Отиди на
Форум "Наука"

Нестинарството


Recommended Posts

  • Администратор

Информация в сайта - http://nauka.bg/index.php?mod=front&fn...e&pid=11093

Нестинарството - култ и духовна същност

Нестинарската общност представлява своеобразна парацърковна структура и е принципно чужда на Православната църква. Като устойчива предхристиянска общност, тя е усвоила през християнския период външни елементи от християнския култ, интегрирала ги е в своята култово-обредна система и ги е подчинила на паганистичната си специфика. Усвоените външни прояви на християнския култ имат периферно значение за нестинарството и са придобили характер на ритуален декор.

Смята се, че нестинарството е християнизиран езически обред. За П. Р. Славейков обредът е християнизиран тракийски, а носителите му са българи, някои от които погърчени. Гръцкият автор Хурмузиадис счита, че нестинарството води началото си от древногръцката Дионисиева обредност. Проф. М. Арнаудов вижда връзка между нестинарството и „средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания”.

Нестинарите се придържат към свой особен празничен календар, който задава структурата-модел на обредния им цикъл. Годината се разделя на две от най-свещените за нестинарите дни. Те са три-дневният празник на св. Константин и Елена и тридневният празник съвпадащ с дните, през които Църквата чества паметта на св. Атанасий Александрийски и преп. Евтимий Велики (18 - 20 януари). През лятото играят в жаравата на открито, а през зимата по време на тези празници се играе в свещеното огнище, намиращо се в конака им.

Нестинарската обредност се отличава от традиционно православната. Нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изповядват и причастяват, не зачитат църковните празници и неделята. Най-тържествено честват най-светия за тях ден - Св. Константин и Елена.

За нестинарите нашият Спасител Господ Иисус Христос не е живо и реално присъствие. Персонификация на реалната божествена сила, която управлява техния живот, е наместникът на Бога - св. Константин, наричан Светока или Великия баща. Във вярата им Бог и св. Константин много често се препокриват.

Светокът е доминирал, а дори и досега доминира до известна степен целия живот на нестинарите и на селищата, в които обредността е подчинена на неписания нестинарски закон. В представите на огнеходците той е добър и осигурява благоденствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и когато не е обиждан. Редовно му се принасят жертви и стриктно се спазва обредността, свързана с култа към него. Във вярванията на странджанските нестинари св. Константин и Елена са носители на предхристиянската идея за божествата. Те трябва да бъдат ухажвани и славени, да получават дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото Светокът въплъщава и доброто, и злото и направлява човешките съдби. Счита се, че името на император Константин е внесено вторично в нестинарската обредност, много по-късно от епохата, когато е живял равноапостолният император.

Нестинарството не е само атрактивна игра в жарава. Огнеходството несъмнено е съществен момент, но с това далеч не се изчерпва същността му. Нестинарството е и система от устойчиви през вековете вярвания и обредни действия по нестинарския календар, които се извършват от йерархично организирана общност. Носителите на нестинарската обредност са си изградили своя организация, наподобяваща църковната, със свои места и постройки, наречени конаци, а също икони, свещени култови предмети и имущество.

Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на нестинарите. По-старите конаци, които са се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средище на общността. Според схващането на огнеходците конакът е дом на божеството, в който пребивава, и бива ритуално изнасян, за да обиколи храма, за да отиде до свещения участък с извор в гората, да посети домовете на вярващите и да играе в огъня, носен от нестинарите (става въпрос за изображението на св. Константин, когото идентифицират със своето божество). В конаците най-сакралната част е огнището. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.

Други атрибути, които присъстват в сакрално-култовото пространство на конака са нестинарските икони. Отношението на нестинарите към иконите е забелязано от изследователите отдавна и е определяно като отношение „като към идоли”. В нестинарските икони гръцкият автор Хурмузиадис съзира очебийно отклонение от каноните на православната иконография. Една от причините, той да пледира за изкореняването на нестинарството, е същественото несъответствие на езическото суеверно почитане на иконите с православните канони и специалното отношение към иконите от страна на нестинарите като към идоли.

Несъмнено за членовете на нестинарската общност играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи с колективното съдействие на останалите, блага за всички от Светока. Векилинът е друга ключова фигура в нестинарската общност. Той е пазител на неписания закон и заедно с главната нестинарка способстват да се съхрани този култ в цялост и без промяна.

Поразително сходство се открива между нестинарското огнеходство и съответните практики на огнеходство, наблюдавани в съвременния шаманизъм, индуизъм и африканските езически религии. Това е допълнителен аргумент в полза на становището за езически произход на нестинарството.

Нестинарите се намират в състояние на особена духовна прелест. Това се изразява и в твърде показателния факт, че в техните вярвания липсва представата за дявола и за тях той като че ли не съществува. Тяхното божество - Светокът, е обременено с елементи на персийския дуализъм и въплъщава в себе си едновременно добрия и злия бог.

В светската литература нестинарството се причислява към фолклора, както и други подобни фолклорни обреди, свързани с честването на някои светци от църковния календар. Това създава впечатление, че подобни обреди са ако не църковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на тъй нареченото битово християнство.

В духовно отношение обаче не съществуват неутрални явления. Необходимо е православните християни да имат предвид, че участието и дори присъствието на нестинарските езически ритуали не е безобидно. То влече след себе си съответните душевредни последствия, води до зависимост и обремененост от бесовските сили и е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразличаването на духовете е голяма опасност, за която ни предупреждава още св. ап. и ев. Йоан Богослов: „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Йоан. 4:1).

Стефан Стефанов

Нестинарството днес

Днешните носители на нестинарската традиция нямат ясно съзнание за нейната същност. Поради липса на писмени сакрални текстове и пълноценна религиозна йерархия преданието се е загубило през вековете на „скрито” съществуване под християнска външност. Някогашната нестинарска религия се е разпаднала като единно цяло и се свежда днес до обреди, обичаи и практики, чийто първоначален смисъл вече не се знае дори от „посветените” в самата столица на българското нестинарство - странджанското село Българи.

През 20-те години на ХХ век гръкоезичните нестинари (от селата Кости, Бродилово и пр.) се преселват в Гърция, където съхраняват някои важни съставки на обреда, които са поизгубени в България. Така например гръцките нестинари имат особен култ към кърпите, които могат да „заместват” иконите при играта в огъня.

В Гърция първоначално Църквата забранява практикуването на нестинарските обреди, които се поддържат тайно в селата Агиа Елени, Керкини, Лангада и пр. След Втората световна война обаче, под натиска на общественото мнение нестинарството постепенно излиза на бял свят и придобива легитимност. Днес то се практикува там в няколко селища с голям обществен, медиен и туристически успех.

У нас „последната нестинарка” баба Злата от с. Българи умира през 1970 г. Обредният цикъл обаче е съхранен, макар и да няма „автентични” огнеходки от самото село. Днешното българско „нестинарство” се свежда до голяма степен до професионално огнеходство, което се практикува като фолклорна атракция в многобройни заведения по Черноморието и из страната. Професионалисти-огнеходци играят върху жаравата и на празника на св. Константин и Елена в с. Българи. Местните хора не ги приемат за „автентични”, негодуват, че се играе за пари, но при положение, че автентичната традиция е прекъсната, приемат неизбежния компромис, защото от някогашната нестинарска религия се е съхранил само нейният най-атрактивен елемент - огнеходството - което се смята за „гордост” и върхова изява на българския фолклор (нестинарско огнеходство е, например, кулминацията на традиционния събор в Копривщица).

