинската наука. С първия свой труд Й. В. Сталин разобличи антинаучната същност на т. нар. „ново учение за езика” на Н. Я. Map и разреши редица сложни теоретически проблеми в областта на езикознанието и на цялата марксистко ленинска наука. Поради това трудът на Й. В. Сталин има голямо значение не само за развитието на езикознанието, което едва сега бе поставено на действително научни основи, но и за развитието на марксистко-ленинската философия и всички частни науки, в това число и историческата наука.

Разработвайки въпросите за базата и надстройката, за създаването и ролята на езика в живота на обществата, за взривното и невзривно развитие и др., с този свой труд Й. В. Сталин даде тласък и разкри перспективи за развитието и на българската историческа наука.

На първо място трудът на И. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ даде възможност на българските историци да се освободят от влиянието на ненаучните, антимарксистки „теории“ на Н. Я. Map и неговите „ученици“. До средата на 1950 г., когато бе публикуван трудът на Й. В. Сталин, антимарксистките „теории“ на Н. Я. Map оказваха голямо влияние върху развитието на българската историческа наука и специално върху медиавистиката (средновековната история). Даже бяха направени опити за приложение на Маровите „теории“ от страна на някои български историци-медиависти.

Разобличаването на ненаучната, антимарксистка същност на Маровите „теории“ разчисти пътя за развитието на българската историческа наука. То даде възможност за правилно, научно разрешаване на редица проблеми на българската история, които бяха неправилно разгледани поради поставянето им на маристки основи или поради влиянието на буржоазната историография.

Едновременно с това, издигайки на по-висок етап развитието на марксистко-ленинската наука, трудът на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ заедно с „Икономически проблеми на социализма в СССР“, даде възможност да се тласне напред развитието на българската историческа наука. Новите трудове на Й. В Сталин са могъщо методологическо оръжие за творческо разработване с по-голяма задълбоченост и критичност на цялостната проблематика на българската история.

Публикуването на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ постави пред българските историци напълно определено и ясно въпроса за ролята и задачите на българската историческа наука като наука, която трябва да играе активна роля в борбата за ликвидирането на старата капиталистическа база и надстройка в нашата страна и за изграждането на социализма.

Поради своя характер на обществена наука и поради специалния си предмет и задачи българската историческа наука е свързана тясно с новата, социалистическа база в нашата страна и изпълнява роля на новата, социалистическа надстройка.

„Надстройката – пише Й. В. Сталин – се поражда от базата, но това съвсем не значи, че тя само отразява базата, че тя е пасивна, неутрална, отнася се безразлично към съдбата на своята база, към съдбата на класите, към характера на строя. . . Надстройката се създава от базата, именно за да й служи, за да й помага активно да се оформи и укрепи, за да се бори активно за ликвидирането на старата, отживяваща времето си база с нейната стара надстройка.“

Преди 9 септември 1944 г. българската буржолчна историография изпълняваше ролята на буржоазната надстройка и беше тясно свързана с прогнилия и разлагащ се капиталистически строй. Поради това тя обслужваше този строй, беше използувана като средство за неговото запазване. Преди 9 септември 1944 г. българската буржоазна историография изясняваше ненаучно и извращаваше историческия процес. Тя създаде редица реакционни и шовинистични „теории“, които имаха за цел да притъпят класовото съзнание на трудещите се и да отклонят тяхната борба под ръководството на БКП за събаряне на капитализма или да дадат историческа „обосновка“ на политиката на господствуващата буржоазия, да обработят съзнанието на масите в съгласие с нейните интереси. Особено много извращения и фалшификации на историческия процес бяха извършени в българската история през последните две десетилетия преди 9 септември 1944 г., когато в нашата страна бе установена фашистката диктатура. През тези две десетилетия господствуващата фашизирана буржоазия беше превърнала българската буржоазна историография в оръдие на своята противонародна политика.

Българската буржоазна историография не беше в истинския смисъл на думата наука. Изградена върху принципите на буржоазно-идеалистическата методология, тя не можеше да даде научно обяснение за развитието на историческия процес. Поради своята ненаучна методология и поради обстоятелството, че обслужваше капиталистическата класа, буржоазната историография извращаваше историческия процес. В най-добрия случай тя можа само да натрупа известен фактически материал и да опише някои страни на историческия процес.

„Домарксовата «социология» и историография - пише Ленин – в най-добрия случай даваха натрупване на сурови факти, откъслечно набрани, и изображение на отделни страни на историческия процес.“

При това, както казва Ленин, не следва да се взема на вяра целият конкретен материал, събран от буржоазната историография. Не трябва да се забравя, че самите исторически факти се подбираха и изясняваха от буржоазните историографи от буржоазна гледна точка, в съгласие с техния буржоазен мироглед и за целите на буржоазната политика.

Съзнателният и преднамерен подбор на историческите факти и тяхното разработване в съгласие с интересите на господствуващата капиталистическа класа бяха особено характерни за българската буржоазна историография, която насочваше вниманието и силите си главно към изучаване старата и средновековна история на България. Малцина бяха тези български буржоазни историци, които прескачаха границите на средновековната история, като изучаваха епохата на Възраждането, и то просветното движение и църковно-националните борби, а още по-малко тези, които се занимаваха с изучаване на българската история след Освобождението.

„Буржоазната историография въобще, както е известно – казва другарят Вълко Червенков, – не е считала достойна за своите скрижали най-новата история на България.”

Изключителното внимание на българската буржоазна историография към проблемите на старата и средновековна история на България трябва да се обясни с нейния класов характер, с ролята, която тя имаше да изпълнява при формирането на великобългарската идеология и при насаждането й в съзнанието на българския народ и на подрастващите поколения. За българската буржоазна историография беше крайно неудобно да се занимава с проблемите на българската история след Освобождението поради това, че в нея ясно се забелязват класовите основи на българската буржоазна държава, ясно се виждат борбите на трудещите се маси под ръководството на БКП против реакцията и фашизма, ясно се открояват фигурите на такива велики учители и водачи на българския трудещ се народ в борбата за социализъм като Д. Благоев и Г. Димитров.

Българските буржоазни историографи не пишеха за социалистическото и работническо движение в нашата страна. Те не пишеха даже и за национал-революционното движение преди Освобождението или ако пишеха, стараеха се да изопачат неговата идеология. Идеите и революционната дейност на нашите велики революционни демократи и патриоти В. Левски, Хр. Ботев и други бяха в противоречие с реакционната и предателска политика на българската буржоазия. От тук и съзнателното пренебрежение на буржоазните историографи към тях.

Този преднамерен подбор на историческите периоди и факти и тяхното съзнателно изопачаване, без да се говори за това, че буржоазните историографи не се интересуваха от живота и борбите на народните маси, а от живота и дейността на царете, болярите, духовниците и пр., беше един от най-големите пороци на българската буржоазна историография.

Въпреки това обаче буржоазната историография остави значително наследство, което и сега се използува от българските историци-марксисти. Това са изследванията на буржоазните историографи върху отделни събития и факти от развитието на историческия процес и техните проучвания върху историческите извори.

„Буржоазната историография – казва другарят Вълко Червенков – е натрупала сериозен фактически материал, събрала е много исторически извори из миналото на нашия народ. Това е положителното, което трябва да се използува.“

Фактическият материал е единственото ценно наследство, оставено от българската буржоазна историография. Поради това трудовете на някои буржоазни историографи, в които е събран фактически материал, и сега могат да бъдат използувани при разработката на научната проблематика. Те могат да бьдат използувани обаче само като източник на суров материал, но не и като помагало за изучаване развитието на историческия процес. Теорията на буржоазната историография беше напълно и безусловно погрешна. Поради това всяко изучаване на историческия процес въз основа на буржоазни исторически съчинения може да въведе читателя в cериозни методологически и идейно политически грешки, особено ако теоретическата му подготовка е слаба.

Поради своята идеалистиченка методология и поради обстоятелството, че беше свързана и обслужваше интересите на капиталистическата класа, българската буржоазна историография не можеше да разреши правилно проблемите на българската история. Правилно, научно изясняване на тези проблеми можеше да направи само една научна марксистка историография, която бе създадена заедно с образуването на българската работническа класа и възникването на социалистическото движение. През 90-те години на XIX в. основоположникът на научния социализъм в България Димитър Благоев положи основите и на научната, марксистка историография, основите на истинската българска историческа наука.

Качествата на Благоев като първокласен историк-марксист изпъкват най-ярко в съчинението му „Принос към историята на социализма в България“, излязло от печат през 1906 г. С това съчинение, което в действителност представлява сбита история на България от епохата на феодализма до началото на XX в., Благоев постави здравите основи на българската историческа наука.

Заслугите на Благоев като основател на българската историческа наука обаче не се изчерпват само с това. Под неговото ръководство и като негови ученици сред членовете на БРСДП израснаха нови сили, които ревностно се заловиха с изучаване на българската история въз основа на марксистката методология. В числото на учениците на Благоев на първо място се издигат Георги Димитров, В. Коларов и другарят Вълко Червенков, чиито съчинения имат огромно значение за изучаване на българската история, особено за изучаване историята на пролетарското революционно движение.

Необходимо е да се отбележи, че след смъртта на Д. Благоев именно Георги Димитров, В. Коларов и другарят Вълко Червенков издигнаха българската историческа наука на по-висок етап в нейното развитие, усвоявайки и прилагайки към българската история новото, което Ленин и Сталин внесоха в съкровищницата на марксистката методология, преодолявайки известни неправилни установки, създадени през теснишкия период на партията.

След победата на народното Деветосептемврийско въстание, когато с решаващата помощ на Съветската армия нашата страна бе освободена от монархо-фашистката власт и бе сложен край на капиталистическото господство, пред българските историци-марксисти бе поставена сериозна и отговорна задача. Тя се свеждаше към това: върху основите на създадената преди 9 септември 1944 г. българска научна историография, като се използуват опитът и постиженията на съветските историци, да се създаде и развие широко разгърната българска историческа наука, която да се свърже с новата, социалистическа надстройка и да обслужва активно изграждането на новата социалистическа база в нашата страна.

Основните линии, по които трябваше да върви разгръщането и развитието на българската историческа наука след 9 септември 1944 г., бяха изяснени от Георги Димитров и Вълко Червенков. В своето писмо до редакцията на сп. „Философска мисъл“ от 15. IХ. 1946 г., като отбелязва, че българската историческа литература и учебни пособия са изпълнени с крайно вредни извращения и фалшификации на историческия процес и като подчертава необходимостта от воденето на непримирима борба за разобличаване на тези извращения и фалшификации, Георги Димитров пише :

„Необходимо е час по-скоро да се изработи и популяризира научен, марксистки критерий за правилното обяснение на важните периоди и големите събития в историята на нашия народ, особено през последното столетие, като се направи това ясно и убедително върху основата на научен анализ на самите исторически факти. Ненапразно се подчертава, че най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето е правилно разбраната история и използуването на нейната богата съкровищница от ценни уроци.”

Отчитайки голямата роля, която има да изиграе в това отношение един научно-популярен курс по история на България, другарят Вълко Червенков казва :

„Ние стоим пред задачата да бъде съставен научен учебник по история на България. Тая задача е поставена от другаря Георги Димитров пред нашите историци и те трябва да считат въпрос на чест за себе си срочно да я изпълнят.”

Посочвайки основните линии, по които трябва да върви развитието на българската историческа наука, другарят Червенков казва:

„Предстои огромна работа по издирване на нови исторически материали по написване на редица монографии, по критиката на буржоазните теории в историческата наука у нас. Предстои огромна работа за марксистко-ленинската подготовка на нашите млади исторически кадри, за преориентирането на значителната част от старите специалисти-историографи. Ние държим курс на използуване на старите кадри, на тяхната съвместна работа с младите кадри, които ние с всички сили ще поддържаме, искаме да се учат и да се учат да работят непрекъснато и да овладяват марксистко-ленинския метод, който единствено осигурява действително научно изследване.”

