Към съдържанието


БГ Наука!

В новия брой на списание "Българска Наука" ще отбележим 1000 години от смъртта на цар Самуил със статията "Битката при Беласица" от 1014 г. и краят на Първото българско царство. Галактическите пътешествия продължават в тайния съветник на проф. Витанов и едно интересно проучване на списание Science за научните списания с отворен достъп. Тайните на слънчевия вятър, ще може да "чуете" изпятата песен на тюлена монах и да се запознаете със зилотите на Света гора...и още много интересни статии и материали.

сп. "Българска Наука" брой 71

 

<- Карол отново дава стипендия на докторант ->


Снимка

Съюзът!


  • Трябва да влезете с потребителското си име, за да пишете във форума.
1 отговор на тази тема

#1 nik1

nik1
  • Потребител
  • 5268 Мнения:

Публикувано 27 ноември 2012 - 20:28:51

Съюзът
("Кореспондентът на "Таймс" съобщава от София")


Подвизите на младотурския шовинизъм в Македония не бяха единствената причина, спомогнала за сближаването между Гърция и България. През есента на 1910 година отношенията на Турция с двете страни бяха изключително обтегнати и малко преди румънците да направят предложение за военна помощ на Високата порта, голям брой войски бяха прехвърлени от Мала Азия и разположени на гръцката и българската граница. Дългият спор с България по въпроса за търговския договор завърши с временно разрешение, след като и двете страни показаха изключителна неотстъпчивост, а Турция упорито отказваше да изпълни обещанието си и да разреши свързването на българската и македонската железопътни линии, макар за това да бе необходимо построяването на съвсем нова линия от Куманово до българската граница. Гърция, също като България, беше построила железопътна линия до границата си, но Турция не й разрешаваше да я продължи, за да я свърже с линията Солун — Битоля и затова до ден днешен Атина е изолирана. Основната причина за неприятностите с Гърция се криеше в агресивността, с която Турция настояваше на твърде съмнителното си право над Крит, и очевидно, за да подкрепи исканията си, тя наложи чрез Керим ага, „шефът" на пристанищните носачи безмилостен бойкот на гръцката търговия, от който много хора от най-различни съсловия в Гърция претърпя ха ужасни загуби. Представителите на Великите сили в Крит промениха политиката си, за да се харесат на младотурците; униженията, на които бяха подложени гърците, доведоха до бунта на Военната лига; лигата извика в Атина г-н Венизелос и сякаш по пътя на някакво божествено отмъщение именно той стана основател на Балканския съюз и причина за много от турските нещастия.

г-н ВЕНИЗЕЛОС и г-н ГЕШОВ


Извикан през февруари 1910 година в Атина от военните реформатори, които по това време се намираха политически in extremis този забележителен човек намери един безболезнен начин да унищожи съюза и през октомври следващата година започна да сформира правителство. Зае се да осъществи една огромна програма от вътрешни реформи, в която се включваше реорга низацията на гръцките войски, а за това му беше необходим по-дълъг период на мир. На 21 октомври, представяйки програмата си пред камарата, той подчерта необходимостта от мир и решението си да премахне всички причини за възможно неразбирателство с Турция. По някакво странно съвпадение няколко дена по-късно г-н Гешов, тогава в опозиция, произнесе реч пред Народното събрание, в която се обяви за помирително отношение към Турция и изобличи провокационната политика. През март следващата година г-н Гешов стана министър-председател. Той веднага се зае да осъществи мирната си програма и направи всички усилия да се помири с Турция, като забрани формирането на македонски чети в България.
По някаква ирония на съдбата най-миролюбивите политици на Балканите бяха предопределени да подготвят една от най-драматичните войни на нашето време. След изявленията на Румъния, за които вече споменах, г-н Малинов, предшественикът на г-н Гешов, беше започнал неофициални разговори с правителствата в Атина и Белград с оглед на едно споразумение, но след свалянето на г-н Братиано през януари 1911 година опасността от страна на Румъния изглежда бе намялала и г-н Гешов сложи край на разговорите. Но явно младотурците не съумяха да се възползуват от благоприятното стечение на обстоятелствата, станало благодарение на идването на власт на господата Венизелос и Гешов. Назначението на г-н Венизелос предизвика бурна реакция в Цариград и беше характеризирано във вестниците като обида спрямо Турция, антигръцкият бойкот продължи с удвоена енергия, увеличиха се и убийствата на християнски първенци в Македония, а „Танин" заяви, че мъдрата и справедлива политика в тази страна трябва да бъде заменена с крайни репресии. Австро-Унгария, винаги бдителна, добре информирана и стремяща се да предотврати балканската коалиция, се разтревожи. Когато великият везир посети Виена през есента на 1910 година, той получи строги наставления от граф Ерентал, който се оплака от отношението на Турция към Гърция и изтъкна опасността от гръцко-български съюз и дори от Балкански съюз, ако отношенията между турци и гърци продължават да се влошават. Малко по-късно Виена отправи нови протести към Високата порта. В тях се изтъкваше, че в момент, когато идеята за обединение между славянските държави на Балканите е отново на дневен ред, включването на Гърция в това обединение ще се отрази много лошо на интересите на Турция, която трябва да направи всичко възможно да се помири с Гърция и да предотврати влизането й в такъв съюз. Напомняше се на Турция колко ценна може да бъде Гърция като средство за противодействие на славянското влияние в Македония. Но младотур-ците не успяха да прозрат това и в знак на уважение към австрийските възражения те промениха езика си с гърците и публикуваха телеграма, в която се съобщаваше за гръцко-турско съглашение. Махмуд Шекет направи помирително посещение на Патриарха, а Ахмед Риза изяви желанието си „да прегърне Гърция". Но всички тези любезности нямаха никакъв ефект в Атина, тъй като антигръцкият бойкот продължаваше със същата сила, а репресиите в Македония не намаляваха.