Българската фолклористика (например изследванията на акад. Михаил Арнаудов) и художествената ни култура (например балетът „Нестинарка” от Марин Големинов) винаги са отделяли голямо внимание на нестинарството. Те обаче не се опитват да различават духовете и да осмислят неговата отрицателна духовна природа. Единственото пространно църковно изследване на това явление е книгата, която архимандрит Методий публикува в началото на 40-те години на ХХ век „Нестинарските игри - езическа бесовщина”.

Г.Т.

Източник: "Църковен вестник"

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ивтересна е връзката на нестинарството с траките. Разбира се има легенда, която свързва появото на нестинарството с епохата на тур. робство. Но по-вероятно е в основата на нестинарството да стои много по-древен култ. Вече в христинизирания вариант виждаме двояката светци цар Константин и царица Елена. При траките обаче навярно почитали божествената двойка Сабазий и Бендида, като вместо икона са ползвали дървени оброчни плочки с ликовете на двете божества.

За траките обряда наварно е имал и по-особено значение. Боговете Сабазий и Бендида олицетворявали мъжко и женското начало, слънцето и луната... А червеното зарево на изгрева и залеза бележело промяната - прехода от ден към нощ, от Слънце към Луна. В този смисъл навярно е оформянето на кръг от жарава около и в който танцуват нестинарите - залязващото и изгряващо слънце, т.е. червеното зарево, в което богът умирал нощем и възкръсвал сутрин. Ще рече, че култа се е запазил от по-ранен етап на религ. дуализъм при траките. По-сетне се появили и друти богове, които Херодот нарича по гръцките им аналози - Хермес и Арес. Особонно интересен е Хермес - богът на промяната, вестител на боговете и приспимащ със своя жезъл, наречен кадуцей. В гръцкия култ Хермес се разглежда по фрагментарно - като вестител (размяната на информация), на търговията (легална размяна на вещи), на крадците (незаконна размяна на вещи)... Това показва, че в трак. култ, откъдето е бил взаимствам (като дори изместил Ирида в гръцкия култ като вестител на боговете) е бил бог на размяната. Иначе казано, навярно в по-късния трак. култ той е контролирал смяната на деня и нощта, Слънцето и луната, т.е. царството на Сабазий и Бендида.

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребители

Понеже вече няма потомствени нестинари е почти невъзможнто да установиш техния брой. Последната потомствена неситинарка от с. Българи - баба Злата умира през 1970г.

По-лесно ще ти е с тези, които са превърнали нестинарството в професия. Днешните нестинари са именно такива. Сигурно в данъчните регистри ще има някаква информация относно техния брой.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 месеца по късно...

Интересен факт подсказва кабардино-балкарския вариант на нартския епос, където се описва че младите нарти за да станат войни, минавали през особен вид инициация, изпитание за мъжественост, изразяващо се в танц върху жарава. При осетинците такъв спомен няма, но наличието му в митовете на балкарците които са късно тюркизирани алани, показва че игри подобни на нестинарските явно са съществували при аланите. Възниква въпросът за произхода на нашието нестинарство. Традиционно се смята за остатък от тракийските древности. Но напълно възможно е да се е появило с прабългарите. Самото название нестинар добре се обяснява от гледище на иранските езици. Виж осетинското nysan, ягнобското nišon, кюрдското nîsan, пущунското nixan, талишки nyšon, персийски näšan, шугнански nixůn, гилянски nišun, язгулемски našona, сариколски nixun – знак, признак /познато ни като по-късния турцизъм нишан – знак/ и общоиранското nar – мъж. Нести-нар, знак, признак за мъжественост, аланската протоформа би изглеждала така: nysan-nar.

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребители

Днес по БТВ Cinema дават документалния филм " Извън играта " . В този филм говорят за ходенето по жарава ( нестинарството ) като медод на лечение. Но за него говорят негативизъм. За авторите, той е един вид циркаджийство. Все пак нестинарството не е просто ходене по жарава.

post-591-1262776588.jpg

post-591-1262776758_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • Потребител

Понеже вече няма потомствени нестинари е почти невъзможнто да установиш техния брой. Последната потомствена неситинарка от с. Българи - баба Злата умира през 1970г.

По-лесно ще ти е с тези, които са превърнали нестинарството в професия. Днешните нестинари са именно такива. Сигурно в данъчните регистри ще има някаква информация относно техния брой.

Информацията ти е грешна!Има двама потомствени нестинари-Михаил и Иван Георгиеви (баща и син).Те са от рода на баба Злата,а Михаил Георгиев е Главен нестинар в село Българи.

post-8262-086954000 1303297298_thumb.jpg

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Днес по БТВ Cinema дават документалния филм Извън играта . В този филм говорят за ходенето по жарава ( нестинарството ) като медод на лечение. Но за него говорят негативизъм. За авторите, той е един вид циркаджийство. Все пак нестинарството не е просто ходене по жарава.

Нестинарските игри

Нестинари, хора, които безнаказано играят по разгорещена жарава в продължение на часове има и в Азия. Това явление като факт затруднява със своето обяснение и най-добрия физиолог и биолог, които твърде добре знаят, че човек се изгаря само при докосването до една температура от 70–100°.

Тоя факт се явява в противоречие с основните закони на съвременната биология.

За съжаление обаче, ни един български биолог не се е занимал с този тъй интересен факт. От етнографите само проф. Арнаудов по-обширно е разгледал тоя въпрос.

(Особен интерес представлява в това отношение големият труд на проф. М. Арнаудов:

„Студии върху българските обреди и легенди" 1924 г.). Но естествено е, че той разглежда тоя въпрос, не от биологична, а от чисто битова гледна точка, като остатък на древен религиозен обичай.

Ще разгледам това явление не само от биологична, но и от окултна гледна точка. Тогава ще може да се обясни в една по-пълна форма този факт и сродните на него явления, които са наблюдавани и в другите континенти на света.

Нестинарски игри се срещат в някои села около Малко Търново и Василико, в полите на Странджа планина. Такива игри е имало в българските села: Блаца, Мъжера, Режово. Мързево, Перигопуло, Пенека, Ургари, Коланджа, (Лозенградско) Граматиково и в гръцките села: Бродилово, Дгио - Стефани, Кимер-Бургас, Яна и Кости, имало ги е и в Мидийските села: Дкзими, Ургас, Пруля, също ги е имало и в селата: Варвара, Урумбеглий, Ятрос и др.

Все пак до ден днешен, обичаят се тачи още в с. Кости и с. Бродилово.

Нестинарските игри не стават по всяко време. Обикновено се празнува и то с особена тържественост 21 май (3 юни н.с.), празникът на Св. Константин и Елена, и затова целият май се нарича Константиновския месец. Празнуват още св. Пантелей (27 юлий), и св. Илия. Според проф. Арнаудов някои села празнуват още св. Георги и св. Марина.

Tе почитат и играят, но не в огъня и при следните празници: св. Ефтим, св. Иван, св. Борис, който те наричат св. Атанас - летен ден, в който се отваряли аязмите, ден, от който започва Константиновския месец.

В Перигопулово играят в огъня и на св. Троица (50 дни от Великден).

В други села са кладели огньове и на Еньов ден.

Според Славейков и др. местните жители, особено тия на Кости и Бродилово са по-особени, не общували с другите села наоколо.

Те се отличавали, както по своето облекло, нрави и език, така и по своите религиозни вярвания.

Те, напр., нито вземали, нито давали жени на околните села.

Някога са горили мъртвите си (Според Славейков (1866 г.) и отец Дионосий (1903 г.).

Този факт не се е потвърдил с положителност. Те не са и „яко църковни", не зачитат много празниците, работят и в неделя, проповядват никога да не се ходи на църква.