Следвайки указанията на Георги Димитров и Вълко Червенков и решенията на V конгрес на БКП, здравото ядро от български историци-марксисти под ръководството на партията, след 9 септември 1944 г. успя да създаде значителен фронт от научни работници-историци и да организира разрешението на редица конкретни задачи. На първо време бе организирано издаването на сп. „Исторически преглед”, което излиза в продължение на девет години и служи като научно-популярен орган по българска история. По-късно бе организиран Институт за българска история при Българската академия на науките, в който бяха привлечени като сътрудници всички български историци и тези буржоазни историографи, които имат положително отношение към народно-демократичната власт и желаят да се преустроят на марксистко-ленински основи. При института бе организиран колектив за написване научно популярна история на България и се започна издаването на научен орган на института – „Известия на Института за българска история при БАН“.

След 9 септември 1944 г, българската историческа наука има значителни постижения както по организирането на исторически фронт, така също и по разработването на научната проблематика. Преди всичко извършена бе коренна реорганизация в разпределението на научните кадри при разработването на научната проблематика, като за разлика от буржоазната историография, ударението бе сложено не върху старата и средновековната история, но върху новата и най-новата българска история. Заедно с това върви и подготовката на млади научни кадри, които се насочват главно към изучаване историята на работническото движение в България.

Голяма помощ за развитието на българската историческа наука след 9 септември 1944 г. оказват съветските историци. Тази помощ на първо място се изразява в разработването на редица проблеми на българската история. На второ място, съветските историци следят отблизо развитието на българската историческа наука и публикуват научно обосновани и партийно заострени критики и рецензии на трудове по българска история, написани от наши български историци. На трето място, съветските историци помагат за развитието на българската историческа наука чрез своите посещения в нашата страна, при които влизат в непосредствен досег с българските историци и им предават своя опит. Такива посещения след 9 септември 1944 г. направиха акад. Державин, акад. Греков, проф. Костомаров и др.

Въпреки значителните достижения на българската историческа наука след 6 септември 1944 г., тя все още не може да се справи успешно със своите задачи така, както изисква това определението на Й. В. Сталин за ролята на надстройката да бъде „огромна активна сила“, която „активно съдействува на своята база да се оформи и укрепи, взема всички мерки, за да помогне на новия строй и унищожи и ликвидира старата база и старите класи”. Българската историческа наука все още изостава значително от изпълнението на важните и отговорни задачи, които поставят пред нея партията и народното правителство. Най-типичен пример в това отношение е изоставането при написване на научно-популярната история на България, която по план трябваше да бъде написана още в края на 1952 г., а и досега още не е напълно готова. Изостава също монографичното разработване на отделни проблеми на българската история и подготовката на млади научни кадри. Българските историци все още не воюват достатъчно против извращенията и фалшификациите на буржоазната историография.

Кои са причините за това изоставане? Причините за това изоставане се крият преди всичко в недостатъчната марксистко-ленинска подготовка на голяма част от българските историци. У мнозина български историци още не е ликвидирано влиянието на буржоазната историография. Все още мнозина плащат дан на буржоазно-идеалистическата методология. Това посочват в своите рецензии и съветските историци, като например Т. Златковска за книгата на проф. Данов „Западният бряг на Черно море в древността“ и др. Само с влиянието на буржоазната историография и с непреодоляването на буржоазната методология може да се обясни например това, че в своята статия „Славяни и прабългари“, поместена в „Известия на Института за българска история при БАН”, год. 1, кн. 1-2), старшият научен сътрудник Ив. Дуйчев сочи образуването на славяно-българската държава като заслуга на прабългарите. Или пък това, че в своето изказване върху периодизацията на българската история при обсъждането на този въпрос в Института за българска история при БАН акад. Снегаров заявява, че в историческото си развитие човечеството минава през „детство, юношество, възмъжалост и старост“.

Наред с това се забелязва бягство от разработване на общоисторически и методологически въпроси, липса на обединяващи изследвания за отделни важни проблеми или периоди от българската история и изоставане от общото развитие на марксистко-ленинската наука. Например в своята статия „Борба на българския народ за демократично устройство и независимост на България“ (сп. „Исторически преглед”, год. II, кн. 4-5) проф. Топалов, без да се съобрази с труда на И. В. Сталин „О статье Энгельса „Внешняя политика русского царизма“, за борбата между русофили и австрофили след Съединението, неправилно стои на същите позиции, на които стояха българските историци-марксисти преди публикуването на този труд. Оттук и неправилната оценка на Стамболовия режим като режим, който уж се бори за запазването на нашата национална независимост.

„Марксизмът като наука – пише Й. В. Сталин – не може да стои на едно място – той се развива и усъвършенствува. В своето развитие марксизмът не може да не се обогатява с нов опит, с нови знания –следователно отделните негови формули и изводи не могат да на се изменят с течение на времето, не могат да не се заменят с нови формули и изводи, съответствуващи на новите исторически задачи.”

Тези думи на И. В. Сталин задължават българските историци в своето научно развитие да усвояват не само опита и достиженията на марксистко-ленинската наука от миналото, но да усвояват и прилагат творчески всички нови достижения на марксистко-ленинската наука, която като наука се развива и усъвършенствува.

В „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ Й. В. Сталин изтъква, че не е достатъчно само усвояване, зазубряне на отделни изводи и формули на марксизма-ленинизма. Необходимо е неговото творческо усвояване и прилагане, тъй като „марксизмът не признава неизменни изводи и формули, задължителни за всички епохи и периоди. Марксизмът е враг на всякакъв догматизъм.“

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Творческото изучаване и прилагане на марксизма и ленинизма изисква от българските историци непрекъснат стремеж към все по-голямо методологическо усъвършенствуваме и към по-задълбочено изучаване не само на законите на историческото развитие, но по-задълбочено изучаване и на самия исторически процес, на самите исторически факти. На това обръща особено голямо внимание в своето писмо до редакцията на сп. „Философска мисъл“ Георги Димитров, който пише, че правилното обяснение на важните периоди и големите събития в историята на нашия народ трябва да се направи „ясно и убедително върху основата на научен анализ на самите исторически факти”.

Публикуването на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ има огромно значение както за общото методологическо развитие на българската историческа наука, така и за разработването на историческата проблематика. В числото на най-важните проблеми на българската история, които след излизането на труда на Й. В. Сталин „Марксизмьт и въпросите на езикознанието“, получиха правилна постановка и възможност за научно разрешаване, на първо място стои въпросът за произхода на българския народ и за създаването на българския език, а във връзка с това и въпросът за образуването на българската държава.

Буржоазните историографи бяха безсилни да дадат правилно, научно обяснение на този въпрос. Основната причина за това се криеше в порочността на буржоазната методология и в класовата ограниченост на буржоазната историография. Отразявайки класовата политика на българската буржоазия при изясняването на този въпрос, макар да признаваха славянския произход на българския народ, в своите съчинения повечето буржоазни историографи прокарваха антиславянски и шовинистични концепции. Под влиянието на западната буржоазна историография те всячески се стараеха да омаловажат ролята и участието на славяните в образуването на българската държава и в развитието на българската култура. Славяните по мнението на буржоазните историографи били лишени от „държавотворни способности“. Поради това, ако на Балканския полуостров не били се явили прабългарите, носители на такива „държавотворни способности“, славяните постепенно щели да се претопят и да изчезнат.

„Ако тоя край (т.е. претопяването на славяните – Хр. Хр.) не настъпи – пише буржоазният историограф проф. П. Мутафчиев, – а мнозинството от балканското славянство се запази като етническа цялост, за да се оформи в цялото пространство от Черно море до албанските брегове до Адриатика и от дунавската делта до Олимп и Пинд като един народ, който преживя вековете, заслугата за това се дължи на един нов фактор. Това са били туранците – прабългари, които засядат в североизточните покрайнини на полуострова тъкмо в началото на тая съдбовна епоха.”

Същите мисли развива буржоазният историк на славянското право проф. Вл. Алексиев две години след 9 септември 1944 г. „Българските славяни — пише TОЙ, - които образуваха основата на българската държава, биха за дълго още време останали в невъзможност да образуват самостойна държава и биха се претопили от византийската, световна за онова време държава, ако не бяха дошли първобългарите с казаната своя цялостна военна организация и с цялостните си държавни представи.”

Оттук произлизаше крайното възвеличаване на прабългарите, на които се приписваха качества и заслуги, каквито те в действителност не са имали или са имали в много малка степен. Поради това усилията на буржоазните историографи и археолози се насочваха към изучаване главно на тяхната история и култура. Това се правеше с определена политическа цел – да се улесни антиславянската и шовинистична политика на българската буржоазия.

„Подчертаването на значението на прабългарите като строители на държавата на славяните, на тяхната култура и пр. – пише съветският историк проф. Никитин – беше не само фактически невярно, но стана и пряка проява на шовинистична и фашистка тенденция, за да се противопоставят прабългарите на славяните.”

Особено любима за буржоазните историографи и археолози преди 9 септември 1944 г. беше теорията за хунския произход на прабългарите. Създадена беше истинска хуномания, която се използуваше като средство на „антиславянска, по същество антисъветска пропаганда”. За засилване на хуноманията допринесе извънредно много нaй-изтък¬натият български буржоазен историограф проф. В. Н. Златарски, който в своя основен курс по история на средновековна България всячески се стараеше да омаловажи ролята и значението на славяните при образуването на българската държава и развитието на българската култура, изтъквайки на първо място прабългарите, или както той се изразяваше, хунобългарите. Въпреки съществуването на известни славянофилски чувства и тежнения у него и въпреки признанието, че славяните са основната маса на българския народ, в първия том на своята „История на българската държава през средните векове” проф. Златарски отделя за славяните само 13 страници популярно изложение, а за прабългарите – от появата им в Европа до образуването на българската държава – повече от 100 страници.

Едновременно с това в буржоазната историография съществуваше съзнателен стремеж към отричане или омаловажаване ролята и участието на завареното на Балканския полуостров тракийско население в образуването на българската народност. Това бе продиктувано от шовинистични съображения. То се отнася особено до споменатия по-горе буржоазен историограф проф. Мутафчиев, който в книгата „Българи и румъни в историята иа дунавските земи” прокарва „теорията” за изселването и унищожаването на тракийското население от източната половина на Балканския полуостров по време на т. нар. велико преселение на народите.

След 9 септември 1944 г. в историческата наука бяха направени сериозни опити за разрешаване на въпроса за произхода на българския народ и за създаването на българския език, а във връзка с това и на въпроса за образуването на българската държава. За съжаление обаче голяма част от тези опити изхождаха от позициите на маризма. Това се отнася главно до някои изследвания на акад. Державин, комуто българските историци дължат извънредно много за своето методологическо преустройство и развитие след 9. IX. 1944 г. и за разрешаването на редица проблеми на българската история. Придържайки се към теорията на Н. Я. Map за единството на етногенезиса и глотогенезиса и за стадиалното развитие на народите и езиците, акад. Державин считаше, че южните славяни и специално славянобългарите са един нов етап (стадий) в развитието на траките, а славянобългарският език – нов етап в развитието на тракийския език. Или с други думи акад. Державин отричаше преселението на южните славяни на Балканския полуостров, отричаше миграцията и твърдеше, че славяните са се създали като славяни на териториите на полуострова чрез преминаването на местното тракийско население в един по-висок етап на своето развитие, а именно индоевропейския.