ТУРСКАТА ПОЛИТИКА В МАКЕДОНИЯ

През пролетта на 1911 година авторът, който беше прекарал зимата в София, имаше възможността да обсъди неколкократно положението на Балканите с г-н Венизелос в Атина. През това време вниманието на Турция беше погълнато от въстаническите движения в Йемен и Албания, където малисорите се бяха вдигнали на оръжие. Но най-наболелият въпрос бяха репресиите, безмилостно провеждани в Македония със съгласието, ако не и с мълчаливото одобрение, на Великите сили. „Премахването" на българските и гръцките първенци от представители на местните младотурски комитети продължаваше без всякакъв контрол и бе придружено от масово емигриране на християнското население. Установяването на босненски военни колонии в сърцето на християнските области доведе до нова емиграция. Г-н Венизелос помоли българското правителстово за съдействие с надежда да даде поне малък отдих на християнските общини, които бяха заплашени не само от пълно заличаване на националността, но и от изтребление. Г-н Венизелос беше възторжен почитател на г-н Трикупис и беше повярвал във възможността да се осъществи неговият проект за Балкански съюз срещу Турция. Но в момента бе невъзможно дори да се помисли за война, а и перспективата за помощ на Сърбия изглеждаше твърде далечна, тъй като Сърбия се беше възползувала от обтягането на турско-българските отношения, за да засили антибългарската пропаганда в Северозападна Македония. Единственото, което можеше да се напправи, беше да се осигури мирното съдействие на България в общия натиск върху Високата порта да окаже подкрепа на духовните ръководители в Цариград, действуващи в момента в пълна хармония, и да се засилят тенденциите на помиряване между християнските елементи в Македония, както и да се направят съвместни постъпки пред Великите сили. Г-н Венизелос се надяваше, че ако тези предложения се приемат в София, споразумението може да се развие в съюз, който да посрещне всяко непредвидено нападение на Турция срещу едната или другата държава.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА СЪЮЗ