Според някои автори (Дионисий), те и физически се отличават с особени белези. Те имали широки глави, лице грозно, тежка походка и били едри хора, ходели без капи, с рошави коси и бради, били повече червенокоси и в носията им личал конопът.

Нестинари биват и мъже и жени, но главно жени. Обикновено старци и деца не играят в огъня. Някога в огъня са играли 10–15 души, днес само 2–3 души. Често се случва нестинари да бъдат близки роднини като: баща и син, майка и дъщеря, брат и сестра и затова някои автори считат, че нестинарите имат някакви наследствени особености, местното население ги смята да са от особен „джинс".

Това последно твърдение повечето изследователи и наблюдатели са склонни да отхвърлят, не намирайки обективни данни за наследственост. Има случаи такива посвещения да получат някои нестинари след тежка болест. Такъв е случаят с нестинарката от Мадзура, после нестинарят от Пенека и др.

Ето и мнението на проф. Арнаудов за самите нестинари:

„Честни в мисълта си, искрени във вярата си, нестинарите не злоупотребяват със своето положение. Ни веднъж не е отбелязан случай на користолюбие, на груба материална заинтересованост и ако някои мошеници, за да постигнат пакостната си цел, се преструват на „прихванати", като се вмъкват между екзалтираните огнеиграчи, това не говори нищо против последните роби на религиозния си дълг". (Проф. Арнаудов: „Студии върху българските нрави и обичаи”, стр. 79.)

И по-надолу казва още: „Нестинарите не са нито пияници и вулгарни лъжци, нито безнравствени пророци, и всички обвинения в тази посока, поддържани от студени скептици или от зломислени хора, говорят само едно – колко малко са вникнали в религиозно-психологическите предпоставки на нестинарството някои наблюдатели отдалеко".

Иначе нестинарите не водят някакъв особено различен живот от другите селяни.

Те се отличават само по това, че са по-големи въздържатели, честни и умни.

През останалите дни те си гледат полската или други работи.

Само в празничните настроения, когато ги „прихване „Св. Костадин", те предсказват за болно, загубено, женитба, плодородие, умряло и пр.

Семейният им бит, обаче, не се отличава по нищо от живота в другите села.

П. Р. Славейков през 1866 г. сам е наблюдавал тия игри в с. Мъжера и дава за тях следното описание:

„На Костадинов ден тези села имат сборове, събират се и на определено място в селото или край селото наклаждат един буен огън от 40 най-малко до 50 кола дърва; насядат тогава на трапезата от страни огъня, ядат, пият, и гайди свирят.

Като изгори огъня да няма и пламък, а стане жар добра и хване от горе малко пепел, тогава стават от трапезата, палят вощеници и се кръстят и се молят, като държи в ръка всеки домашната си иконичка – изображение на Св. Константин и Елена с дръжка отдолу.

В това време, когото, според тяхното казване, хване св. Костадин, рипва и като държи иконичката в една ръка хваща да си къса дрехите и тича та скача в огъня, играе в него с боси крака, или с калцуни и чорапи, но без други обувки и като кръстоса няколко пъти през него хваща тогаз гората тичащ или се връща в селото.

„Когато аз обходих тези места случих се при такъв един обред в Мъжера. Като бяхме на трапезата отстрани огъня и се хванаха някои, та взеха да се хвърлят в огъня да играят. Аз седях до домакина на къщата, в която бях влязъл и насреща ни седеше невестата му и майка му.

Бях се загледал в огнеиграчите, когато ме потупа домакинът и ми кимна да се вгледам в невестата му: Тя държеше детенцето си, но когато я погледнах, вече беше пребледняла, изстинала и студена пот беше я побила. След това тя взе да почернява и завчас хвърли детето си пред свекърва си и викна „ту-ту-ту, ето го. ту-ту-ту"; рипна, завтече се и скочи в огъня да играе с другите и от там отиде си в село.

Свекървата взе детето и ние седяхме на събора до вечерта комай; защото подир разотиването на огнеиграчите стават всички други по-млади, улавят се на хоро и играят около огъня.")

В 1875 год. П. Р Славейков дава нови подробности по нестинарските игри, публикувани в „научно-политическото" списание „Ден", издавано в Цариград през 1875 год.)

Тук той съобщава, че нестинарите в тия покрайнини горели до скоро мъртвите си от страх да не „вампирясат".

Докато натрупаните дърва прегорят на жерава, всички се събират около огъня, дето имало и тъпан „да думка". Самата игра в с. Кости става при заход на слънцето, срещу „Костадиновден".

„Когато огънят захване да прегаря, пише Славейков, има нарочно настанени люде, които с дълги прътове разриват и разстилат жаравата що се е негоряла.

В това време ще видиш, че измежду тия що са насядали наоколо, някой като стои така, захваща да подвиква ху-ху-ху и то е белег, че го прихваща св. Костадин.

Като доземат това тъпанарите, отиват към него да думкат; той захваща най-напред да се съблича и ху-ху-ка. Една бабичка ще дойде при него с ручка тамян да кади около него, и като се съблече тъй да остане само по риза и бели гащи, бабичката му подава една икона св. Константин дървена и голяма колкото четвъртина от голям печатен лист хартия, с дръжка отдолу и обнизана със сребърни синджири и ризни бабки.

„Като вземе иконата, прихванатий става като луд, захваща да се клати насам натам и да се полюлява на дясно и наляво, подскача и играе без такт.

Подир такова едно кратко предисловие, при думкането на тъпаните, нагазя в разстланата жарава, кръстосва натам насам, тропащ и подскачащ, после излязва от жаравата и ходи тук там, та обикаля повън, като се клати, полюлява и играе пак както по-напред, а бабичката го следи с ручката и най-после или се връща пак в жаравата, та я кръстосва веднъж, дваж, или си отива право у дома си, като предава иконата на бабичката".

Според Славейков, някога играят в огъня по 10 и повече души между които повече жени и то най-вече моми.

Обикновено газенето в жаравата трае от 10 до 15 минути.

" Когато вече жаравата захваща да загасва, тогава се разотиват по къщята си, дето на сутринта през целия ден ядат, пият и лежат, а вечерта при захождането на слънцето, пак наклаждат такъв огън на мегдана и тогава пак или същите или други някои ги прихваща, та влязват в жаравата със същите обрядности. Това е следвало някога седем нощи наред и така се е свършвал сборът им".

През 1891 г. С. Русев дава някои нови подробности :

Сп. Гайда III, брой 12, стр, 194-5.

Статията е препечатана в „Българска христоматия" на Ив. Вазов и К. Величков ч. I. Пловдив 1884 г. с променен правопис.

Сб. H. H. У. VI. 1891 г. стр. 224-227

„За пръв нестинар, пише Русев, се счита този, който може най-продължително и най-хубаво да играе в живия разгорял огън и да предскаже най-много и най-точно бъдещето на частно лице и на цялото село."

Първа нестинарка до 1884 год. се считала баба Кальо от село Мързево, а през 1891 г. баба Кица от с. Ургари.

Според Русев около разгорелите се въглища селяните сипвали вода. Това, обаче от другите наблюдатели не се потвърждава.

Когато си изиграе обикновеното хоро, гайдите засвирят тъй наречената „нестинарска свирня", също хороводна песен, тогава онзи когото „прихване св. Костадин", сбърква хорото, посинява, разтреперва се като лист, очите му се размътват, погледът му става разсеян.

Може да стане същото и с нестинарите, макар те да не са се хванали на хорото. Хорото се разваля и хората си избират удобни позиции, за да наблюдават играта в огъня.

„Тогава най-буйния нестинар грабва иконата с две ръце с обърнат образ към публиката, и бос нагазва разгорелия огън.

Гайдите свирят, тъпаните гърмят и нестинарите скачат по такт из огъня.