Това твърдение на акад. Державин сега, след пълния разгром на Маровите „теории” за единството на етногенезиса и глотогенезиса и за стадиалното развитие на народите и езиците, се отхвърля като неправилно, ненаучно. Това направи през миналата 1952 г. и сам акад. Державин в едно свое писмо до редакцията на сп. „Вопросы истории”.

След публикуването на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикизнанието” въпросът за произхода на българския народ и създаването на българския език получи възможност за правилно, научно изясняване. Заедно с това получи възможност за правилно, научно изясняване и въпросът за образуването на българската държава.

Известно е от историческите извори, че славяните не са автохтонни (местни) жители на Балканския полуостров (Кои са тези извори?! - бел. И.С.). В земите на полуострова те се заселват през VI и VII в. въз войни с Византия, разрушавайки господствуващия в нея по това време робовладелчески строй. На полуострова славяните заварили значително романизирано и елинизирано или запазило своята самобитност тракийско население, което било жестоко угнетявано и експлоатирано от господствуващата византийска робовладелска аристокрация (Хъх?!?! - бел. И.С.). Поради това тракийското население съдействувало на славяните за събаряне властта на робовладелската аристокрация в земите на полуострова и за премахване на самия робовладелски строй (Това сигурно също го пише в изворите?! - И.С.).

При заселването си на Балканския полуостров славяните се намирали в период на разложение на родово-общинния строй и образуване на антагонистични класи, период на формиране елементите на нов икономически строй, основан върху частната собственост на средствата за производство. Оттук произтичала необходимостта от образуването на нова надстройка, на първо място от образуването на държава, която била и резултат на опасността от страна на Византия и аварите.

След заселването си на Балканския полуостров славянските племена били в навечерието на образуването на държава. Процесът на класообразуването у тях се развивал извънредно бързо. Старите рамки на родовия строй били разрушени Появила се нужда от образуването на държава. Тя била създадена в последната четвърт на VIІ в. и в лицето на т.нар. съюз на седемте славянски племена (?!), или колена, имала своята първа организационна форма.

В същото това време на Балканския полуостров идват прабългарите на Аспарух. Тяхната роля npи настаняването им на полуострова се свеждала до укрепване на създадената или създаващата се славянска държава. Прабългарите съвсем не са играли ролята на „държавотворен фактор“. В своето обществено-икономическо развитие те се намирали на същата степен на развитие както славяните и в сравнение с тях представлявали незначително малцинство. Това се вижда най-добре от изчезването на прабългарския език, който при заселването на прабългарите се кръстосал с езика на многобройното славянско население и постепенно изчезнал, без да остави никакви особени следи в днешния български език.

„При кръстосването – пише И. В Сталин – един от езиците обикновено излиза победител, запазва своя граматически строеж, запазва своя основен речников фонд и продължава да се развява по вътрешните закони на своето развитие, а другият език губи постепенно своето качество и постепенно отмира.“ (Чист шовинизъм, който се бори с шовинизма - И.С.)

Така станало и при образуването на българския език. В случая решаваща роля изиграл езикът на славяните, който при кръстосването излязъл победител над прабългарския език и над езика на завареното тракийско население. Езикът на прабългарите заедно с претопяването им в славянското море постепенно изчезнал. Oт него днес са останали не по¬вече от 15-20 думи, от които половината са спорни. Същото станало и с езика на завареното тракийско население, което постепенно влиза в състава на българската народност и изгубва своя език и самобитна култура. Oт езика на тракийското население са останали също само някои думи, които влизат в речниковия състав на българския език.

Победата на славянския език при кръстосването му с езика на прабългарите и на завареното тракийско население и претопяването на последните в славянското море показват, че славяните са съставяли основната маса от производители в българските земи и са играли най-важна роля в обществено-икономическия и културен живот на страната. При това положение в светлината на труда на И. В. Статии „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ пред българската историческа наука стои като основна задача провеждането на задълбочена и непримфима критика на всички извращения и фалшификации, създадени от буржоазната историография за ролята на славяните в началния период на българската история. Необходимо е решително и завинаги да се скъса с „теориите” за приоритета на прабългарите при образуването на българската държава и при създаването на българската култура. Това трябва да стане чрез набиране на нов фактически – главно археологически – материал и чрез правилно използуване достиженията на съветската историческа и археологическа наука за ранния период от развитието на славяните.

*

Изяснявайки основно въпроса за базата и надстройката със своя труд „Марксизмът и въпросите на езикознанието“, Й. В. Сталин даде възможност за правилно разрешение и на въпроса за периодизацията на българската история и специално периодизацията на феодализма, по който въпрос у нас са изказвани най-различни схващания и който про¬дължава да бъде дискусионен.

Пръв основоположникът на българската историческа наука Димитър Благоев в студиите „Из миналото на българския народ“ и „Принос към историята на социализма в България“ постави въпроса за периодизацията на българската история на научни основи. Той пръв доказа, че в своето историческо развитие българският народ е минал от родово-общинния строй към феодализма, а след това от феодализма към капитализма. Установяването на феодализма според Благоев започва още с образуването на българската държава. Феодализмът като обществено-икономическа формация господствува през целия период на съществуване на българската държава до падането ѝ под турска власт. Падането на България под турска власт не довежда до премахването на феодализма. Последният само се видоизмени. През втората половина ва XVIII в., когато в недрата на феодалното общество се развиват нови производителни сили, феодалният строй в българските земи започва да се разлага. Така се поставя начало на българското възраждане. Благоев пръв даде марксистко определение на Възраждането. Той пръв определи научно характера и значението на Освободителната руско-турска война именно като освободителна война, която ликвидира турския феодализъм и разчисти пътя за развитието на капитализма в България.

Научните изследвания на Д. Благоев изясниха в основни линии въпроса за периодизацията на българската история през епохата на феодализма. Това не значи обаче, че бяха разрешени всички въпроси около този проблем. Все още има редица положения, които не са достатъчно изучени и поради това са спорни. Най-големи трудности и разногласия се срещат при решаването на въпроса за прехода от родово-общинния строй към феодализма, а също и при решаване на въпроса за края на феодализма и началото на капитализма като господствуваща обществено-икономическа формация и оттук въпроса за началото на новата българска история.

За съществуването на такива трудности говори между другото обстоятелството, че в учебника по българска история за XI (VII) клас, който е претърпял досега няколко преработени издания, началото на феодализма се поставя ту в края на VII в., ту през втората половина на IX в. А в проспекта за научно-популярната история на България, която се пише от Института за българска история при БАН, началото на феодализма бе сложено чак през втората четвърт на X в. Същото може да се каже по въпроса за края на феодализма и началото на капитализма. И по този въпрос има три схващания – края на XVIII и началото на XIX в., 30-те и 40-те години на XIX в. и последната четвърт на XIX в. (Освободителната война).

Досега у нас мнозинството български историци медиависти – проф. Ал. Бурмов, проф. Д. Ангелов, акад. Ив. Снегаров и др. – приемаха за начало на феодализма като обществено-икономическа формация в Бълга¬рия края на IX или средата на X в. Периодът от образуването на българската държава до края на IX или средата на X в. се определяше като дофеодален период – период, през който се изживяват и преодоляват остатъците на родово-общинния строй и на робовладелското общество, разрушено от славяните при заселването им на Балканския полуостров, и постепенно се формират феодални обществено-икономически отношения, без да имаме господство на феодалната обществено-икономическа формация. Образуваната през последната четвърт на VII в. българска държава се определяше като държава от варварски тип, която не е нито робовладелска, нито феодална и която чак през X в. заедно с утвърждаването на феодалните обществено-икономически отношения се оформя като феодална държава. При това определение за началото на феодализма в България излиза, че през периода от края на VІІ до края на IX или средата на X в. у нас имаме някаква особена дофеодална база и дофеодална надстройка, нещо, което противоречи на марксистко-ленинското учение за обществено-икономическите формации, приемащо съществуването само на родово-общинен, робовладелски, феодален, капиталистически и социалистически строй.

След публикуването на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ проблемът за началото на феодализма в Бългагия и за характера на новообразуваната българска държава получи възможност за правилно разрешение. Тази възможност се откри главно във връзка със Сталиновото учение за базата и надстройката и ролята на последната за укрепването на новата база и ликвидирането на старата база и нейната надстройка. В светлината на Сталиновия труд се вижда, че приемането на дофеодален период като период, през който в нашата страна нямаме господство нито на робовладелски строй, нито на феодализма, е неправилно, тъй като то противоречи на изискването всяко общество да има своя определена база и създадена от нея и обслужваща я надстройка.

Основната трудност при разрешаването на въпроса за началото на феодализма в България се крие в липсата на преки данни за съществуването на феодална експлоатация и зависимо селячество в българските земи в края на VII в. Досега у нас се приемаше, че след заселването си на Балканския полуостров славяните живеели в свободни териториални общини като свободни собственици на средства за производство. Класовото разслоение, което никой не отричаше, се схващаше като образуване от една страна на имуществена аристокрация, а от друга – свободно селячество.

Тук освен приемането на едно временно и преходно състояние за трайно явление не се отговаряше на въпроса, кой обработва земите на едрата поземлена аристокрация. На този въпрос отговаря един византийски правен паметник от средата на втората половина на VII в., т. нар. Земеделски закон, в който са отразени промените в обществено-икономическите отношения на Византийската империя след заселването на славяните. В този правен паметник, който може да бъде използуван като извор и за българската история, се говори за съществуване на малоземлени или безземлени селяни – мортити, хемизисти и апори, които, за да живеят, трябвало да работят земите на едрата поземлена аристокрация и да плащат феодална рента, без да бъдат закрепостени.

Преки сведения за съществуването на безземлени селяни в България има едва от началото на IX в. Това са т. нар. Крумови закони, в които се говори за съществуването на кражби и просия в България като типични обществени явления. Като се вземе предвид, че правните норми се създават, за да узаконят съществуващи от по-рано положения, явно е, че малоземлени и безземлени селяни е имало в България далеч преди края на VIII и началото на IX в. За това косвено може да се съди от острите вътрешни борби, които се водят в България през VIII в., и от масовото изселване на славяни във Византия след смъртта на Винех.

Повече данни за съществуването на рязка класова диференциация в България има за времето след смърттa на Крум. Такива данни са например известието за отцепването на тимочани и браничевци от българската държава през управлението на Омуртаг, участието на български войски в потушаването на селското антифеодално въстание на Тома Славянина във Византия и т. нар. Чаталарски надпис на Омуртаг.

За съществуването на „нуждаещи се”, „търпещи нужда” и други се говори на много места в „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (по време на княз Борис – след покръстването). Даже се споменава, че някои българи, „гнетени от бедност”, не можели да се оженят. В същия източник се говори за бедни, които не били в състояние да си набавят необходимото оръжие, за да се явят готови на военните прегледи, устройвани периодично от централната власт.

За съществуването на голямо имуществено неравенство в края на IX в. свидетелствува и т. нар. „Чудо на св. Георги и българинът“, в което се разказва как българинът Георги, преди да тръгне на война против маджарите, повикал местния поп да отслужи литургия, заклал един вол, който бил „най-скъп“ и раздал на бедните десет овни и десет свине. От това време датират и първите известия за съществуването в България на феодална експлоатация под формата на отработъчна рента.