По частни канали през април 1911 година в София пристигна предложение с гореспоменатия характер. Документът беше съвсем кратък; той предлагаше 1/ споразумение с оглед на общи действия за защита на привилегиите на християните в Македония; 2/ евентуален съюз между двете държави в случай, че Турция нападне едната или другата държава. Същевременно бяха написани дълги лични писма до цар Фердинанд и г-н Гешов, в които се изтъкваше, че условията налагат сближаването на двете държави, което може да стане основа за Балкански съюз. Едва ли е необходимо да се споменава, че тази стъпка е била предприета с предварителното одобрение на крал Георги. Но с изключение на негово величество и на г-н Венизелос, нито един гръцки поданик не беше в течение на станалото, дипломатическият свят също не знаеше нищо и едва малко по-късно способният и опитен гръцки пълномощен министър в Цариград г-н Грипарис, който беше в продължение на няколко месеца министър на външните работи в Атина, бе посветен в тайната. Документът беше изпратен запечатан по верен човек през Корфу на един известен англичанин във Виена, където той го предаде на българската легация, а оттам той бе препратен, все още запечатан, на г-н Гешов. В София, както и в Атина, беше запазена пълна тайна във връзка с договора. Дори и натю-късния етап, когато преговорите бяха вече поставени на дипломатическа основа, повечето от членовете на гръцкото и българското правителство не знаеха на практика нищо за онова, което ставаше. Двамата министър-председатели шифрираха и дешифрираха съобщенията сами, така че нито един подчинен нямаше достъп до тях. Подобна сдържаност обаче не беше проявена в Белград, където доста месеци по-късно започнаха преговори за сръбско-българ-ски съюз, идентичен с гръцко-българския,и където поне две чужди делегации и съответно две чужди правителства научиха за онова, което ставаше. На това обстоятелство, както и на факта, че Белград разбра за гръцкото предложение едва на един много по-късен етап на сръбско-българ-ските преговори, се дължи вероятно грешното впечатление, че Балканският съюз възниква с българо-сръбското споразумение и че първите предложения са били направени от Белград. Напротив, предложенията на гърците бяха направени поне пет месеца преди да започнат сръбско-българските преговори.

III. БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ УСЛОВИЯ ЗА ДОГОВОРА С ГЪРЦИЯ
(ОТ НАШИЯ КОРЕСПОНДЕНТ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ)

Споменатото в предишното ми писмо гръцко предложение не предизвика незабавен отговор от страна на България. Наистина, имаше признаци, че цар Фердинанд е склонен да приветствува предложенията, тъй като те съвпадаха с мненията, които този далновиден владетел си беше съставил. Но предпазливостта е една от най-типичните черти на българския характер и затова, като се има предвид всичко станало в миналото, не е никак чудно, че българите се боят от гърците „дори, когато идват с дарове". Войнственото отношение на турците по въпроса за Крит предвещаваше гръцко-турска война и макар българите да симпатизираха на гърците по отношение на техните аспирации в Крит, България не беше готова да рискува каквото и да било за тяхното осъществяване. Изглежда имаше и известно съмнение за военната помощ, която Гърция би могла да окаже в случай на конфликт с Турция. Наистина г-н Венизелос беше осигурил французи и англичани като инструктори в армията и флота, но все още не се знаеше доколко те щяха да напреднат под тяхно ръководство. Ето защо България възприе пасивно отношение и не предприе в последвалите месеци никаква крачка към сключване на Балканския съюз. И все пак трябва да се отбележи, че през август цар Фердинанд успя да накара Великото народно събрание в Търново да му гласува правото да сключва тайни договори. Междувременно връзките между България и Гърция продължиха да се подобряват: през април група български студенти посетиха Атина, където бяха възторжено приветствувани, а през май за пръв път в сегашната история гръцкият патриарх, българският екзарх, арменският патриарх и халдейският патриарх направиха съвместно постъпки пред Високата порта във връзка с въпросите, засягащи правата на християнските общини в Турция.

ТУРСКО-ИТАЛИАНСКА ВОЙНА

През септември се случи събитието, което накара всички балкански държави да помислят за войските си, а именно, войната между Италия и Турция. Княз Никола от Черна Гора веднага предложи незабавна мобилизация на своите братя владетели и всички християнски нации в Европейска Турция разбраха, че часът на тяхното освобождение най-после е ударил. При първия сигнал за война Турция изпрати войски по границите си с България и Гърция и извика някои от македонските си резерви. Но мирът на Балканите оставаше ненарушен. Италия беше обещала да уважава статуквото на Балканите, а Великите сили успокоиха София в отговор на един български призив, относно намеренията на Турция. Д-р Данев беше изпратен в Цариград на помирителна визита, а малко по-късно г-н Венизелос подчерта в подробно изложение на програмата си за вътрешни реформи необходимостта от мир за нейното осъществяване. В същност г-н Венизелос беше убеден, че по това време гръцките войски и гръцката флота се нуждаят от най-малко още три години военна подготовка под ръководството на извиканите за тази цел чуждестранни инструктори, за да постигнат желаното състояние.
Въпреки всичко избухването на войната в Триполи накара великите държави да осъзнаят, че е необходимо да оформят и съгласуват дотогава все още неопределените си проекти за обединение и неофициалните и до известна степен нерешителни разговори скоро бяха заместени с дипломатически преговори. Гръцкото предложение към България, в същност единственият по-определен проект, до момента, продължаваше, да бъде в сила, но цар Фердинанд, който по отношение на предпазливостта се оказа по-българин от българите, реши заедно с г-н Гешов да не предприема нищо за сключване на договора, преди да осигури подкрепата на Сърбия, която щеше да бъде необходима за осъществяване на целите на предложения съюз. Сръбско-българските преговори ще бъдат описани в следващата статия. Засега е достатъчно да кажем, че след пристигането на новоназначения сръбски пълномощен министър в София г-н Спалайкович, развитието на разговорите се ускори и че в началото на 1912 година, енигматичната година на цар Фердинанд, бяха положени основите на сръбско-българския съюз. Присъствието на принц Константин и на другите балкански престолонаследници в София на празненството на 2 февруари по случай пълнолетието на княз Борис не говореше нищо засближаването, което скоро щеше да бъде затвърдено с окончателни ангажименти.