Ако иска да предскаже нещо, смахва с ръка да спрат гайдите и тъпаните". Нестинарят играе докато лицето му почне да добива обикновеното си изражение и „почне да му припаря".

Тогава, според Русев, той тайно излизал от огъня и нагазвал калта с разлятата вода. През целия м. май (ст. стил), кой когато и да засвири „нестинарската свирня", нестинарите искат огън, думайки, че ги „прихващал Св. Константин".

„През друго време на годината те губят тази страст и не могат да газят огъня".

По късно Ст. Шивачев в 1895 год. също дава едно описание на тоя обичай, съвсем независимо от своите двама предшественици.

На 21 май (ст. стил) след отпуск на черква, свещеникът заедно с млади момци, които носят „опашатите" икони на Св. Константин и Елена, повеждат народа към мястото, гдето са Параклисът и „аязмото" и гдето в една малка ограда стоят свързани биковете (за курбан).

Като се поръсят хора и животни със светена вода, животните биват заклани.

След това свещеникът обикаля по къщите, благославяйки домашното вариво и прибирайки кожите и плешките.

В това време, младежите, които носят иконите, водени от „Светому тъпанът" (този тъпан се употребява само през време на нестинарските игри, а в другото време се държи окачен в „женската църква" или в църковната килия, (конакът на нестинарите) отиват у главната нестинарка.

У нея става целуването на „светците" като приближават иконите с лицата им една до друга.

Тук нестинарката, след известни обреди, почва да предсказва за болно, за загубено, за женитба и прочее. После пак заедно с нестинарката отиват на аязмото, дето попът отслужва литургия и поръсва всички и благославя сварените вече курбани. Често през това време, водени от нестинарката, останалите селяни играят хоро, други скачат от връх на връх по високите от 20-30 м. „буки и трепетлики", трети се събират около паднал в „несвяст" нестинар, четвърти наблюдават друг нестинар, който мислейки се за грешен, се подлага „на разни изтезания и мъки".

В с. Влахово самия Шивачев е видял един нестинар от с. Пиргопулово обесен за двата си крака, с глава надолу на едно чепато дърво високо 2-3 метра.

Когато освободили нестинаря от това положение, той продължавал да лежи почти в несвяст, съвършено омаломощен и изнурен.

След това дошла нестинарката, прикадила го, поръсила го със светена вода, умила челото му, той станал и олюлявайки се, си отишъл при домашните.

Обикновено по това време пристига и някой „светец", гост от близкото село и всички излизат да срещнат светеца и гостите.

Понякога за горната цел се образува цяло религиозно шествие: със слънцата, кръста, хоругвите и др. и сред тях свещеникът, пеещ „светому тропарят", след това настъпва свиждането на двамата светци.

Най-първо се „сдумкват" тъпаните: „няколко токмака земат да удрят на един тъпан от двете му страни, че по този начин заглушават въздуха".

Сетне се целуват двете най големи, най-стари и най-много украсени икони, а след тях се целуват всичките други.

След туй зурлите или гайдите свирят за борба и тогава двата светци се борят.

Често „борията" се свършва с отчаян бой, при което нерядко имало пукнати глави, при това настъпвало с атака и с думи, при които често се пропускали и такива, които „никак не отговарят на целта и на светостта на празника ..."

Според Шивачев (лично наблюдавал игрите на 21 май 1871 г. в с. Вурари) игрите стават вечер. Посреднощ обаче, е „пълното огнеигране". След като заспи всичко в селото, от черквата излизат нестинарите, олюлявайки се и викащи ух! ух навлизат в огъня. Нестинарите подскачали в огъня, бърборейки нещо, след което свършвали с възклицанието ух! ух!

Едновремешните нестинари, според Шивачев, не само играели в жаравата, но се разхождали по-дълго време из нея, сядали и нито нозете, нито дрехите им горели.

Отец Дионисий, като всеки черковник, вижда в тия игри едно „преструване" и една измама, един езически култ. Но все пак и той признава, че игрите в огъня стават и то с боси крака

„Понякога, пише той, току видиш, че паднал някой хороиграч, и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Сетне той се вдига, грабва иконите и започва да играе в огъня викайки: „ху-ху-ху мили свети Костадине!" Играе – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня; който устои най-дълго в свещения огън, бива най-почетния приятел на Св. Константин. Нестинарите вършат нощно време игрите си в лесовете, а понякога и в селото".

Това са първите сведения дадени за нестинарите. Както се вижда от досега изнесеното, тоя нестинарски обичай представлява едно твърде интересно явление от всяка гледна точка. Нито черквата, нито науката не са се показали достатъчно прозорливи, за да вникнат в този обичай и основно да го проучат. Тук, безспорно и фолклористът ще намери извор за твърде интересни и ценни наблюдения, и физиологът ще открие странни положения не попадащи под общата класификация на физиологическите закони, и психологът би намерил един извор на ценни психологически моменти, и теолозите биха могли да черпят много материал за изучаване, въобще тук тоя край със своите старинни обичаи би могъл да представлява ценна област за изучаване. Но нашите учени не можаха да проучат тия явления. По голям интерес към тях прояви само проф. Арнаудов, който може да се каже, ги изучи всестранно от битова гледна точка. Той сам е посетил тия краища и макар лично да не е видял самите игри, защото не е ходил на самия празник, а през лятото, все пак е направил една доста ценна анкета по тия явления, за която ще стане дума по-долу.

От учените в България, само професор М. Арнаудов се занимава и досега с изучаване на тоя странен обичай – да се играе в огъня в деня на св. Константин и Елена. За по-добро проучване на въпроса той през 1914 г. сам е посетил нестинарските села около Малко Търново, Василико и е направил на самото место своята анкета. Понеже неговото отиване там не съвпаднало с празника св. Константин и Елена, той не е могъл лично да наблюдава тия игри и се задоволил да разпита мастното население и множество очевидци и от тях събрал необходимите данни. Той се е срещнал с някои нестинарки, обаче някакви особени сведения от тях не е могъл да вземе, защото те се отнасят недружелюбно към чужденците, особено, когато се касае до техния нестинарски обичай и вярвания. Според проф. Арнаудов както местното население, така и нестинарите изпитвали две чувства, които ги заставяли да крият своите религиозни обичаи от външни хора. От една страна срам и стеснение от своите необикновени селски обреди, а от друга – страх от издаването на своите религиозни тайни, което би довело нещастие не само на отделната личност, но и на цялото село.

В с. Бродилово проф. Арнаудов посетил изоставения конак на главния нестинар Георги Глигор. Тук пред неговата къща са ставали и самите игри в огъня. Играели са обикновено 2-4 души мъже и жени, като играейки са викали „Уф, уф! " и сетне казвали: „Св. Пантилей ме фати, та рекох тоя лаф" или „св. Костадин ме фати". Тук игрите са ставали на св. Пантилей.

В с. Кости нестинарски конак е къщата № 162. В нея днес никой не живее защото селяните се боят от напаст. Случило се веднъж, че някой откраднал тъпана, но се разболял и докато не го върнал на мястото му, не оздравял. И днес още се намирал тъпанът там.

Дим. Маргаритов от Ахтопол свидетелствува, че и свещеникът от с. Кости е вземал участие в нощните обреди на нестинарите. Той казва още, че нестинарите са вземали огън в шепи и поднасяли на невярващите да си запалят цигара.

Кметът на с. Граматиково Тодор К. Бояджиев е виждал нестинар да играе в жарта 10 минути и да бърка огъня с ръце. Той е наблюдавал игрите на селския мегдан в с. Кости, в който нестинарите са тъпкали жарта дебела една педя цели два часа, като са играели напред назад и „бъркали го с нозе като че сняг". В игрите си викали „уф! уф!" или „хи! хи! " Около 1906 год. в с. Ургари главни нестинари са били дядо Енчо и баба Нана, а в с. Кости дядо Константин Савелят, умрял вече... Лошо да стане на нестинарите не се е чувало.