Разложението на родово-общинния строй и създаването на антагонистични класи сред южните славяни започва още преди нахлуването им на Балканския полуостров. Този процес се засилва извънредно много по време на нахлуването и завършва наскоро след окончателното им настаняване на полуострова (Да живее Партията и научната фантастика! - И.С.). Появата на крупно земевладение и на малоземлени и безземлени селяни говори, че заедно с разложението на родово-общинния строй започват да се формират елементи на нов икономически строй, който, както и на Запад при нахлуването на германските племена в пределите на Западната римска империя, е феодалният строй. Наистина още няма извъникокомическа принуда, селяните са свободни, не са закрепостени, но това не изменя същността на нещата. (Добре де, щом ТРЯБВА да има това, което според Сталин ТРЯБВА да го има, просто кажи, че го има, без да пишеш глупости и да четеш неща в изворите, каквито всъщност няма - И.С.) Както казва Й. В. Сталин в „Икономически проблеми на социализма в СССР”, основното при феодализма е не извъникономическата принуда, но феодалната собственост върху земята.

Заедно със създаването на елементите на новата феодална база (робовладелският строй във Византия бил разрушен и преодолян от славяните при настаняването им на полуострова) се явява необходимостта от създаването на нова надстройка. Това е на първо място държавата, която има за цел „не само да запази новонатрупаните богатства против комунистическите традиции на родовата уредба(?!), не само да освети вече почитаната частна собственост, но и правото на имотните класи върху експлоатацията на безимотните, както и господството на първите върху вторите”

Образуваната през последната четвърт на VII в. българска държава е резултат именно на създадената вече, но ненапълно оформена и укрепена нова феодална база. Държавата като елемент на новата надстройка има като своя главна задача да съдействува именно за оформяването и укрепването на съществуващата вече феодална база. Такъв смисъл има т. нар. Крумово законодателство, което отразява феодалния характер на обществено-икономическите отношения в България в края на VIII и началото на IX в. и което е насочено към утвърждаване на феодалната база. „На всеки просещ, се казва в един параграф на Крумовите закони, да не се дава оскъдно, но достатъчно да му се даде, за да не трябва повече да проси.” Това положение в Крумовите закони трябва да се тълкува като закрепостяване на селяните към земите на едрите земевладелци феодали, защото само така, като се върнат в производството, обезземлените селяни-просяци ще престанат да просят (Предполагам е “ненаучно”, “неправилно” и “антипартийно” да се дава друго тълкувание, затова ще си замълча - И.С.). Тук вече се явява на сцената извъникономическата принуда, която се упражнява от страна на държавата, за ускоряване процеса на феодализацията, започнал дълго преди това.

„Феодалният способ на производство, както и робовладелският – пише Ленин, – възниква вследствие икономически причини. Насилието — извъникономическият фактор — само е ускорило процеса на възникването на феодализма, но не го е създало.”

Необходимо е да се отбележи, че въз основа на учението на И. В. Сталин за базата и надстройката напоследък в Съветския съюз акад. Б. Греков, върху чиито изказвания се базираха българските историци-медиависти, извърши коренна ревизия на своите схващания за началото на феодализма в Русия (Има си хас след статията на Сталин да не си е ревизирал схващанията, а след това, както виждаме от настоящата статия на другаря Христов, “българските” историци си ревизират вижданията на свой ред - И.С.).

„Няма съмнение в това – пише акад. Греков в една своя статия, – че възникналите през VIII-IX в. неголеми държави, обединили се малко по-късно в обширна древноруска държава (Киевска Рус – Хр. Хр.), били вече феодална надстройка.“ И по-нататък в същата статия акад. Греков пише: „Новите археологически данни и показания на писмени източници (арабски, византийски и собствени руски), разгледани в светлината на Сталиновото учение за базата и надстройката, позволяват да се трактуват VI-VIII в. и историята на източното славянство като преходен период от „военната демокрация“ към ранно-феодалната държава.“

И така в светлината на Сталиновото учение за базата и надстройката и въз основа на макар и оскъдни данни за обществено-икономическото развитие на българския народ в началния период на неговото съществувание трябва да се приеме (Щом трябва… - И.С.), че началото на феодализма като обществено-икономическа формация в България започва още с образуването на българската държава. Оттогава до средата на X в. имаме период на ранен феодализъм, период на утвърждаване на феодална база, което се извършва при активното съдействие на новата феодална надстройка.

Особено важна роля в това отношение изиграва приемането на християнството като държавна религия и създаването на независима българска църква. „Приемането на християнството за нашата страна – пише другарят Вълко Червенков – е имало крупно прогресивно значение за времето си преди всичко от гледището на онова мощно влияние, което то е оказало за ликвидацията на остатъците от родовия строй, за утвърждаването на феодализма като ново, по-високо стъпало в общественото развитие на страната.“

*

Периодът на ранния феодализъм в България започва с образуването на славяно-българската държава в края на VII в. и продължава до края на X в., когато се създава широко селско антифеодално движение в лицето на богомилството (Другарят Христов пропуска да обясни как “селското”, “антифеодално” движение е увлякло и аристокрацията - И.С.) и започва политическо разпадане на българската държава след смъртта на цар Петър. Оттогава до падането на България под турска власт имаме период на утвърден феодализъм, период на пълно изградена феодална база и феодална надстройка.

Падането на България под турска власт не премахва феодализма. „…В покорената от Турция България – пише Д. Благоев – старите социални отношения не само не се измениха, но се развиха в още по-лоша посока за народните маси. Феодалната система на старото българско царство се продължава и под турско владичество.“ Турското завладяване на България само видоизмени феодализма и влоши положението на народните маси. Едновременно с това турското завладяване задържа обществено-икономическото развитие на нашия народ, като забави процеса на разложение на феодализма и развитието на нови капиталистически отношения.

Потомците на някогашните турски завоеватели —днешните анкарски реакционери, потиквани от американо-английските си „покровители”, в своя паногоманистичен бяс се стараят да „докажат”, че завладяването на балканските народи от Турция било едва ли не спасение за тях, висше благо, което ги спасило от израждане и взаимно изтребление. За тази цел те организираха през настоящата 1953 г. тържествено чествуване на 500-годишнината от превземането на Цариград, стараейки се да дадат „научна” обоснованост на своята завоевателна политика, като впрегнат в служба на тази политика и турската историческа псевдонаука (Какви епитети, каквито в никакъв случай не можем да наречем шовинистични! - И.С.). Пропагандата на анкарските реакционери обаче се разбива на пух и прах в категоричността на историческите факти, които говорят за това, че турското завоевание било за балканските народи най-голямото нещастие, което някога ги е постигало. От него те можаха да излязат само след продължителна и героична борба и благодарение помощта на Русия, която в редица войни разгроми военната мощ на Отоманската империя и освободи поробените балкански народи.

Турското владичество, което Й. В. Сталин характеризира като едно от най-варварските владичества, беше период на нечувани насилия и жестокости върху балканските народи, организирани от турската държава и подбуждани от мохамеданската религия. През време на това владичество турските завоеватели съзнателно се стремяха към физическо унищожаване и асимилиране на нашия народ и другите балкански народи. „Турските асимилатори – пише Й. В. Сталин, – най-жестоките от всички асимилатори (след или редом със съветските? - И.С.), стотици години терзаеха и осакатяваха балканските нации, но те не само не постигнаха тяхното унищожение, но бяха принудени да капитулират.“

В труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ е посочена голямата роля, която са играли езиците на балканските народи за запазването им като самостоятелни народи, въпреки насилията и жестокостите на турските завоеватели и тяхната денационализаторска политика. При условията на средновековния живот езикът бил едно от най-важните условия за запазване самобитността на даден народ. Поради това в средновековието думата език означавала и народ. Изчезването на езика в средновековието водело и до постепенното изчезване на народа, нa неговото самостоятелно съществуване. „Стотици години – пише Й. В. Сталин – турските асимилатори се мъчиха да осакатят, да разрушат и унищожат езиците на балканските народи.“ През този период речниковият състав на балканските езици претърпя сериозни изменения, бяха възприети много турски думи и изрази, имаше „сходства“ и „различия“, обаче балканските езици устояха и оцеляха.”

Въпреки насилията и жестокостите на турските завоеватели, които задържаха обществено-икономическото развитие на балканските народи, макар и бавно, през XVII и XVIII в. в недрата на турския феодализъм започнаха да се развиват нови производителни сили, носители на които по определението на К. Маркс бяха покорените от турците балкански народи. За българския народ това развитие на нови производителни сили доби по-голяма сила едва през втората половина на XVIII и началото на XIX в., когато започва и българското възраждане.

В светлината на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ добиват пълно научно изяснение редица въпроси от епохата на българското възраждане, като въпроса за същността и началото на Възраждането, значението на делото на Паисий, характера и ролята на движението за нова просвета, църковно-националните борби, национал-революционните движения и др. Добива възможност за научно разрешение също и въпросът за определяне края на феодализма като господствуваща обществено-икономическа формация и началото на капитализма, който въпрос, както бе изтъкнато, е един от основните дискусионни въпроси по периодизацията на българската история.

Развитието на материалните производителни сили в българските земи през втората половина на XVIII и началото на XIX в. водеше до създаването на нови капиталистически отношения, елементи на нова капиталистическа база наред с господствуващата феодална база в турската империя. Носители на тези нови капиталистически отношения бяха българските занаятчии и търговци, които постепенно овладяха не само вътрешния пазар на турската империя, респективно българските земи, но установиха и международни търговски връзки. Това развитие на материалните производителни сили в българските земи през втората половина на XVIII и началото на XIX в. обаче беше един твърде бавен и ограничен по своите размери процес. Основната прична за това се криеше във феодално-хищническия характер на турската държава в самото турско господство.

„Турското, както и всяко друго източно владичество – пише Енгелс – е несъвместимо с капиталистическия строй; извлечената принадена стойност с нищо не е обезпечена от хищните ръце на сатрапите и пашите; не е налице първото основно условие за буржоазното придобиване – осигуреността на личността на търговеца и неговата собственост.”

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

При това необходимо е да се отбележи, че през втората половина на XVIII и началото на XIX в. в българските земи се развиваше простото стоково производство, което в отделни много редки случаи прерастваше в капиталистическо преизводство. Стоковото производство се развиваше в рамките на феодалния строй. То подготвяше, почва за развитието на капитализма, но още не беше капиталистическо производство. И именно съществуването на турската феодално-хищническа държава беше най-голямата пречка за прерастването му в капиталистическо производство.

Едновременно с развитието на стоковото и капиталистическо производство през втората половина на XVIII и началото на XIX в. в българските земи се прояви и една нова обществена класа – българската търговско-промишлена класа, която през първия период на Възраждането стана организатор на борбата за премахването на турския феодализъм и за извоюване освобождението на българския народ. За осъществяване целите на тази борба и като закономерна необходимост при формиране елементите на новата капиталистическа база да се създават елементи и на нова надстройка, свързана пряко и обслужваща новата база, през втората половина на XVIII и началото на XIX в. в българските земи започна процес на създаване на нова идеология и нови обществено-политически и културни организации и учреждения. Това са на първо място новите училища, новата светска книжнина и периодически печат, градските и селски общини, читалищата и др.

При това положение в светлината на учението на Й. В. Сталин за базата и надстройката може да се каже, че Възраждането на българския народ не е нищо друго освен процес на създаване елементи на нова база и нова надстройка в недрата на разлагащия се турски феодализъм и борбата за събаряне на феодалната надстройка, което беше органически свързано с борбата за извоюване на националната независимост. Така може да се определи развитието на българския народ през епохата на Възраждането, излизането му на историческата сцена с нова идеология и нови обществено-политически и културни организации и учреждения, които го поставиха на челно място в борбата за събарянето на турския феодализъм и за прогресивното развитие на балканските народи. Бързото преустройство в живота на българския народ през епохата на Възраждането трябва да се търси не в някакво магическо възраждане на българския дух, начало на което поставил Отец Паисий със своята „История славянобългарска“, но в развитието на елементите на новата капиталистическа база и свързаната с нея нова надстройка.