СЪОБЩЕНИЕ НА г-н ГЕШОВ

Авторът напусна София незабавно след празненството в двореца и замина за Атина, за да предаде устно съобщението на г-н Гешов, което гласеше:
„Нашите отношения с Гърция са превъзходни, но ние бихме желали те да станат още по-здрави и приятелски. Считаме, че получените чрез вашия агент предложения представляват подходяща основа за споразумение и затова ще бъдем щастливи, ако гръцкото правителство ни направи тези предложения чрез пълномощния си министър, г-н Панас".
Г-н Панас беше назначен за гръцки пълномощен министър в София през август 1910 година. Той беше спечелил доверието на българското правителство и подобрението в отношенията между двете страни се дължеше до голяма степен на неговия миролюбив характер и тактичност. Естествено думите на г-н Гешов бяха равностойни на покана за официални преговори и г-н Венизелос веднага се зае да удовлетвори молбата му. Верен на принципа си да осведомява минимален брой хора за това, което става, той гръцките елементи по други пътища, права на политическо равенство, както и конституционни гаранции.
Според третата точка договорът остава в сила в продължение на три години, и може да бъде подновен чрез мълчаливо съгласие за една година в края на този период, ако дотогава не е бил отхвърлен. Отхвърлянето му трябва да се обяви шест месеца преди изтичането на третата година. В четвъртата точка се поема задължението договорът да остане в пълна тайна. За него не трябва да научи нито частично, нито изцяло трета държава и той не може да бъде разгласен без съгласието и на двете договарящи страни. Към договора е приложена като допълнение декларация, в която се казва, че ако между Гърция и Турция избухне война по повод на приемането на остров Крит в гръцкия парламент, България не поема ангажимент, който да надхвърли запазването на доброжелателен неутралитет. Тъй като уреждането на Критския въпрос, както и на другите въпроси, възникващи след преврата от 1908 година, е желателно в интерес на мира и на международното положение, България няма по никакъв начин да попречи на усилията, положени от Гърция в тази насока.
Условията на договора посочват достатъчно ясно миролюбивите намерения на неговите автори. Характерът на това споразумение не само беше чисто отбранителен, но и страните се ангажираха официално да избягват всяко агресивно или провокационно действие спрямо Турция и дори да подтикват хората от своите националности в империята към мирно съжителство с турските поданици. Основната цел на договора беше да упражни съвместен дипломатически натиск върху Високата порта и Великите сили във връзка с християнските населения в Турция и предвиждаше упражняването на сила само в случай, че Турция прибегне до непредизвикана агресия. И въпреки това, след малко повече от четири месеца от датата на неговото подписване Гърция и България бяха във война с Турция.

БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ IV СПОГОДБА СЪС СЪРБИЯ
(ОТ НАШИЯ КОРЕСПОНДЕНТ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ)