Дори дрехите им не горят, се чуди кметът на с. Граматиково Той разказва и за дъщерята на дядо Димитър Говедарят, която била нестинарка и по време на празника играела в огъня не на мегдана, а в къщи. Когато се оженила, вече искала да играе на мегдана. но мъжът ù го било срам и не я пускал, наказвал я строго и искал да я отърве от този ù навик да играе в огъня. Но жената напоследък полудяла. Все същият кмет, познавал и други двама братя гърци, работници, Димитър и Яни Карадинизлиеви, които през месец май ги „прихващало" всеки два-три дни. В такъв случай им поднасяли на керемида огън с много тамян, който те жадно поглъщали, викайки „уф! уф!" Колкото повече пушек гълтали, толкова повече се успокоявали.

Дядо Стоян Койнов 63 год. от с. Ургари съобщава, че доскоро в селото нестинари са били Петко Миню, Георги, баба Добра Барцурка, Дядо Енчо Киро, Васил Кехая Петков. Нестинарите прегазвали огъня напред назад.

„Ти'й, обяснил дядо Стоян, куга додеши време в май месец, пу свити Кустъдин, имъши тук зборуве, панагири. Тугива гайдата ша зъсвири, ша идат на черкува, идат на аязмуту, туку ша земат да викат: въх — въх! ша земат да са къдят. Току ще да стъкнат идин огин на мигданят, ношно време, тугива ша да земат да изтеглят огиня, да се разгури многу, разтръгнат гу, ша да земат да въхкът, ша земат тугива да играт ф огин'я боси, бес убуща, бес кълцуне, бес чурапе. Гайдъта свири и ти'й играят, ни им става ништу, краката хми ни изгурават! Околу полвина час играт ф огин'а, ни хми става ништу. Излизът ду кра'я ф огин'а, ама флизът пакъ вътре. И тъй ша пáнии кърпа ф огин'а, ут този чиляк и тя ни са фашта, ни гури. Играт, йграт колкуту пулвин час ши излагат ут огина чи пак флизат: ду идин час йгрът. Излизът, пучивът, гайдъта засвири, пак флизът, игрът час два какту, съ случи". Когато селяните питали нестинарите защо играят в огъня, последните отговаряли: „Накарва ни светеца. Казва ни: играйти... ни е ут нас".

„Гледам ас, прибавя дядо Стоян, къту играт амь ас кату скокна идна искра и мъ упари, бягам надалеч"[ ]. И често добрия старец се чудел „какао е тува нешту, дету накарва малко хора да йгрът".

Нейчо Кротков е видял един нестинар, който така играл докато изгасил жарта. Почнал играта 9-9.30 часа и я свършил къмъ 12 часа полунощ. В огъня притърчал на кръст, после се връщал гърбешком, направил тъй три кръста и после почнал да тъпче без правилност. Застоявал се в жарта и тя му стигала до глезените, най-после отпаднал и легнал и тогава стари хора го дигнали. На другия ден свидетелят го видял здрав и читав, без рани.

Според Коста и Янко Дикови от с. Блаца, нестинарите са играели със стиснати очи, с ръце, вдигнати нагоре, главата наведена на дясната страна и цялото тяло се клатушкало. Когато ги прихващало почернявали и почвали да викат: „их! их!" и плескали с ръце. Играели от половин до един час, докато изгасят огъня, като рядко излизали от него. Главни нестинари са били баба Кальо, дядо Илю, баба Дандила.

В село Бродилово проф. Арнаудов се срещнал със самата нестинарка баба Станка Каръкова, от Мадзура. Тя разказала следното: „Имах пет дяца кът станъх тъкъва лежах болна, година болна лижах, че сетне зех от болестта да казвам. Койту вярвъши и уздравяши. Сега веки устарях, нъ десет лафа един". Днес баба Стана не „хуртувала”, „ней идело от Бога”. На въпроса как познавала, тя отговорила: „Шъ ъ помоля на Бога, на сън гу видувъм, век шъ гу видувъм инък .... къту нъ книгъ гу гледаш".

Госпожа Елена Дякова от Урумбеглий разказва за някой си учител от Пенека, който не вярвал и искал да бие нестинарите, но после сам почнал да играе, „прихванало го”. Това са по-съществените данни, събрани от проф. Арнаудов от неговата анкета по нестинарските игри.

През месец май 1924 г. аз се отнесох с едно писмо до учителя в с. Кости г. Жеко Стоянов за някои по-големи подробности по тия нестинарски игри. По моя молба г. Стоянов сам е присъствувал на миналогодишните игри в същото село и след това беше тъй любезен да ми изпрати следните сведения:

„Присъствувах лично на празника на нестинарите св. св. Константин и Елена и излагам всичко тъй както съм го наблюдавал и проучил.Тази година на 5.V. в с. Кости дойдоха само нестинари от село Вургари, които бяха посрещнати извън село с икони и гайди от три костенски нестинарки. Властта не им позволи да играят. На 3.VI. наблюдавах и излагам следното: Още от сутринта започнаха да идват гости от съседните села и градове. Събра се много народ. Сбора стана сред селото на мегдана пред църквата, където към 7 ч. и 35 м. след обяд накладоха огън. Дърва за огъня донесоха от конака. До пълното разгаряне на огъня нестинарите бяха в конака си и водеха обикновен разговор върху предстоящите им полски работи. През всичкото време аз бях при тях и не забелязах никаква подготовка за играта в огъня. Всички нестинарки на брои 4 бяха боси. Към 830 часа, когато дървата бяха вече изгорели и жарта разпръсната, нестинарите излязоха от конака и С наредиха по следующия начин: най-напред вървяха гайдаря и тъпанаря и свиреха ръченица – особена мелодия, зад тях следваха три млади момчета, които носеха иконите на св. Константин и Елена и майка им. Зад тях вървяха нестинарките. Шествието мина през мегдана, обиколи веднъж селската църква, обиколи три пъти огъня и застана на изток от огъня. Аз бях при нестинарките и следях разговора им, отнасящ се до домашните им работи и нито дума за играта. Едната от жените, както говореше започна да охка, да издава особени звуци, да маха ръце напред-назад, съгласяващо се със свирнята и ударите на тъпана, постоя известно време пред иконите, за да получи сила и вдъхновение, обиколи веднъж огъня, влезе в разпръснатата жар, дебела около 5 см., направи 6 стъпки ситно и излезе. След това наново отиде пред иконата, все играейки и издавайки странни звуци и се върна по същия път в огъня. Играта трая около половин час, през което време играещата нестинарка влиза 6 пъти в огъня и направи в него 52 стъпки. Нестинарката, която игра в огъня беше на 42 год. и игра все с полузатворени очи и през цялата игра викаше и махаше с ръце Веднага след играта нестинарките вкупом се върнаха в конака. Отидох след тях и аз и останах в конака докато седяха и те. Докато бях там не забелязах никакви мехури по краката на игралата нестинарка, нито външни белези, от които да се вижда, че тя страда През всичкото време жената беше весела и приказлива.

В конака един старец грък на около 80 год., както приказваше започна и той да скача, да маха ръце и издава същите звуци, каквито издаваше нестинарката. След около 5 мин. старецът спре да играе и беше грохнал от умора.

Към 10.30 часа нестинарките се разотидоха, с което и празникът се свърши.

В огъня играят само ония, които изпадат в екстаз.