Написването на „История славянобългарска“ по думите на Димитър Благоев служи за начало на нов период в българската история, начало на българското възраждане. През този период българският народ за кратко време се разви и издигна на високо просветно и културно равнище и отпочна героична борба за своето национално освобождение. Със своята „История славянобългарска“ Паисий пръв изрази промените, които се извършваха в обществено-икономическия живот на българския народ в началния период на Възраждането и набеляза задачите, които стояха за разрешение пред него. А тези задачи бяха: запазване и развитие на националния език и култура, създаване на независима българска църква и извоюване на политическа независимост.

При условията на жестокия политически гнет и безмилостна експлоатация на българския народ от страна на турските завоеватели и Цариградската гръцка патриаршия Паисий пръв стигна до идеята за необходимостта от воденето на организирана идеологична борба в защита на българския народ и хвърли първата искра за национално самосъзнание. „От тая искра – пише другарят Вълко Червенков – по-сетне се разгоря пламъкът на националосвободителната борба на българите. Софроний Врачански, Петко Славейков, Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски и Христо Ботев подеха и продължиха славното дело на Отец Паисий. Българите се пробудиха, обособиха и възмъжаха като нация.”

Паисиевата „История славянобългарска“ бе пръв и най-силен израз на формиращата се нова идеология на народните маси в борбата им против турските завоеватели и Цариградската патриаршия. Тя бе пръв и най-силен израз на формиращата се нова надстройка над елементите на новата база. И именно като израз на тази нова надстройка, свързана и обусловена при своето възникване от елементите на новата база, Паисиевата „История“ има такъв мобилизиращо-агитационен характер.

„Новите обществени идеи и теории – пише Й. В. Сталин – възникват само след като развитието на материалния живот на обществото е поставило пред обществото нови задачи. Но след като възникват, те стават сериозна сила, която облекчава разрешаването на новите задачи, поставени от развитието на материалния живот на обществото, която облекчава движението на обществото напред. Тук именно се и проявява великото организиращо, мобилизиращо и преобразуващо значение на новите идеи, новите теории, новите политически възгледи, новите политически институти.“

По времето на Паисий българският народ се състоеше от три нови класи: селяни, намиращи се под една или друга форма на феодална зависимост и експлоатация от страна на турските завоеватели; новозараждащата се търговско-промишлена класа, носител на новите стокови, парични и капиталистически отношения, която по това време в своята основна част се състоеше от дребни занаятчии и търговци, и представители на спекулативния търговско-лихварски капитал; чорбаджии, които се ползували с покровителство от страна на правителството и църковната власт.

Със своята „История славянобългарска“ Паисий се яви изразител на интересите на новозараждащата се търговско промишена класа, на дребните занаятчии и търговци, които в своята стопанска дейност трябваше да се борят против конкуренцията и експлоатацията на едрата гръцка буржоазия, владееща вътрешния пазар на Отоманската империя, и българските чорбаджии. Едновременно с това обаче със своята „История” Паисий бе изразител и на интересите на основната маса на българския народ по това време – селяните, които при разложението на турската военно-феодална система и прехода от спахилъка към чифликчийството най-много страдаха от гнета и експлоатацията на турските завоеватели, гръцката търговско-лихварска буржоазия и чорбаджиите.

Паисиевата „История славянобългарска“ изразяваше интересите на широките народни маси – на „простите орачи, копачи и прости занаятчии”, по думите на самия Паисий, в началния период на Възраждането. Тя изясняваше задачите, които стояха за разрешение пред тях, и ги мобилизираше за изпълнението им. Едновременно с това обаче острието на Паисиевата „История“ беше насочено и против българските чорбаджии, които се бяха приобщили към гръцката буржоазия, усвоявайки гръцкия език и гръцката култура. Против тях именно са насочени думите на Паисий: „Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди обичаи и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и говориш на своя език?

Историята на Паисий Хилендарски отбелязва най-ранния период на българското възраждане, когато търговско-промишлената класа беше малобройна и твърде слаба, за да се осъзнае и поеме изведнъж задачите, които стояха пред нея за разрешение, и да увлече в борбата за тяхното разрешение широките селски маси. Поради това и влиянието на Паисиевата история се засилва едва в началото на XIX в., когато търговско-промишлената класа значително укрепва.

Развитието на материалните производителни сили в българските земи се засилва през втората четвърт на XIX в., когато се слага край на феодалните размирици в Турция. Тогава наред с простото стоково производство постепенно се засилва и капиталистическото производство чрез създарането на по-крупни манифактурни предприятия в които работят наемни работници. За правилното изясняване на този процес тук е особено важна главата за стоковото производство в труда на И. В. Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР“.

Като изтъква, че стоковото производство е по-старо от капиталистическото производство и че то е съществувало при робовладелския и феодалния строй, Й. В. Сталин пише: „Капиталистическото производство започва там, където средствата за производство са съсредоточени в частни ръце, а работниците, лишени от средства за производство, са принудени да продават своята работна сила като стока.”

Развитието на материалните производителни сили в българските земи през втората четвърт на XIX в. и засилването на капиталистическия начин на производство постепенно довежда до разслояване в редовете на търговско-промишлената класа. В нея все по-ясно се оформят два лагера. От една страна забогатели търговци и манифактуристи, които постепенно се сближават с носителите на спекулативния търговско лихварски капитал – чорбаджиите, а от друга страна – дребните занаятчии и търговци, които все повече и повече изпадат в икономическа зависимост от едрите търговци и манифактуристи и от богатите чорбаджии. Макар и бавно, известно разслояване се извършва и сред селяните, където проникват новите стоково-парични, а по-късно капиталистически отношения. На тази основа по време на църковно-националните борби в страната се създават двете политически групировки: партията на „старите“ и партията на „младите“, които отразяват интересите – първата на едрата буржоазия, в това число и чорбаджиите, а втората на дребната буржоазия и селяните.

През втората четвърт па XIX в. в България се развива широко движение за нова просвета, създава се периодичен печат и нова светска литература, организират се градски и селски общини и започва масова борба за извоюване на църковна независимост. Всичко това, съставящо елементи на новата надстройка, се извършва на основата на укрепването на елементите на новата база и е обусловено от раз¬витието на материалните производителни сили. През същото време пак на основата на развитието на новите производителни сили и укрепването на новите производствени отношения започва да се създава и българската буржоазна нация. „Процесът на ликвидацията на феодализма и развитието на капитализма — пише Й. В. Сталин – е в същото време процес за формиране на хората в нация.”

От особена важност за периода на Възраждането е въпросът за създаването и характера на националреволюционната идеология като една високо прогресивна революционно-демократична идеология.

Причините за създаването на националреволюционната идеология трябва да се търсят в състоянието на обществено-икономическите отношения в българските земи след Кримската война, когато под ударите на западноевропейската конкуренция започва упадък на занаятите и търговията и се засилват гнетът и експлоатацията над селяните. Те трябва да се търсят в противоречието между производителните сили и производствените отношения и особено в състоянието и ролята на господствуващата феодална надстройка, в случая най-вече турската държава, която се беше превърнала в най-жесток угнетител и експлоататор на трудещите се маси на нашия народ, и не само не му позволяваше да се развива, но го лишаваше от възможност даже да живее, да съществува.

След Кримската война, когато Турция беше превърната в полуколония на западноевропейските капиталистически държави, данъчният гнет, насилията и жестокостите на турската господствуваща класа, имащи в ръцете си турската феодално-хищническа държава, се засилиха извънредно много. Това постави пред българските патриоти задачата да се борят с всички сили за премахването на турското господство и за създаването на ново демократично управление.

Тази задача съвсем определено е изразил в своята „Наредба на работниците за освобождението на българския народ” В. Левски. В нея, изяснявайки въпроса за подбудите и целта на създадената революционна организация, Левски пише: „Подбуда – тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров; цел – с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократична република, народно управление.” (Бих желал да разбера какво мисли другарят Христов за следните думи на Левски: “Който ни освободи, той и ще ни пороби” - И.С.)

Идеологията на българското националреволюционно движение беше идеология на българското селячество и на градската беднота в борбата им за премахване на гнилия турски феодален строй. Едновременно с това обаче тя беше насочена и против едрата буржоазия, която беше отстъпила от позициите на борбата за събаряне на феодалния строй и беше влязла в съглашателство с турската господствуваща класа.

„Резкият антагонизъм между буржоазията и народа – пише Маркс в едно свое писмо до Енгелс по повод книгата на Тиери „История на произхода и успехите на третото съсловие“ – възниква естествено едва от момента, когато буржоазията престава да противостои на дворянството и духовенството като трето съсловие.”

Поради това именно и поради обстоятелството, че народните маси страдаха не само от гнета и експлоатацията на турските феодали, но и от експлоатацията иа българската буржоазия и западните капиталисти, борбата против феодализма за някои националреволюционери доби известен утопично-социалистически характер. Това се отнася особено за най-изтъкнатия български революционер-демократ Христо Ботев, който отрази в своята идеология интересите на най-бедните слоеве на нашия народ – селяните и градската беднотия, жестоко угнетени и експлоатирани от турските феодали и техните български и западно-европейски помагачи.

„Христо Ботев – пише другарят Вълко Червенков – искаше решително и докрай да се освободи народът, т.е. селяните, занаятчиите, народната интелигенция, от националното робство, от турските паши и техните ибрикчии и чибукчии из средата на чорбаджийския слой в селата и големите търговци-лихвари в градовете. Той считаше за възможно да се прескочи капиталистическия стадий на развитие. Тази Ботева вяра за възможността да се унищожи наемното робство, да се премине към социализма, като се прескочи капитализмът, в неговото време беше утопична, т.е. неосъществима, това беше само едно пожелание, което нямаше още опора в обществените сили, не се подкрепяше от развитието на тези сили. Затова Христо Ботев беше социалист утопист.“ (Човек, който нарича нещата с истинските им имена - например научната будалащина с “научна будалащина” - не е утопист, а реалист. Колко жалко, че светлината на Сталиновите трудове не осветява достатъчно добре този простичък факт. - И.С.)

Идеологията на Христо Ботев и на лявото крило на национал-революционното движение – крилото на комунарите по определението на Д. Благоев, не беше съставка от елементите на буржоазията надстройка. Нейното възникване трябва да се търси в икономическите нужди на най-бедните слоеве на нашия народ – селяните и градската беднота – в стремежа на тези слоеве да се отърват от експлоатацията не само на турските феодали, но и на българската буржоазия и западните капиталисти. От това обаче не следва, че обективната цел на нашето националреволюционно движение, което в основата си беше насочено против феодализма, можеше да я доведе до премахване и на капиталистическата експлоатация. Тази задача можеше да разреши само работническата класа, но тя, както е известно, тогава още не съществуваше.

За изясняване характера и движещите сили на националреволюционното движение извънредно голямо значение има статията на другаря Вълко Червенков „Към 80-годишнината от гибелта на Васил Левски”.

„Българското национално революционно движение — пише другарят Червенков в тази статия – по своя социален характер е селско движение, представлява проява на българската буржоазно - демократическа прослойка, главният белег на която е нейният лек характер.“

По нататък, като изтъква, че Васил Левски и Христо Ботев бяха най-последователни докрай революционни демократи – идеолози на селската буржоазно-демократическа революция, другарят Червенков пише: „Движещи сили на надигащата се българско-буржоазно-демократическа революция бяха селяните и занаятчиите. Буржоазията като класа по разни съображения за различните нейни крила и оттенъци измени на борбата за национално освобождение, побоя се от размаха на народното движение, предпочете или направо да слугува на турските паши, или да тръгне да проси отстъпки и по-топло място за себе си в турската империя, или да чака освобождение, поднесено на тепсия отвън.”