Описвайки сключването на съюза между България и Гърция, аз предусетих хода на събитията. Макар гръцките неофициални предложения за съвместни действия срещу Турция да бяха направени на България много преди да започнат първите колебливи преговори между сръбските и българските политици, официалните преговори между Сърбия и България предхождаха официалните преговори между България и Гърция и сръбско-българският договор беше подписан преди договора между България и Гърция. Започвайки преговорите със Сърбия, цар Фердинанд и г-н Гешов вече знаеха, че могат да разчитат и на друг съюзник. Целите на Сърбия не съвпадаха съвсем с целите на Гърция, но българската държавническа далновидност успя да съчетае предложенията на двете страни, за да се получи спогодбата, благодарение на която турското управление в Европа бе премахнато.
Австрия, под чиято власт е голяма част от сръбското население, е била винаги в очите на сърбите врагът par excellence. Сръбското население в Турция беше сравнително малко и макар че безнаказаните беззакония на албанците в Стара Сърбия и Косово справедливо да предизвикаха националното възмущение, враждебността спрямо Турция заемаше второ място в съзнанието на народа, и то до такава степен, че почякога се появяваше идеята да се поиска помощта на турците срещу Австрия и с тази цел наистина бяха направени предложения в Цариград през 1908 година. След спогодбата между България и Русия през 1895 година всички усилия, които са се правили с цел да се постигне сръбско-българско сближаване, са се Дължали на руско внушение. Целите наСърбия на практика съвпадаха с целите на Русия. Усилията са били да се постигне славянски съюз на Балканите, който да може да противостои на политиката на Австрия и да попречи на настъпването й към Солун, като в края на краищата се осъществи обединението на сръбската националност. Програмата на българите, призната или непризната, беше в известни отношения различна. Българите изпитваха същия ужас от австрийско нахлуване, но за тях истинският враг беше Турция; сърцето на цялата нация беше с подтиснатите й братя в Македония и нейното най-съкровено желание беше да постигне освобождението им. За да си запази ненакърнени границите, определени й в Санстефанския договор, България се отказа от идеята за анексиране на Македония и се обяви за автономия. Тази политика несъмнено почиваше върху основателната увереност, че веднъж автономна, Македония сама ще пожелае да свърже съдбините си с българската държава. Това мнение споделиха и Сърбия и Гърция и затова поискаха разделението на Македония за в бъдеще, а за момента — определянето на сфери на влияние. Събитията доведоха до осъществяването на сръбско-гръцката програма: разделянето на Македония наистина предстои и България рискува да загуби част от обещаното й наследство в Западна Македония.

ВЛИЯНИЕТО НА РУСИЯ

Разминаването в целите, което винаги се е оказвало фатално при всеки опит да се установят сърдечни отношения между двете страни, бе подчертано през 1903 година, годината на българското въстание в Западна Македония. В предишната година, когато бяха направени редица русо-филски манифестации на Шипченския проход, влиянието на Русия в България беше достигнало кулминационната си точка и под нейно покровителство започнаха разговори, целещи постигането на сръбско-българско споразумение. Но Шипченските празненства възродиха както в България, така и в Македония вярата, че Русия има намерение да възвърне Македония от Санстефанския договор; последва бунтът в Битолския вилает и сръбските съмнения относно целите на България в Македония се появиха отново.
Независимо от срещата на цар Фердинанд и крал Петър през следващата година и положените усилия да се сключи митнически съюз през 1905 година, съперничеството в Македония продължи да пречи на добрите отношения между двете страни. Пез гореспоменатата година един сръбски вестник, който се беше осмелил да проповядва автономията на Македония, беше публично изгорен на една улица в Белград, а през периода 1905—1908 година многобройни сръбски чети бяха въоръжени и изпратени в Македония, където се съюзиха с гърците. Младотурският преврат донесе временно примирие на „арената на Европа", но той почти не промени отношенията между България и Сърбия: Младотурците, които смятаха българите за най-опасния елемент в Македония, се отнесоха по-благосклонно към сърбите, в резултат на което голяма част от българските църкви, манастири и училища преминаха в сръбски ръце. През следващите три години Сърбия подхранваше приятелството си с Турция, тъй като то беше не само изгодно, но и необходимо: след затварянето на австрийската граница и избухването на така наречената „война на свинете" през 1906 година, външната търговия на Сърбия зависеше изцяло от Турция. Сърбия беше освен това ядосана от несъмненото съдействие на България в анексирането на Босна и Херцеговина към Австрия, така че връзките й със съседката й бяха всичко друго освен сърдечни. По това време в Белград не се знаеше, че цар Фердинанд беше отхвърлил някои от предложенията на австрийците, с които се целеше пълното премахване на сръбската независимост.