Свойството да се играе в огъня не е наследствено. Това проучих и проследих добре. Роклята на нестинарката, която слабо се докосваше до огъня, без да изгори, не се запали, вероятно, защото беше от коноп. Не съм видял, но разправят, че паднали дрехи и кърпи от нестинарки в огъня, не изгаряли никак.

Когато са в огъня, нестинарките са в екстаз и твърд често говорят неща, които не помнят след излизането от огъня. В огъня играят винаги боси.

Нестинари от с. Кости, които да играят сега в огъня няма. Има само 4 жени от с. Вургари, където се намират последните представители на умиращата религиозна секта.

Този празник се празнува в чест на Константин и Елена, които освободили за известно време Божи гроб. Легендата говори, че когато Константин обявил воина на арабите за освобождение на Божи гроб, последните, за да спрат победоносния марш на Константиновата армия, наклали големи огньове на пътя, отдето ще мине армията. Константин, който виждайки огньовете се уплашил, бил подтикнат от ангел Господен да мине с войската си през огъня без да се страхува за последиците. И всички минали през огъня без да пострадат.

Оттогава, разправят нестинарите, е останал този обичай да играят боси в огъня. Това е вкратце изложението ми по нестинарите. Извинете и пр...”

Тия сведения за нестинарите събрани от проф. Арнаудов, както и тия що дава г. Жеко Стоянов са важни, но само до външната страна на нестинарските игри. За да се разберат добре нестинарските игри, би трябвало всяка една от проявите на нестинарите да бъде основно проучена, за да могат да се теглят и правилни заключения. Макар в една статия като настоящата дадените сведения да са силно окастрени и твърде недостатъчни, то все пак и онова, което дадох за тях, доста красноречиво говори само за себе си, че ние се намираме пред едно странно явление в природата на човека, една страница, която разкрива интимната връзка между психологията и физиологията от една страна и между това психофизиологично състояние и външните физични условия на организма, която връзка противоречи на основните ни понятия за физическите свойства на материята, по-специално – изгарянето на тялото на човека.

Нестинарските играчи в огъня не са монопол на Балканите. Напротив, подобни игри намираме почти във всички континенти. Това състояние на организма, при което тялото може да издържи температурата на червена жар ние срещаме у много народи.

Така нгпр. английския социолог А. Ланг описва подобен обичай на о. Фиджи, Южна Индия.

В Унгария също газят огньовете с боси крака докато изтъпчат жаравата.

Подобно на нестинарите още в древна Италия, близо до Рим имало специални фамилии наречени Хирпи, които при годишното жертвоприношение на Аполон в подножието на планината Соракте, в град Ферония, минавали през разгоряла жарава, без да се изгорят. Плиний казва за тях, че те са били освободени за вечни времена от военна служба и други тегоби.

Страбон пише, че и в Кастабала, южна Кападокия, в светилището на азиатската богиня Артемида - Перасия, жреците могли безнаказано да ходят по разгорещена жарава.

Сирийският филолог Ямблих, съвременник на Константин Велики, пише, че и в Картаген е имало подобни играчи. И мнозина (екстатици), казва той, не се горят, тъй като огънят не ги лови, поради божественото вдъхновение. Мнозина от тях макар и да се изгарят, не чувствуват това, понеже през това време не водят живот телесен. Те се пробождат с шиш и не усещат нищо. Те си нанасят по гърба удари с ножове; нараняват ръцете си с ками и не съзнават какво вършат, понеже постъпките им не са постъпки на обикновени хора, непристъпното става пристъпно за изпълнените с духа и те се хвърлят в огъня, минават през него, прекосяват реки, подобно жреците в Кастабала...

В Китай се празнува празника „Подновяването на огъня" още 3000 г. преди Христа, който ставал на 21 Март – Пролетното равноденствие, когато съзвездието Син и Скорпион се видят на хоризонта. Този празник се е опазил и досега. В южен Китай и на остров Ява той се урежда главно от работниците. Те в продължение на 7 дни се въздържат от съблазни и 3 дни постят. В навечерието на празника на Великия Бог – покровител на живота Бог Ро Sing tai Tè, пред храма, при изгрев слънце, подпалват огньове и боси момчета и магьосници, разголени от кръста нагоре почват да пеят заклинания и молитви (ритмиката на които не може да се предаде на европейската нотна система), почват да дрънкат с известни халки, да блъскат тъпани, гонг и, почват да стрелят; след това един Шаонет, обхожда огъня, хвърля в него сол и ориз и прави заклинания за обилна година. Двама магьосници също голи, застават от двете страни на огъня и пеейки и заклинайки, секат огъня със саби или го бият с рогожени плетеници или въжета. Сетне те си сменят местата, минавайки боси през жарта последвани от други двама и това се повтаря насам натам, докато поизравнят жаравата. Около 20 селяни всички боси и всички постили в храма 7 дни, вземат една покрита носилка от червено дърво, на която е поставена статуята на Бога, пред чийто храм е тържеството. Зад покрива на носилката стои изправен магьосникът, промушил мишците на ръцете си с нож и със саби в ръцете си нанася удари по гърба. Няколко селяни с бамбукови тояги се стремят да отклонят ударите. Цялата процесия с викове се спуща в огъня и прекосява жаравата няколко пъти. Към нея се присъединяват и други селяни, носещи черковните прибори и много селяни, дошли в екстаз от това зрелище. Двама селяни носят знаменития стол на магьосниците със седалище от остриета на мечове. На този стол сяда като на кадифена възглавница магьосникът-таоист, а от остриетата, забити в месата му, тече изобилна кръв.

Според Шлегел, китайското правителство счита тия играчи за мошеници, злоупотребители с народа и за това на другия ден човек може да види мнозина от тях легнали по корем да ги налагат здравата с тояги по задницата. Разбира се, това никак не пречи идущата година церемонията да се повтори със същата тържественост и сетне пак същите седалища, пак налагане с тояги по задницата и пак церемония...

Шлегел наблюдавал самата игра в град Емуи през 1870 год. Същото описание дава и I. I. М. dе Groot, професор в Берлинския университет.

Играят в огъня и будистките жреци в Китай при нощния празник Tatsyan. Някои даже вземат в зъбите си нажежен тиган, а в другата нож и така нагазва в жаравата, последван от мъже н деца, без някой да пострада.

Подобни игри има и в Япония. Описани са такива игри в Токио през 1903 г., в които освен жреците е вземал участие и народът. Американският писател Persival Lowell се опитал да прегази огъня, но тъй силно се изгорил, че лежал три седмици на легло. Но за учудване, един шотландски инженер минал през огъня без повреда.

В Индия през летния слънчев проврат т.н. Тапасви, също играят в огън, като предварително дълго постят, водят чист живот и спят 17 дни на гола земя.

Описани са също такива игри на сектата Сойврастас в 1913 г. при Мадрас пред очите на много английски чиновници и други европейци.

В околността на Делхи, арабския пътешественик Ибн Батута (XIV в) видял неколцина факири да танцуват и да се валят в огън от дървени въглища (жарава).

На о. Фиджи веднъж в годината населението пече на разгорещени камъни корените на едно растение съдържащо захар и по тоя случай членовете на избрания род Tui Nkualita или Na Jvalankata ходят по разгорещените камъни, чиято температура европейците са измерили, че достига до 212С без по ходилата им да остане и най-малката следа. Обикновено играели 15 души. Техния водител „високо интелигентният Иоанатан" дава следните обяснения: „Аз мога това, казва той, но не зная как става то" и уверявал, че не изпитвал ни жега, ни някое друго чувство.

На о. Таити жрецът Папа Ита, уверявал, че не го лови огъня благодарение на магическите си формули и на островната богиня. И всеки, казва той, който би следвал съветите му би могъл да стори същото.