Статията на другаря Червенков изясни въпроса за утопизма и демократизма в идеологията на нашите велики революционни демократи и патриоти Васил Левски и Христо Ботев (статията му е направо просветляваща! - И.С.). По този въпрос досега у нас бяха изказани редица мнения, които не даваха вярно определение на тяхната идеология, тъй като или подчертаваха твърде много утопизма в тяхната идеология и по този начин ги откъсваха от съвременната им действителност, или ги превръщаха в съзнателни борци за развитието на капитализма в България.

„И Левски, и Ботев – пише другарят Червенков – лично бяха убедени противници на всяка експлоатация, на всяко насилие над народа, в това число естествено и против капиталистическата експлоатация и капиталистическото насилие, които те виждаха и срещу които страстно негодуваха. Те се бореха за тържеството на „свята и чиста“, на „социална“ република, за тържеството на общество, в което народът да държи сам в ръцете си своите съдбини, да урежда живота си така, както диктуват интересите му. (…и ТКЗС-тата? - И.С.) Те вземаха силен разбег: заедно с плебейската разправа с феодализма и с националното робство да прескочат и капиталистическото общество с неговите злини, за които Западна Европа вече даваше изобилни факти и за които ярко свидетелствуваше героичното въстание на парижките комунари.“

И по-нататък, като изтъква, че не в този утопизъм, не в тези мечти да се прескочи капитализмът и да се премине направо към социализма се крие тяхната сила като революционери, другарят Червенков пише:

„Те не можеха да надскочат времето си, да отменят обективно действуващите икономически закони на развитието. Величието им е не в мечтите им, не е в неосъществимите за времето им въжделения. Величието им е в последователно осъществяваната от тях програма на действие за плебейско (народно) разрешение на главната историческа задача: премахването на феодализма и националното робство, подготовката и осъществяването за тази цел на народната революция.“

В светлината на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ може да се вземе определено становище по въпроса за края на феодализма и началото на капитализма като господствуваща обществено-икономическа формация в България и оттук по въпроса за края на средновековната и началото на новата българска история. Известно е, че капитализмът като обществено-икономическа формация се заражда и развива в недрата на феодалния строй. Наред с господствуващата феодална база и феодална надстройка в съответствие с развитието на производителните сили в недрата на феодализма се зараждат и развиват елементи на нова капиталистическа база и нова буржоазна надстройка. Така постепенно се подготвя революционен преход чрез взрив към един нов, по-прогресивен за времето си обществено-икономически строй – капитализма, към каквато цел, въпреки субективните намерения на българските революционери-демократи от крилото на комунарите, обективно водеше национал-революционното движение.

Зараждането и развитието на капиталистическите отношения в българските земи през епохата на Възраждането дава основание на някои български историци – проф. Д. Косев, акад. Снегаров и други да слагат началото на новата българска история в края на XVIII и началото на XIX в., а други, като проф. Хр. Гандев – от 30-те и 40-те години на XIX в. Тези схващания обаче не могат да бъдат приети за правилни, защото макар през епохата на Възраждането да имаме зараждане и развитие на елементи на нова капиталистическа база и нова буржоазна надстройка, господствуващият икономически строй и господствуващата надстройка през целия период до Освобождението са феодални. През епохата на Възраждането в българските земи се извършваше подготовката за една буржоазно-демократична революция, подготовка за разрешаването по революционен път на основното противоречие – противоречието между новите капиталистически производителни сили и остарелите феодални производствени отношения. Ако приемем, че през епохата на Възраждането имаме господство на капитализма като икономически строй, от това излиза, че ние отричаме изобщо смисъла и значението на цялата тази грандиозна борба на нашия народ за събаряне на феодализма като господствуваща обществено-икономическа формация, свеждайки я само до положението на борба за осъществяване на нашата национална независимост. А това явно е неправилно. (Защото е много крива логиката и тактично се пропускат някои фактори, които НЕ ТРЯБВА да се забелязват. Просто за сведение - И.С.)

Априлското въстание, което бе подготвено от национал-революционната партия и което трябваше да изиграе ролята на революционен взрив за събаряне на феодализма, за привеждане икономическия строй на обществото и надстройката в съгласие с изменилите се производителни сили, завърши с неуспех. Националната буржоазно-демократична революция бе потушена. Взривът не можа да бъде осъществен. В българските земи остана да господствува феодалната база и феодалната надстройка.

Въпреки поражението на Априлското въстание обаче, една година по-късно, благодарение помощта на братска Русия, революционният взрив бе осъществен от Руско-турската освободителна война. Господствуващите феодална база и феодална надстройка, в случая главно турската държава с всички нейни институции и учреждения, бяха съборени и под покровителството и с помощта на Русия през време на руското временно управление бе установено господството на буржоазния строй и бе изградена българската буржоазно-демократична държава. Така Руско-турската освободителна война изигра ролята на буржоазно-демократическа революция в историята на българския народ; тя не само освободи българския народ от властта на турските феодали, но сложи край на феодализма като господствуваща обществено-икономическа формация и разчисти пътя за развитието на капитализма. При това положение в светлината на труда на И. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието” за начало на новата българска история, в смисъл на начало на капитализма като господствуваща формация, трябва да се приеме освобождението на България от турска власт (което, да не забравяме, е частично, като “освободената” част просто си сменя собственика - а това не са българите. Просто за информация, която другарят Христов пропуска - И.С.). Периодът на Възраждането трябва да се разглежда като период на формиране елементите на новата капиталистическа база и надстройка, които стават господствуващи едва след Освобождението на България.

Както се вижда от изложеното дотук, трудът на Й. В. Сталин „Марксизмът и вьпросите на езикознанието“ има важно значение не само за общото методологическо развитие на българската историческа наука, но и за разрешаването на редица конкретни проблеми на българската история. Невъзможно е в рамките на една статия да бъдат засегнати всички проблеми, които получиха правилна постановка и възможност за научно разрешение след публикуването на този Сталинов труд.

При изясняването на проблемите на българската история българските историци-марксисти досега се учеха от съчиненията на класиците на марксизма-ленинизма, от произвеoeнията на Д. Благоев, Г. Димитров и В. Червенков и от опита и достиженията на съветската историческа наука. Сега към тези произведения се прибавиха два нови труда: „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономически проблеми на социализма в СССР“, чието изучаване и творческо прилагане разкрива нови перспективи за развитието на българската историческа наука.

Въпреки известни достижения в усвояването на марксистко-ленинската методология в разработването на историческата проблематика, българските историци засега изостават в разрешаването на важните и отговорни задачи, които поставят пред тях партията и народното правителство. Научната и научно-популярна продукция е слаба и в нея се забелязват редица методологически и идейно-политически грешки. За тяхното отстранение огромна роля трябва да изиграе прилагането на критиката и самокритиката, свободната обмяна на мнения, което е необходимо условие за развитието на всяка истинска наука. Тук именно идват като ценно предупреждение думите на Й. В. Сталин против аракчеевския режим, създаден от маристите в Съветския съюз преди разобличаването на антинаучните „теории“ на Н. Я. Map. Осигуряването на възможност за свободна критика и самокритика и прилагането им на дело наред с другите задачи трябва да бъде една от най-важните задачи на българските историци. Само така те ще могат да преодоляват своите слабости и грешки и учейки се от опита и достиженията на съветските историци, ще могат да се движат напред, поставяйки все по-успешно българската историческа наука в служба на социалистическото строителство.

При такова силно заключение от "другаря" Христов всякакви коментари от мен, Иван Стаменов, са излишни. До писане!

Актуализация:

Коментар към статията от д-р Асен Чилингиров:

Статията на проф. Христов опровергава още първото изречение от “гениалния принос за науката” на др. Сталин, в което се твърди, че “езикът не е надстройка”. Именно начинът, по който езикът се манипулира в тази статия, както и в последвалите изказванията на Сталин творби на неговите последователи и действията на комунистическата власт, показват как езикът-настройка над комунистическата идеология се използва за политически цели - между другото за налагането на руската национална доктрина, включващо съответните мерки спрямо някои народи от съветската “общност”, включително т.нар. “волжки и кримски татари” и донските казаци, проведени точно по това време.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Статията от ИПр /1953 година ми припомни младостта, когато тези и други подобни писания бяха задължителни за изучаване, че и нещо повече. Допълнително се разясняваха по т.нар."партийни учебни години" за партийци и безпартийни по събрания в учреждения, заводи и кооперативи.

След ХХ конгрес КПСС (1956) и историческият Априлски пленум на ЦК на БКП (също 1956 г.) силата на сталинските заклинания намаля, но не изчезна напълно. После настъпи кратко разведряване "оттопель" - (така ли се пишеше на руски ?!) по време на Никита Хрушчов, а при Брежнев Леонид Илич пак леко сталинизиране. Но крутите неща на сталинизма бяха вече отминали. И такива статии, като тази на акад. проф. Христов не бяха на мода. Но имаше други подобни от други хора. И така до края на комунизма.

Между другото проф.Христо Христов си е позволявал в интимна среда (така говореха някои близки до него) да споделя, че напълно съзнава цялата идиотщина на онова, което го принуждавали да върши. Но все пак сам се е съгласявал, това е било част от цената на научната му кариера.

Малко преди края - (80-те години) бил ходил в САЩ и след това пак в сп."ИПр" написа кратък отзив, където се очудваше, как и защо американците нямат и не искат умишлено да имат лични паспорти.Затова шофьорски книжки и социални осигуровки служат като идентификация. Общо взето не беше доволен от порядките в САЩ.

Срещах се с него два-три пъти. "...много говориш, младежо....не бива така..." - ми казваше на моите шеги, уж безобидни.

И най-накрая - този човек бе твърде праволинеен - като научи, че комунизмът си отива и че самите комунисти се отказват от собствената си идеология (борбата срещу частната собственост и прочие утопии) се самоубил в жилището си в София.Слага край на живота си по политически и идеологически причини !!! Колко такива случай може да изброите в родното ни отечество ?!

Арийска постъпка, нали ? Нордическа, да я кажем. Каузата ти пропада, и няма защо да живееш повече. Дал си клетва: да дадеш каквото е нужно "...ако се наложи и живота си..." - нали помните по-възрастните, как беше...та ето - дошло време да изпълниш клетвата. Изпълняваш и толкова. Праволинейност до последен дъх. Това също е съществен щрих в характеристиката на личността. Притурете му го в биографията, като четете по-горе писанията му за сталинизма.

Бог да го прости проф. Христов ! Е - вярно комунист от заклет, сталински тип. До края ! Но ако се беше отметнал от онова което е говорил писал - както мнозина други ?! Какво ли ще си кажете тогава ?!

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Наистина, твърде ценно уточнение! Не е било нужно да постъпва така, още повече, че строят не си отиде, но така или инак достойна постъпка...

Изобщо, цялата тема ме навежда на едни дълги и сложни мисли за идеологическите тежести на отминалото време.....

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Христо Христо се е самоубил? Сериозно? Не знаех.

Самоубийството е непростим грях.

Ако някой е наистина убеден в правотата си, би следвало да се бори за идеите си без значение от конюктурата, а не да посяга на живота си. Последното е един вид пълна капитулация.