ИСТОРИЯ НА СЛАВЯНСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ

Такова беше в общи линии положението на нещата, когато енергичният руски пълномощен министър в Белград г-н Хартвиг, пристигна в този град през октомври 1909 година. Г-н Хартвиг не загуби нито минута в усилията си да постигне сближаване между трите славянски държави на Балканския полуостров. Тази идея беше обсъдена от г-н Изволски, сръбския министър председател, и г-н Милованович по време на посещението му заедно с крал Петър в Санкт Петербург през март 1910 година. През пролетта на 1911 година след образуването на кабинета на г-н Гешов, в София се проведоха приятелски разговори между сръбски и български дипломати, но до избухването на турско-италианската война не беше направено никакво окончателно предложение. През септември, когато г-н Милованович предложи сръбско-българско споразумение с оглед осигуряване интересите на двете държави, турско-италианската война беше избухнала. Г-н Гешов беше по това време в Западна Европа, но на 11 септември на път за София той се срещна с г-н Милованович, който се качи на влака му, и двамата държавници пътуваха заедно до Лапово, близо до Ниш. По време на техните разговори не беше изработен окончателен проект, но те се споразумяха да започнат преговори и затова тяхната среща може да се счита за начало на сръбско-българския съюз.
Малко след това. сръбският пълномощен министър в София, г-н Спалайкович, получи нареждания да започне официални преговори. Одобрението на Русия беше осигурено, но дипломатическият свят не знаеше нищо. В София двама от колегите на г-н Гешов бяха посветени в тайната — д-р Данев и г-н Теодоров, а единственият довереник на г-н Милованович в Белград беше г-н Пашич. В началото на новата година, енигматичната година на цар Фердинанд, присъствието на всички престолонаследници на балканските държави в София по случай пълнолетието на Борис предвещаваше голямото събитие, от всички знатни гости, събрани на това празненство обаче, единствено княз Андрей Владимирович знаеше за преговорите. Няколко дни по-рано авторът беше водил дълъг разговор с г-н Милованович в Белград, който, макар да одобряваше от все сърце идеята за съюз на Балканските страни, сякаш се боеше от скъсване с Турция, тъй като това щеше неминуемо да доведе до пълна изолация на сръбската търговия. За съжаление този забележителен държавник не можа да доживее тържеството на балканската кауза, за която той беше дал своя неоценим принос.

ТЕРИТОРИАЛНИ СПОРАЗУМЕНИЯ

Сръбско-българските преговори приключиха на 13 март 1912 година с подписването на съюзническия договор. В общи линии договорът приличаше на вече описаното от мен споразумение между България и Гърция. В него се казва, че съюзът има чисто отбранителен характер и че двете страни се задължават да избягват агресивни действия срещу Турция и същевременно да се подкрепят в усилията си да отстояват политическите и конституционни права на съответните националности в Отоманската империя. За разлика от договора с Гърция тук се изброяват съответните териториални права в случай на успешен изход на възможния конфликт с Турция.Изглежда, че тези споразумения са били приети по настояване на г-н Пашич, който с оглед на по-голямата военна сила на България. се е стремил да осигури на Сърбия полагаемия се дял при разпределението на завзетите области. Беше направен необходимият опит, за да се съчетае сръбският план за разделяне с българската програма за автономия на Македония. Цялата територия на север от Шар планина, т.е. Стара Сърбия и Санджака на Нови Пазар,се даваше на Сърбия, областта, простираща се на юг и на изток от Родопите и река Струма даваше на България, Междинната територия щеше да образува желаната от българите автономна Македония, но в случай, че автономията се окаже невъзможна, се предвиждаха следните граници: от точката, където се срещаха българската, турската и сръбската граница, се прекарваше една линия, минаваща малко на северозапад от Кюстендил, до Струга при най-северната част на Охридското езеро, като Кратово, Велес, Битоля и Охрид се отстъпваха на България, а окончателното разпределение на някои области, простиращи се предимно на север от тази линия и на юг от Шар планина, година беше изпратил меморандум по този въпрос в Русия. През юли 1911 г., преди избухването на италиано-турската война, той нареди на представителя си в Цариград да започне разговори по този въпрос с руското посолство, а веднага след обявяването на войната през следващия септември той направи предложения, както беше вече посочено по-горе, за съвместни военни действия на Сърбия, България и Гърция. Сърбия, която по това време все още водеше туркофилска политика, отхвърли предложението; Гърция го прие веднага, а България изрази одобрение. Но Сърбия скоро промени отношението си и след посещението на престолонаследника княз Данило в София през 1912 година вече съществуваше почти окончателно споразумение между Черна Гора и останалите балкански държави. В случая с България през април 1911 година, то прие малко по-конкретна форма, а малко по-късно бе постигнато споразумението с Гърция чрез съдействието на християнските националности в Турция. Първоначално тези спогодби бяха изцяло отбранителни, но след изтребленията през пролетта в Кочани и Берани техният характер се промени. И в двата случая все още не съществуваше писмена конвенция, но през септе.мври, малко преди избухването на войната, в Швейцария бе подписан официален договор за съюз със Сърбия. Между уговорките беше и условието за самостоятелни военни действия; нито един турски град или село не можеше да бъде окупиран едновременно от сръбски и черногорски войски. В резултат на това между двете армии нямаше търкания, въпреки че придвижването на сръбските войски към Алесио и Драч съвсем не се хареса на черногорците.