Дервишите от Мала Азия Персия, особено тия от ордена Бекташи и Рифаи по време на своите екстазни свещени танци, изпадат в такова мистично състояние (халет), че изпитват върховно удоволствие от блъскане главата си до разкървавяване, нанасяне дълбоки рани с нажежено желязо, други захапват живи въглени и ги държат в устата си до изстудяване, трети газят жарава или гълтат нажежени въглени.

Подобно тъпкане жарава и гълтане нажежени въглени се среща у някои арабски племена в Мароко и Алжир.

Шаманите около Балаганск (Сибир) танцуват с барабана и правят шум с железа, след това призовават духовете и правят чудеса: мият лицето си с огън и ходят боси из жаравата[ ].

Такива шамани има в северна и южна Америка, напр. у племето Бетисуани, които ядат огън, ближат разгорещено желязо и пр.

Има още много примери от тоя род, които удивляват и учения, и простия, и малкия, и големия. В тия примери няма ни помен от лъжа или фокусничество. Това с категорична положителност твърдят всички наблюдатели. Тогава пита се, що за феноменално състояние съществува, в което не само че се получава анестезия, обезболяване, но и едно по-важно състояние, невъзможността да се повреди кожата от огъня. Обяснението на тая работа представлява голям интерес, понеже се отнася до особени биологически закони, може би малко известни още, но еднакво важни с всички известни досега закони в биологията, физиологията и физиката.

„Те, обяснил дядо Стоян, когато дойдеше време, през месец май на св. Константин, правеха сборове, панаири. Тогава гайдата ще засвири, ще отидат на черква, на аязмото, току вземат а викат въх!-въх!, вземат да се кадят. Току стъкнат един огън на мегдана, нощно време, после заклаждат огъня да се разгори много, разглаждат (въглените), почват да въхкат и да играят в огъня боси, без обуща, без чорапи. Гайдата свири и те играят, не им става нищо, краката им не изгарят! Около половин час играят в огъня – не им става нищо.

Излизат до края на огъня, но влизат пак вътре. И като падне кърпа в огъня от такъв човек, огън я не хваща, не гори. Играят, играят около половин час, че излязат от огъня, че пак влязат; до 1 час играят. Излизат, почиват, гайдата свири, пак влизат, играят час-два, както се случи.”

„Накарва ни светецът. Казва ни: играйте... Не е от нас.”

„Гледам аз, добавя дядо Стоян, как играят, ама като изскочи една искра и ме опари, избягах надалеч”

От всички изложени до тук факти става явно, че работата се отнася до едно особено явление, при което хората, изпадайки в необикновено психофизиологично състояние излизат извън рамките на обикновените прояви на човешкия организъм. Те се бият с мечове, пробождат си месата с ножове, седят на кресла със седалище от остриета и болка не усещат. Играят боси в жарава с часове, танцуват голи в пламъците, ближат нажежено желязо, мият си лицето с червени въглени, гълтат огън и рани не им излизат по тялото.

За човешкия организъм има граници на температурна издръжливост. Тая температура, при която се извършват всички физиологични функции, се нарича оптимална. Най-високата температура, при която още може да се извършват тия функции, е 40° до 45°, повишението или понижението на която води след себе си нарушени функции и смърт. Тази температурна граница не е абсолютна за всички клетки и организми. Особено микроорганизмите изтрайват на много висока температура. Така напр. чумният бацил устоява при 100° – 10 мин.; б.бутуликус при 80° – цял час; б.шанлеи при 100° – 2 часа; а б.месентерикус при 130° – 30 мин. Има водорасли, които живеят дори в горещи извори при температура 70° – 80°.

Човек обаче, се изгаря при температура 70° – 100°, независимо дали тая топлина е гореща вода, горещ въздух, нагрят предмет или лъчиста топлина.

При високите температури смъртта на тъканите настъпва веднага; при по-ниските – след известно време нагряване. От температурата се получава съсирване на протоплазмата в самите клетки, от друга страна и кръвта се съсирва и дава още по-лошо състояние с неминуема смърт.

Някога, обаче, човек привиква към топлината и може да понася високи температури. Такъв е случаят с жителите населващ вътрешните части на Австралия, където някога дневната жега достига 67° на слънце. Но обикновеният европеец не може да понася по-висока температура от 40°-50°.

До каква степен може човешкият организъм да изтрае на топлина са показали изследванията на английските учени Блаиден и Шоантрей. В една пещ те са поставяли здрав човек и са повишавали постепенно температурата. Оказало се, че човек със здраво сърце и здрава кожа на тялото може да издържи за кратко време до 100°. Над тая граница настъпвали опасни за живота последици.

Това са крайните граници, до които човешкият организъм може да изтрае. Нестинарите обаче, изтрайват топлината на червена жар, която се равнява на неколкостотин градуса. Но нестинар не може да бъде всеки. Това са само известни личности от едно село или околия и то на брой няколко само души. Това са хора с особено психическо предразположение. Има случаи, при които хора, които са считали нестинарските игри за измама, отпосле сами са ставали нестинари. Например някой си учител, който считал играчите за шарлатани и него го „прихванало" и станал нестинар. От друга страна, самите нестинари заявяват, че това не е „от тях".

При това мнозина от тях не помнят това, което са приказвали и вършили. Всичко това ясно показва, че тука обикновения, съзнателния живот на индивида престава и се проявява едно друго съзнание по-различно от обикновеното. Предвид слабата интелектуална подготовка на нестинарите и тем подобни, може да се заключи, че тук има проява на подсъзнателен живот.

За да се изясни донякъде това състояние на съзнанието и това странно проявление на тялото им по отношение на огъня, трябва да се изтъкнат няколко основни положения при нестинарството.

Едно съществено положение, което тук намираме, това е повишеното настроение на тълпата при чествуването на тия празници.

Дългото подготвяне малко преди празника, създава условия на възприемчивите души за едно повишено настроение, което се поддържа у всички: и нестинари и зрители. Това се усилва още повече от очакването на нестинарските игри.

Околната атмосфера също допринася за създаване условия. Представете си селски мегдан, близко до черквата сред селото, на който наклали буен огън. Нощ.

Играе се хоро. свирят гайди, блъскат тъпани. Религиозната подкладка на тоя празник още повече усилва ефекта. Всичко това не е без значение за момента.

Почти всички шамани, магьосници, дервиши и нестинари поставят като главен елемент на своите мистерии музиката и тъпана. Мелодията, която се свири е особена, типична, „нестинарска свирня" с бърз, къс, хороводен ритъм, от типа на ръченицата.

Ролята, обаче, на „свещения тъпан" е най-голяма. Те го употребяват само за случая и го държат окачен в параклиса на главния нестинар. Интересното е, че когато някой нестинар го „прихваща", то тъпанаря се приближава по-силно „да думка" до него. Като че това бързо „думкане" спомага за настроението на нестинаря. Аналогични явления намираме у шаманите в Сибир, и у китайците, дето гърмят и викат, кряскат, свирят с дълги свирки. Всичкият този шум повдига и подържа настроението на играчите в изпълнение на техните мистерии.

В дадения случай ще трябва да се има предвид ролята и силата на музиката. Фактът, че чрез музиката може да се лекуват болни, че чрез нея се рушат Ерихонските стени, чрез нея се възпитават децата, чрез нея човек може да изпита настроения и вдъхновения, каквито нищо друго не може да му даде – такава голяма роля има музиката.

И тази роля не е загубила своята цена нито в религиозния, нито в обществения живот на хората. Особено е силно влиянието на флейтата, тоя древен инструмент у всички народи, който в България е претърпял една модификация и се е обърнал на гайда. Музиката влияе според уровена на хората. Една гайда за изтънчения европеец може да представлява ужасна свирка, но за нашия селянин това е музика, която носи вдъхновение. Особено когато е придружена с тъпана.

Аналогичен случай имаме и при нестинарите. Специалната нестинарска песен, имаща свой типичен ритъм, оказва своето резониращо, тъй да се каже, влияние върху предварително религиозно настроените по случая нестинари, повдигат леко техните психически вибрации, което пък се отразява върху физиологичното състояние на тялото, като повишават общо вибрациите на тялото.

Съвременната физика установява, че всички тела се намират в непрекъснати вибрации, отличаващи се по бързината и дължината на вълните си, както и големината на амплитудите (височината на вълните). Подобно вибрационно влияние оказва музиката върху организма на лесно настройващи се лица и лесно променя тяхната обща обикновена вибрационна система на тялото.

Към тоя факт трябва да се прибави втория елемент: танцът и игрите както на нестинарите, тъй и на околните.

При весела, игрива, хороводна песен, хората като че ги обхваща някаква странна психоза и всички почват да играят. Тая психоза се наблюдава не само по селските мегдани, но и в европейските салони.

Танците са израз на вътрешните душевни движения. Те биват: игриви или весели, свещени или религиозни, тържествени или военни, еротични или любовни. Музиката създава настроението. Ритъмът на музиката създава играта. А играта това е хармонично движение на човешкото тяло. Това хармонично и правилно движение на тялото носи в себе си особена вибрационна сила.

Използвайки тия сили Д-р Рудолф Щайнер създаде т.н. евритмия, един вид танц, имащ за цел да докара тялото в хармонични трептения с мировия ритъм. Тая евритмия той дори приложил в медицината.

И в обяснение на ненормалността на нестинарите и другите подобни на тях шамани, дервиши и пр. тия трептения на материята заемат първенствуваща роля. Огъня, жаравата и топлината не са нищо друго, освен вибрации.

Танцът на нестинарите, тяхната „нестинарска песен", тъпана, хората, и т.н. представляват явления от вибрационен характер. Те създават условия, щото нормалните състояния на тялото, неговите трептения се изменят по такъв начин, че огънят да не може да действува на организма.

И действително свидетелите казват, че тялото на нестинаря се изменяло, лицето ставало по-тъмно, отначало играчите побледнявали, изстивали, после почервенявали.

Според Славейков играчът ставал „като луд, захваща да се клати насам-натам и да с полюлява надясно и наляво, да подскача и играе без такт".

Отец Дионисий ги описва като: ,,син и бледен, от устата му пяна тече, че би си помислил човек че е паднал от някои смъртоносен удар".

Професор Арнаудов дава описание на учителя Ненчо Краков от Малко Търново, който наблюдавал един нестинар в Пергоплово, „като наклали огън започнало хоро, едно буйно, ситно хоро, „нестинарско", което се играло напред-назад, докато гайдата свирила и тъпанът биел често- често, оня грък – нестинаря – станал прав, почнал да трепери.

– Щом бабата го накадила, бос изтърчал през жаравата дебела 10-20 см., кръстосал я три пъти и после накарал гайдата да засвири много бърже и захванал да си движи краката много бърже – лицето му почерняло, всичките му мускули изпъкнали, цялото тяло треперело конвулсивно; залюлявал се и залитал така, щото играта на краката не могла да се хване. От време на време го прекадявали. Играл догде съвсем отпаднал". Захванал играта към 9½ ч. и свършил в 12 ч.

Явно е значението при тия игри на музиката, тъпана и танца. Разбира се, че да се утвърждава ролята тук на вибрациите не значи още всичко да се изясни. Тук искам само да посоча насоките на бъдещите изучавания по отношение значението на вибрациите като важен елемент при разяснение на тия явления.

Наред с тия външни фактори съществуват и вътрешни такива, обуславящи най-съществената част от тези явления. Това е вътрешният психичен живот, който оказва голямо влияние върху физиологията на човека, както и върху общото състояние на тялото, неговите форми и движения.

На първо место трябва да се изтъкне интимната връзка на огнеигрането с религията и вярата. У всички страни ние намираме един основен елемент, който лежи в основата на тия игри – вярата.

Не е важно, в дадения случай, дали верующия вярва в някакви каменни богове или статуи, в някакви светии или икони, в някакви духове или магии.

Вярата сама по себе си представлява едно особено психологично състояние с голяма динамическа сила. Доверието в обекта на вярата, какъвто и да е той, отвлечен или конкретен, създава във верующия сила и го докарва в състояние да извърши онова, което страничните наблюдатели не могат да извършат.

Вярата има огромна роля в живота на хората. Обекта на вярата за различните хора е различен но, психологическото състояние остава при всичките условия едно и също.

Та сега, ако хората могат със силата на своята вяра да умират с усмивка, с песни, без да трепне нито един мускул на лицето им, чудно ли е тогава, че същата тая вяра не ще вдъхнови нестинарите, Шаманите от Сибир, или жреците от Китай да играят в огъня без да усещат болка?

Мнозина мислят, че неизгарянето се дължи на задебелелите ходила. Пътешественикът Гмелин, който е наблюдавал шаманските играчи в огъня и ги виждал да ближат нагорещено желязо, да си държат ръцете във вряла вода, намира единствено обяснение на всичко това със „закоравелите пети".

На същото мнение е и Монтенскьо, Шлегел и др. Някои мислят, че играчите прибягват до мазане краката с разни масла, пасти и химикали напр. сяра, арабска гума, оцет, азбест и др.

През 1912 г. проф. Арнаудов беше на същото мнение, но през 1924 г. пише:

„Но всички тези манипулации помагат всъщност малко и могат да действуват повече, като стимуланти за самовнушението, тази истинска предпоставка за огнеупорството."

И на друго място намира, че на лице са процеси от „психично естество". И по-надолу прибавя: „Анестезията е реален факт. Тя не е симулация; тя е нещо сериозно и многото преходи, като захванем от пълно безчувствие при каталепсии и свършим със слабите степени при халюцинации, доказват само различното функционално разстройство в мозъчните центрове."

С една дума, професор Арнаудов счита обяснението на този процес за изчерпано, като го обявява за „сомнамбулна екстаза", „себехипнотизация", някакво „функционално разстройство в мозъчните центрове".

Ако нервите, под влияние на известни хипнотични положения или връчени „функционални мозъчни разстройства", се отказват да превеждат болката и се получава тая анестезия, то все пак това никак не пречи кожата да изгори и без да се чувствува болка. А работата е там, че нестинаря нито чувствува болка, нито се изгаря.

Факт е, че нестинарите, както и всички огнеиграчи в света, играят своите тайнствени танци, само когато изпаднат в особено състояние на екстаз, на вдъхновение. Ако тоя екстаз внезапно ги напусне, те могат силно да пострадат.

Какво е влиянието на вярата върху организма все още не познаваме в пълнота. Онова което можем да кажем е, че когато вярата залегне в основата на едно дело, това дело става чудо, защото излиза из рамките на физическите закони и вероятно се извършва по някои други такива, малко известни още процеси.

Една страница за нестинарството.

Редактирано от Eньо
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ако бяха толкова прости традициите нямаше да загубим половината от тях. Възрастните хора, които са носители на тези традиции си отиват един по един от този свят.

Нестинарството на Балканите е било разпространено с само в Странджа ( Югоизточна Тракия ). До 1912г. се е практикувало и от българи, и от гърци. След 1912г. то е било запазено в българското село Българи и гръцкото село Кости. Последната нестинарка от Българи умира на 30. януари 1970г.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...