Link to comment
Share on other sites

  • 3 седмици по-късно...
  • Потребител

Вижте какви клинове в обществото набива този фалшив професор - Пламен Симеонов Цветков от нов Български университет: http://frognews.bg//index.php?option=com_c...68&Itemid=1

За за да тане по-ясна картината, ще добавя, че въпростното лице не е от български произход, въпреки, че се представя за такъв; роден е в Германия и е защитил аспирантура в Съветския съюз (в Москва). Родителите му са номенклатури на бившата БКП - майката е била партиен секретар на районен съвет в София, а бащата е бил служител на ДС в чужбина! Въпросния професор Пламен Цветков (бивш член на СДС) е изгонен за алкохолизъм от Института по история към БАН и е автор на изключително гадната антибългарска книга "България и Балканите от древността до наши дни", спонсорирана от фондация "Фулбрайт" и издадена първо на английски език в САЩ! Същия професор е специализирал след промените от 1989 г. в САЩ, пробутвайки легендата че е върл "антикомунист". Книгата, която има претенции да е историческа представлява нагъл фалшификат на българската история и обида за нацията! Там например се трърди, че през турското робство българите доброволно са си давали децата за еничери и даже са се натискали за това, тъй като "получавали по-висок социален статус", а в по-късни времена българите тероризирали гърците, сърбите и турците! Също така през Априлското възстание българите се проявявали като канибали и кръволоци. Също така се твърди , че националния български герой бил Бай Ганьо и българите не се интересували от собствената си история и други подобни "премъдрости" разположени аристократично на няколкостотин страници!.....

По-нататък ще дам подробни извадки и цитати от въпросната книга на професора за да разберете за какво иде реч! :post-20645-1121105496:

Link to comment
Share on other sites

  • 2 месеца по късно...
  • Потребител
Христо Христо се е самоубил? Сериозно? Не знаех.

Ето едно изследване за обстоятелствата около гибелта на Ботев направено от колегата Аспарух:

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board...p;view=&sb=

Ако проследим всичко писано досега по историята на Ботйовата чета и съпоставим фактите, засегащи известни моменти от събитието, ще намерим маса противоречия.

Но най-мното мнения и противоречия са констатирани за най-важния момент от това събитие — убийството на поета-революционер Хр. Ботйов.

Всевъзможните разкази и описания от разни автори, които съществуват за това убийство, довеждат човека в недоумение.

И пита се човек: нима след 130 години от смъртта на Ботева, този въпрос още стои тъмен!

Не можа ли да се установи, да се докаже как, къде точно и при какви обстоятелства падна великия българин?

Ние ще се опитаме, доколко това би могло да ни се удаде, да съпоставим няколко от по-важните разкази за смъртта на Ботева, колкото можахме да съберем от широката литература за него; ще направим преценка на фактите в кръга на възможното, и като имаме пред очи темперамента и психологията на поета, да докажем кои факти биха могли да бъдат възможни при дадени обстоятелства, и кои не.

Ще наредим разказите за това убийство по автори.

1. ИВ. Г. КЛИНЧАРОВ пише, че по пладне, 19 май, когато дружината се разположила на обяд във Веслец, дотърчал при тях овчаря Димитър Мазната, от когото били взели агнетата, и като съобщил, че потеря ги била заобиколила, казал на Ботйова да му брои парите за агнетата, на което Ботйов отговорил с негодувание:

- И аз съм дошел народ да освобождавам — стадо!

След това Ботйов хвърлил шепа злато в «устата» на овчаря. И с цял ред проклятия, Клинчаров бележи буквално:

«Не изрекал първа дума, откак се надигнал да направи сондаж над евентуалното положение, куршум като змия усойница съзнал през гъстата шума и повалил поета, безмълвен на земята».

Клинчаров ни говори за някакъв обяд, даден на четниците във Веслец, с агнетата на Димитър Мазната.

Тоя обяд не е станал на Веслец, а на Врачанския Балкан, не далеч от връх Вола.

Автора смесва Врачанския Балкан с Веслец — северно преградие на Стара планина.

Според Клинчаров, овчаря Димитър Мазната се явил още на обяд и си поискал парите от войводата, а от това автора подозира, че овчаря като взел парите, един вид посочил Ботева на скритите в шумата черкези, които след това го убили.

Тактически разгледано, това положение е невъзможно.

Ние знаем, че при Ботйова имало и военен човек в лицето на Войновски, следвал военно училище в Русия.

Па и самия Ботйов не ще да е бил толкова нетактичен, щото да разположи дружината да обядва всред гората, без да е поставил караул, който да ги охранява.

Но дори да допуснем, че турците са издебнали караула и са се приближили до Ботйова, в такъв случай те няма да чакат овчаря да им каже, кой е Ботйов, че тогава да стрелят, а ще обърнат залп срещу всички четници.

Нека допуснем и последния случай, че Ботйов е убит така, както пише г-н Клинчаров.

В такъв случай, понеже той е паднал убит пред очите почти на всички четници, които обядвали, то ако е така, нямаше днес да съществуват толкова противоречиви разкази за това убийство.

Понеже голяма част са видели една и съща обстановка, трябваше да разказват едно и също нещо.

По-нататък г-н Клинчаров търси патриотизъм от полудивите тогава овчари и планинци, и понеже не го намира, на цели две страници 615 и 616, изрича проклятие към користолюбнвия овчар; проклина, както овчаря, така и цялото население в тоя край и намира, едва ли не, целия български народ така невеж, щото да не може да разбере възвишените и благородни идеи на поета и неговата чета.

Г-н Клинчаров, както е беден от към познанията си по География и Стилистика, така и тук далеч не познава психологията на разните слоеве от населението в турско време, па и сега, ако щете.

Да се търси патриотизъм от един полудив овчар, който по рождение живее в гората. който не знае дори, ако го попитате, каква народност е; да се търси патриотизъм от такива хора е, колкото наивно, толкова и смешно.

Още по смешно е от такива хора да се вади заключение за цялото население на известен край и дори за всички българи.

Та подобни разбирания за държава и народ дори сега ще намерите между невежите овчари. И сега мнозина такива ще ви кажат, че е било по-добре в турско време, защото не ходели войници.

2. ЙОРДАН ПОП ГЕОРГИЕВ в своето съчинение «Град Враца», печатано в „Сборник за народни умотворения” кн. XX пише за убийството на Ботйова следното:

«Неколцина от възстаниците сполучили да се изкачат чак на върха «Околчица» дето по-после ги избили, а пък Ботйов се видял принуден да се скрие с още двама другари в една овчарска колиба под селото Челопек.

Уплашеният овчар, за да му не напакостят турците, съобщил на потераджиите, че трима души се скрили в колибата му.

Тогава няколко черкези от селото Типченица се разтичали към кошарата и един от тях, на име Джамбулет, предложил на възстаниците да се предадат.

В отговор на това Ботев изпразнил револвера в гърдите му. Джамбулет, ако и тежко ранен, извадил сабята си и придружен от другарите си влязал в колибата, дето Ботйов и останалите му другари били разсечени на късове.

Джамбулет умрял до вечерта, навярно от силно кръвоизлияние, а другарите му взели на Ботева часовника, револвера, бинокла и чантата, в която имало един портфейл със сметки за пушки и за други военни принадлежности на четата, но имена в тоя портфейл не били отбелязвани никакви.

Черкезите предали на врачанските власти всички неща на Ботйова, а само алтъпармака (револвера) не искали да предадът, но понеже и той бил нужен за следствените власти, те го дали само тогава, когато получили 300 гроша.

Тия неща, както и всичко, що било намерено у убитите възстаници, било изпратено на следователя във Видин». "I

Ние познаваме Ботйова, като герой смел, с решителен темперамент.

Той никога не е проявявал малодушна и уплаха, а всякога с отворени гърди

излизал срещу опасността.

Като имаме пред вид тая смелост у него, никога не бихме допуснали, че той в такъв момент ще се скрие в колиби, за да спасява живота си: живот, който Ботйов всякога бил готов да сложи пред oлтаря на отечеството.

А още по-малко бихме допуснали, че Ботйов със свойственото си дружелюбие и задушевност, в решителния момент ще напусне другарите си, за да търси скривалище.

Но и да е търсил да спасява живота си, той никога не би влязал в колиба, защото той със своя всекога бистър и проницателен ум не може да не е знаял, че тъкмо в колибата неговия живот е най-много изложен.

Колкото се отнася до трофеите, вземани от Ботева и според г-н Георгиев, предадени на врачанските турски власти, това твърдение не се съгласува с психологията на алчните за плячка и грабеж черкези и башибозуци.

Кое е движило тия главорези, за да налитат като на стръв върху апостолите на свободата? Не ли техният инстинкт за грабеж, плячка и убийства?

Патриотизма у тия, събрани от кол и въже турски орди е отстъпял място на алчността им за грабеж.

Та не може да се вярва, че те ще да се дали на врачанските власти ограбените от Ботйова златен часовник и др. неща; защото те не са тръгнали да мрат, за да донасят на следствените власти предмети за веществени доказателства, до като могат те сами да ги присвоят и си ги разделят.

Това е била главната цел на тяхната зверска наклонност за убийства и кръвопролития.

3. 3АХАРИ СТОЯНОВ в съчинението си „Христо Ботйов (опит за биография)”, казва, че от овчаря Димитър Мазната, който се споменува и от Клинчарова, при върха "Вола* на поляната Тушаницз, били вземени* агнета и се проектирало да се устрои обяд на изнурените и гладни момчета, но никъде не казва да са били седали да обядват.

Два пъти започвали да пекат агнетата, два пъти разярените турци и черкези налитали като на стръв, та момчетата оставяли агнетата, грабвали оръжието и отивали да гонят нападателите.

Агнетата били оставяни да се пекат сами на огъня. Дали са се връщали наново да ги търсят и да обядват.

Стоянов не ни казва, но гладът ще да ги е накарал да ги изядат и недопечени на позицията, без да са имали възможност да седнат да се нахранят.

Тъй щото твърдението на г-н Клинчарова, че Ботев е убит на обяда и от 3. Стоянов се опровергава.

Според последния Мазната си искал парите за агнетата не на обяда, а по-рано, когато видял, че наближават черкезите и щяло да се почне сражението.

Още по-малко е вярно твърдението на Клинчарова, че Мазната като си поискал парите, един вид, посочил Ботева на скритите в шумата черкези, защото агнетата били платени преди обяд, а Ботев бил убит привечер, след свършване на сражението.

За обстановката, при която е паднал войводата 3ахари Стоянов пише следното:

«Войводата с дясното си крило почнал да слезва надолу из познатото вече корито към крушевското езеро (Голям извор, който се намира на м. «Крушовица»), на юго-изток.

-Хайде на долу, на долу! викали момчетата и следвали подир войводата.

-Тук е мястото низко, дали нема да намерим нейде вода? — говорел Ботйов и са оглеждал наоколо си.

Слязъл той към тая страна, първо, че пътят му към Тракия бил през тука; второ, че Войновски са намирал към тая посока, и третйо, че немало никакъв интерес да държат каменната позиция, трябвало да са зема път на напред да се търси хляб.

Десятина-двайсе крачки под Манастирското пладнище, на зелената морава близо до малкия ръб. който описахме по-горе, седнал войводата да си почини от дневните трудове, насядали и момчетата по негов пример, кой където свари, сички биле капнали и изгорели, 24 часа ставало вече как се на крака стоели.

Местността не е нито поляна, нито гора, тук-там малки дървенца, глогови, лески, и шипки, а останалото поляна.

Ботйов седнал до една къдрава шипка, накичена със стотина алени цяетя и пъпки, седнали около му: Г. Апостолов. Пера, Н. Обретенов, Савва Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и две-три момчета още.

Тук слезал и зеленият байряк.

- Откосете го пак, няма нужда от него! — казал Ботйов.

На колело налягали горепоменатите момчета около своят войвода, повечето мълчели, а по-малко говорели; но и да говорели и да мълчели — мислите им биле едни и същи: «ще да са мре».

Отчаянието било общо, заедно с вечерното слънце тоя ден — четвъртък 20 май, засядали и последните надежди, бълнували още Тракия и нейните байраци, но това било за утешение само, то става завинаги така, че настоящето хармонира с бъдашето. последното е по-светло и по-обаятелно, защото е неизвестно.

-Аз почнах да са съмнявам за вътрешното възстание в България, казал Пера. — Ако да би била пълна планината с възстаници, ако би Тракия да гореше на огън, то тукашните турци трябваше да почувствуват това, тае ни преследват с кучетата си заедно.

Всички присъдствуващи подигали рамене.

Тук-там на около са обаждали още по десетина пушки между някои любители и от двете страни на воюющите.

Знамето тъкмо що било снето от пъртът и знаменосецът са обръщал да пита Ботйова, какво да го прави, когато неприятелската тръба ; свирнала втори път.

— На какво ли свират пустите му душмани? — запитали някои от присъствующите момчета.

— На таин — отговорило друго едно момче, бивши солдатин от казашкият алай на Садък паша.

— Чекай да видя, като че правят някакво движение — казал Ботйов и са подигнал да стане на крака.

Не бил са изправил още както трябва, когато от към юго-западна страна, т. е. от към малкият ръб камаци. пукнала пушка и той рухнал по гърбът си на земята до алената шипка!...

-Войводо! — извикали присъствующите и рипнали на крака, едни се заловили за пушките си, други попълзели към страната, от където гръмнала фаталната пушка, трети са впуснали да дигат своят войвода, шум и глъчка, ахане и охане!»*

Тоя разказ за обстановката и убийството на поета е повече правдоподобен, защото се обусловя от момента: загорелите от път и жажда четници заедно с Ботева привечер напускат позицията, височината, която пазили през деня, и тръгват по низината да търсят вода. за да наквасят загорелите си и изсъхнали уста.

Естествено е. че из шубраците или зад камънаците около низината е имало черкези, които забелязали Ботева, когато станал да наблюдава, я го убили.

Той паднал до цъфналата шипка.

4. СТОЯН. ЗАИМОВ в своята критика (гл- М С б, кн. I) на «Христо Ботйов (опит за биография)» от 3. Стоянов, казва, че Ботев не бил паднал при шипката, а под някаква скала, където той с другарите си бил седнал на почивка.

Заимов пише, че при тая шипка бил убит Пера, ранен още на Милия камък. Клинчаров тъй също твърди, че Пера бил ранен на Милин камък и «мъкнен» до тук от другарите си, но той казва, че Пера предпочел «сам да тегли зърно оловно в хайдушката си глава».

Според 3ахари Стоянов пък Пера бил убит на другия ден в Челопешката кория (гора), когато последният се бил навел до едно дърво да си превързва раните.

Виждат читателите, че и за убийството на Пера тримата автори дават три различни показания.

Ст. Заимов за убийството на Ботйова пише следното:

«Положението било таково. При полите на скалата, зад камънаците, седели в средата Ботйов, от дясно Пера, до Пера Апостолов, до Апостолов Сава Пенев, от лева Никола Обретенов, до Обретенов Димитрето, до него Тодорчето.

Турската тръба затръбила, Ботев се дигнал от мястото си да види накъде се движат черкезите, Перо го дръпнал да седне, но на минутата се светнала пушка от близкия храсталак, куршумът ударил Ботева в челото.

Той паднал, без да продума или изхърка. След изгърмяването на пушката, изкочил из храсталакът белобрадат черкезин и пълзишком се промъквал към близката израснала ръж.

Апостолов измерил стареца черкезин със своята мартинка и го свалил на мястото му.

По гласът от двата истрела, надошли черкезите, задигнали убития старец и се начнала престрелката между черкезите и тези въстаници, които са седели скрити под канарата, зад камънаците, до трупът на убития Ботjoв.

Престрелката траяла до тъмнина. Нещо три часа са седели при убития войвода другарите му. без да си продумат или да дигнат трупът му, защото Перо е запретил на другарите си да пременяват местата си и позициите си.

В мрачината, когато изнапустнали фаталната канара, тръгнали да търсят отделението на Войновски.

Тогава само Апостолов се приближил при трупът на Ботйова, разкопчал му джилетката, взел му револверът, шапката, златния часовник със златния кордон, златния пръстен, бинокълът му, военната карта, компасът му, 50-тях наполеона и портмонето му и чантата с кореспонденцията.

Целунал за последен път студения му труп и се спуснал да достигне другарите си.

Това той извършил по съветът на Перо, за да не разборът черкезите, че е убит войводата на четата, а това лесно можеше да се констатира от предметите, които прибрал Апостолов от студения труп на Ботева.

Тези сведения. ний знаем от самаго Никола Обретенов, Сава Пенев, Димитрето и Тодорчето, които видели с очите си. как Ботев се заклатил и паднал от ударът на черкезкия куршум, как при това разтворил устата си, искал, види се, нещо да каже, но неможил и, как заспал вечно под голата и студена канара.*

Разликата в разказите от 3. Стоянов и Ст. Заимов за убийството на поета не е голяма.

Първият твърди, че Ботев е убит до една цъфнала щипка, близо до «Малкия ръб», състоящ се от дребни камънаци, десетина-двайсет крачки под манастирското пладнище; пладнището бяло няколко дървета, стърчащи близо тон ръбкаманаци.

А втория пише. че Ботев бил убит «при полите на скалата, зад камънаците».

И единият и другият не са присъствували при убийството, а и двамата са взели сведенията си от останалите живи присъствующи.

Разликата се състои само в това, че първия нарича каменния рид, при който паднал Ботев «Малък ръб», а втория — «Скала».

Колкото се отнася до шипката. при която, според Захарий Стоянов паднал Ботйов, допустимо е, да не е била спомената от четника, който е разказал Заимову за убийството.

3ахарий. Стоянов не споменува нищо за убиеца на Ботйова, белобрадия черкезин, който според Стоян Заимов, изкочил из храсталака веднага след падането на Ботева и «пълзещком». се промъквал към близката израстнала ръж», и който бил убит от мартинката на Апостолова.

Стоянов само казва, че едни от момчетата попълзели към страната, от където гръмнала фатална пушка.

Разказите и на двамата (3. Стоянов и Ст. Заимов) се съгласуват по отношение на турската тръба, която засвирила преди да стане Ботйов да наблюдава.

Колкото се отнася до времето, когато станало убийството Стоянов пише, че това е било привечер, когато сражението почти било прекратено от двете страни, а Стоян Заимов казва, че след убийството на Ботйова се започва престрелка, която траяла до тъмнина, и после, четниците седели при убития 3 часа, до като съвършено се мръкнало.

Значи и за времето в разказите на двамата няма разлика.

Само в имената и в числото на лицата, присъствували при убийството, според единия и другия, има различие.

Според 3ахари Стоянов в момента на убийството присъствували 9 души, а именно: Г. Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и две-три момчета още, а според Стоян Заимов присътвствувал: Апостолов, Пера, Савва Пенев. Обретенов, Димитрето и Тодорчето всичко шест души.

ЕДНО ЖЕСТОКО ОБВИНЕНИЕ

В обемистата книга на Ив. Г. Клинчаров «Христо Ботйов, биография», печатана през 1910 г. авторът е стоварил всичкия си гнев върху Враца и нейните възстаници, които в лицето на Ст. Заимов писали на Ботйова, че са готови да му дадат помощ, а в последствие изменили.

По този твърде важен за историята на това събитие въпрос, г-н Клинчаров само се задоволява да хвърли цял ред проклятия на врачанци и въпреки своя широко обемист том, не е счел за нужно да изследва по-подробно причините, които са накарали врачанци и Заимов да се умълчат, когато Ботйов на «Милин камък» очаквал с отворени обятия каква да е помощ.

Г-н Клинчаров в своето съчинение е много изчерпателен по други от второстепенна важност въпроси, а тъкмо там, където трябва наложително да бъде такъв, той отминава с пренебрежие.

Според разкази от съвременници на това събитие, въпроса стои така:

В навечерието, когато Ботевата чета щяла да. тръгне към Враца, в тоя град всичко било приготвено за възстание- пушки и джапане» (барут и патрони) било складирано в черквата «св. Възнесение».

Там стояли и някои от по-първите въстаници. А поп Коста Буюклийски* извършил обряда на съзаклятието.

Обаче по това време около 18 май дошло известие, че по шосето от към Орхание пристига Миралай паша с голям брой турска войска.

Види се тая войска да е тръгнала от София в деня, когато четата излязла на българския бряг.

По всяка вероятност, Видинския каймакамин, който случайно пътувал със същия параход «Радецки» и, според Клинчаров, бил е свидетел при заробването на парахода от въстаниците. щом пристигнал във Видин, по длъжност. веднага телеграфирал по надлежен ред, и Миралай паша тоз час заминал за Враца.

Когато врачанци се научили, че пашата приближавал Вратца с голям брой войска и, че при това положение е абсолютно невъзможно да се обяви въстанието, през една тъмна нощ всичко: оръжие, патрони, барут било нахвърляно в школните нуждници, които за щастие се намирали близо до църквата.

Родителите на пишущия тия редове тогава живеели близо до църквата «св- Възнесение», та това се знае, както от тях, тъй и от другите съседи с пълна достоверност.

Покойната ми майка често ми е разказвала, какъв страх обзел целия град, когато се научили, че турската войска иде. а оръжието и «джепането» било складирано в'църквата.

Всички предчувствали, че ако това оръжие се намери в църквата, унищожението на града било неминуемо.

Явно е, че ако това оръжие би било намерено, Враца, щеше да стане втори Батак.

Покойният Йордан поп Георгиев, в своята история на Враца,под надслов «Гр. Враца», печатана в «Сб. за Нар. Ум.» кн. XX, пише, че по това време във Враца дошла и артилерия, под командата на Хафъз-паща.

Артилерията идела от Копривщица. Хафъз-паша оставил оръдията край града, а сам той с щаба си влязъл вътре, за да проучи положението.

Вследствие намерените улики и показанията на някои турци от града, пашата не бил далеч от мисълта да бомбардира града, ако не бил добродетелния мохамеданин хаджи бег Лазов, който упорито се застъпил захристияните и дал подпис, че взема върху себе си отговорността, в случай, че българите направят какво да било революционно движение.

За да склони по-лесно упорития паша хаджи бег Лазов спуснал в ръката му няколко стотин турски лири, които отпосле били събрани от българите.

Клинчаров съвсем неоснователно нарича врачанските възстаници страхливци, хора, които заедно със Ст. Заимов излъгали Ботев да дойде с четата си, а после се уплашили и не му дошли на помощ.

Това твърдение и психологически е неоснователно.

Хора, които са страхливци и неспособни за такъв подвиг, нямаше и да започват; нямаше да се записват за въстаници, нямаше да полагат клетва и нямаше да складират в собствения си град оръжия и патрони, защото всичко това носи опасности.

А щом като те са приели с доставката на оръжието и барутя да изложат на опасност както себе си, тъй и целия град, то няма никакво съмнение, че те са щели да отидат и по-нататък, да се присъединят към четата на Ботйова.

photo_11.jpg

Останки на Ботеви четници, с. Скравена

Link to comment
Share on other sites

  • 3 месеца по късно...
  • Потребител

"Приятно" гледане на този "документален филм", ако вече не сте го гледали.

Главно действащо лице е псевдоисторикът Н. Панайотов, с когото е започната темата.

http://www.ziezi.net/evria/evria.avi

То бива, бива простотии, ама толкоз не бива!

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...