МЯСТО ЗА ЧЕРНА ГОРА „ПОД СЛЪНЦЕТО".

Княз Никола беше първият от съюзническите суверени, който се вдигна на оръжие, и последният, който положи оръжие. Неговите причини да започне военни действия не бяха разбрани от чуждестранната критика, според която той беше чисто и просто избран от съюзниците си да започне войната. В същност решението му беше взето по настоятелния съвет на двамата му министри, г-н Мартинович и г-н Пламенац, който изтъкнаха, че разширяването на черногорската територия е необходимост и че времето да се постигне тази цел е сега или никога. Малкото княжество зависеше от подаянията на Русия, неговият излаз на морето и голяма част от законното му наследство бяха в ръцете на Австрия и сега беше моментът да се спечели малко пространство за сметка на Турция, неговият традиционен враг. Страната не беше воювала в продължение на 34 години, един безпрецедентно дълъг период за нейната история, черногорските войни копнееха за бой, ятаганите им ръждясваха в ножниците, а интервенцията на Европа с цел да се осъществи македонска реформа заплашваше да ги лиши от съкровената им мечта. От гледна точка на черногорците освобождаването на македонската рая беше второстепенно съображение, тяхната основна цел беше да си извоюват добро място под слънцето и затова княз Никола реши да застави съюзниците да действуват.

Събитията на войната не влизат в обхвата на тези статии. Основният резултат, постигнат от нея, беше унищожаването на Отоманската империя в Европа — най-голямото събитие на нашето време, без да изключваме обединението на Германия и Италия и чудесния триумф на Япония. След една от най-кръвополитните битки, които историята помни, Турция призна поражението си и остави съдбата си в ръцете на Великите сили. През септември миналата година, когато в Лондон се свика конференцията на турските и балканските делегати, изгледите за мир на Балканите бяха добри. Вярно, че исканията на турските Делегати бяха смешни, като се има предвид тяхното положение; „Но те идват сякаш са победители!", възкликна г-н Поанкаре, когото те посетиха на път през Париж. Тяхната тактика на протакане предизвика всеобщо възмущение, но ако тя се припишеше на ориенталския начин на преговаряне, нямаше причина да се очаква неблагоприятен изход на конференцията, поне докато младотурският преврат през януари не беше все още променил дипломатическата тактика на правителството. Енвер бей и неговите хора заявиха, че са решени да се бият до последна капка кръв и за нещастие балканските делегати приеха буквално думите на турските военни. Те решиха, че Турция се нуждае от още малко бой и заявиха, че мирът може да бъде сключен само с бойни барабани. Напуснаха Лондон преждевременно и почти веднага след тяхното заминаване пристигнаха предложения от Цариград, които говореха, че взелите властта младотурци напълно съзнават отчайващото положение на страната си. Оказа се, че те бяха точно толкова готови, колкото и техните предшественици, да сключат мир.


http://www.promacedo.../timesbg/3.html

Този пост е редактиран от nik1: 27 ноември 2012 - 20:32:47

  • 2

#2 КГ125

КГ125

    Администратор

  • Глобален Модератор
  • 27054 Мнения:
  • Пол:Мъж

Публикувано 29 ноември 2012 - 13:42:51

Чудесен текст. Интересно, авторът му има някаква роля, леко странна и задкулисна ;)
  • 0
Кто в армии служил, тот в церкви не смеется.

Чака ни разшифровка, Уотсън! И нека всички британски египтолози ми завидят!

Мислете бързо, съдете бавно.




0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни