БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

[Stefoto]

БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

В историята на българския народ периодът XV-XVIIв. се определя като Късно Средновековие, а по-следните два века на османското политическо господство, през които се осъществява предхода от Средновеко-вието към Новото време, се обозначават като самостоятелна историческа епоха, известна под името Българско Възраждане. В резултат на възникващите буржоазни форми на стопански живот през XVIIIв. се изменя соци-алната структура на българското общество. Това води до ликвидирането на военноленната система в Осман-ската империя и замяната й със стоково-парични отношения. От социална гледна точка се обособява слабораз-вито буржоазно общество. Разгръщат се мощни движения за новобългарска просвета и църковна независимост, полагат се основите на светската култура. През тази епоха осезателно се проявява националноосвободителния подем на българите, който се изразява в борбите им за политическо освобождение. Той се увенчава с възобно-вяването на независим държавен живот. На основата на развитие на стопанските и културните процеси се формира и българската нация.

Възражденският период по българските земи започва три века по-късно от Ренесанса в Европа. Той протича в рамките на една враждебна среда. Отражение оказват противоречията между европейските държави на Балканския полуостров и тяхното отношение спрямо Осман-ската империя. Със своята изостаналост тя се оказва пречка до края на XVIв. за приобщаването на поробените от нея народи към постиженията на европей-ската цивилизация.

Това изоставане позволява на българския народ да черпи готов опит и форми от Западна Европа, като по този начин се скъсява времето за преход.

Според Васил Априлов и Георги Стойков Раковски началото на Българското Възраждане е реформения акт на султан Махмуд II от 1826г. Марин Дринов го свързва с излизането на “История славянобългарска” през 1762г. Към това мнение се присъединява и Ив.Шишманов, който допълва, че Възраждането е колективно дело и че още преди Паисий Хилендарски има наченки на духовно пробуждане, визирайки Йосиф Брадати и произве-денията му. Христо Гандев приема за начална година 1600г., свързвайки я с поява на новобългарския език и светска литература. Д.Косев защитава становището за втората половина на XVIIIв., а Н.Генчев, Дойно Дойнов и други подкрепят идеята за началото на XVIIIв., което се съпътства с промени в стопанската и социалната сфе-ри.

В историческата наука се водят спорове за началото и края на Възрожденската епоха, за вътрешната й периодизация и т.н. Николай Генчев смята, че XVIIIв. е времето, когато се проявява отчетливо цялата съвкуп-ност от исторически явления и процеси, достатъчни по своята качествено нова социална същност да обозначат нов период в българската история. Според Димитър Косев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото ни развитие и е в пряка връзка с развитието на Западна Европа. Петър Ников защитава станови-щето, че развитието на идеята за национална църква стои в основата на този процес. Петър Мутафчиев, Ми-хаил Арнаудов и други подкрепят хипотезата, че Българското Възраждане е вследствие на пробуждането на ду-ховните сили на народа, успехите в образованието и развитето на нравствено-религиозните и политическите идеи. Жак Натан предполага, че този период от българската история представлява превес на социално и култур-но преобразувание, който по своята съдържание се свързва с освобождението от османския феодализъм, а по форма е борба за национално, културно и просветно освобождение.

Факторите, спомагащи за датировката на процеса, също са предмет на дискусии. Константин Иречек, Никола Милев, Христо Гандев, Иван Шишманов и други смятат, че главните “двигатели” за това са личнос-тите, манастирите и икономическите предпоставки. Според П.Мутафчиев, П.Ников, М.Арнаудов и други – то-ва е църковната идея, която по думите на М.Арнаудов представлява “мистичната вяра в собствените сили”. Д.Косев обособява няколко групи фактори. Напредъка на индустрията в Западна Европа води до икономическо оживление и развитие на търговията и занаятите по българските земи. Заражда се буржоазия с национални идеи, изразители на която са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон и т.н. След военната ре-форма от 1826г., премахването на еничарския корпус и “ерата на танзимата” се стига до все по-силното на-лагане на стоково-паричните отношения, развитието на буржоазните идеи, борбите за независима църква, прос-вета и национално освобождение. Кримската война между Русия и Османската империя от 1853-1856г. е пред-поставка за сътресения в самата империя.

Според Ив.Шишманов, Боян Пенев, П.Ников, М.Арнаудов и други краят на възрожденската епоха са 60-те години на XIXв., когато завършва процеса на духовно обособяване на българската нация. Н.Генчев, Д.Косев и други приемат 1878г. в новоосвободените земи, когато там приключва процеса на социална, култур-на и политическа независимост на България. Те смятат, че възродителните процеси продължават в Македония, Източна Тракия и Добруджа.

Вътрешна периодизация на периода правят Д.Косев, Ив.Шишманов, М.Арнаудов и други, но се приема тази, предложена от Н.Генчев в труда му “Българско Възраждне” за три етапа.

Първият период – ХVIII – първата четвърт на XIX в., известен и като Ранно българско възраждане, се характеризира с разложение на военноленната система, разширяване на стоково-паричните отношения, фор-мирането на нови обществени класи. През този етап се ражда буржоазната идеология, националната идея, като паралелно с това започва и процеса на културно и духовно осъзнаване на българите. Те вземат участие в осво-бодителните борби на другите балкански народи и правят първи самостоятелни опити за отхвърляне на чуждата власт.

Вторият период обхваща времето от първата четвърт на XIX – до края на Кримската война – 1853-1856г. Тогава се оформя буржоазната структура, поставя се начало на движенията за просвета и независи-ма църква, ускорява се процеса на формиране на българската нация, преминава се към първи самостоятелни опити за освобождение.

Третият период е от Кримската война до Освобождението през 1878г., когато завършва култур-ното и духовното възраждане. Българското стопанско и социално развитие влизат в противоречие с абсолютиз-ма и феодалния ред в Османската империя. Националноосвободителното движение навлиза във фазата на вът-решно-организирана подготовка за извоюване на политическо освобождение на българската нация.

Ранното българско възраждане се свързва с обществено-икономически промени в българското общест-во и в Османската империя, които са предпоставка за развитие на националноосвободителната идеология. Раз-ложението на военноленната система води до криза в държавата.

Неуспешните войни на Османската империя не мотивират спахиите и те започват масово да се откло-няват от военните си задължения и се стремят да станат владетели на собствени земи. Превръщането на земята в непосредствено владение на представители на военния и административния корпус става чрез откритото й за-грабване, присвояване й за неплатен дълг, закупуване и усвояване на пустеещите участъци. Същевременно цен-тралната власт пристъпва към отнемане на тимарите на отклоняващите се от военните си задължения спахии. Неуспешните войни не мотивират спахията. Така спахилъкът постепенно ограничава своя обхват и в българ-ските земи. Основната маса от селяните успява да съхрани владетелските си права върху обработваните учас-тъци. Това лишава държавата от войници, намалява степента на централизация, паралелно на което се събират и по-малко данъци. Според Страшимир Димитров отмяната на спахийската система става към 1834-1836г., а първите опити затова се датират от 1816г.

Разпаденето на военноленната система през XVIIIв. освобождава хора, свикнали с добър начин на жи-вот. Те се стремят да запазят стандарта си, заграбвайки бившите си ленови земи, като ги обявява за свои частни владения, наречени чифлици. Такива се наблюдават в Тракия, Македония, Добруджа и други територии, в кои-то се използва наемния труд на поробеното население. Продукцията, произвеждана там, е предназначена за па-зара. Поради неблагоприятната среда, в която функционират, мнозинството от тях не се превръщат в предприя-тия от търговски тип. В чифлиците земята продължава да се обработва примитивно и широко да се прилага изполичарството, при което половината от реколтата взема чифликчията, и кесимджийството – обработ-ването на земята срещу определен данък – кесим.

Тъй като Османската империя не може да се издържа от грабителски войни, тя трябва да се финансира чрез стопанска дейност. Управляващите разбират, че за получаване на по-високи доходи е целесъобразно да се осигурят известни възможности за стопанска инициатива на покорените й християнски поданици. През този пе-риод определен прогрес показва българското селско стопанство. На основата на нарастване на обработваемата площ за сметка на не-използвани земи се увеличава обема на селскостопанската продукция. Осезаем ръст се на-блюдава в продукцията на техническите култури – памук, тютюн и други. Устойчива е тенденцията за нараства-не на стоковостта на земеделската и особено живоновъдната продукция. Очертава се селскостопанска произво-дителна специализация в определени райони. В Южна и Средна Македония, Южна Тракия, покрай долното те-чение на р.Марица и Егейското крайбрежие вирее памука. В тези райони се съсредоточава и производството на тютюн, ориз мак и други култури, чиято продукция постъпва на вътрешния пазар или се изнася. В Хасковско, Казанлъшко, Търновско, Врачанско, Охридко и Битолско се отглеждат много черничеви дървета, които са ос-новна суровина за производството на коприна. Добруджа, Дунавската равнина, Тракия, полетата на Северна и Средна Македония се развиват като зърнопроизводителни центрове. По планинските райони се развива козе-въдството, пчеларството. В равнинните се отглеждат овце, говеда, свине и други.

Новите буржоазни стопански форми се разгръщат и във възрожденския български град. Той става цен-тър на усилен икономически живот. Родопите се оформят като килимарски район, Карловско и Сопотско стават центрове за производство на розово масло, Самоковско, Софийско и Габровско се специализират в обработката на желязо, Сливен и Котел – в производството на аби и шаяци, Трявна – на зографството, Охрид – на кожухар-ството и т.н. Традиционните занаяти, като абаджийство, гайтанджийство, строителство, коларство, бъчварство, мутафчийство и т.н. изживяват подем, свързан с проникването на нови, модерни за времето си производства. Възприемат се нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчиите, тъй като стари-те начини на производство се оказват неконкурентноспособни. Занаятчиите се обединяват в общи сдружения – т.нар. “еснафи”. Първият български еснаф е този на тенекеджиите, основан в Русе през 1617г. Постепенно от тях се отделят някои по-едри собственици и организират т.нар. “разпръсната манифактура”. Манифактурата представлява процес в производството, основан на вътрешната, т.е. разделението на труда и ръчната техноло-гии. Израстват и първите видни представители на търговското съсловие, благодарение на своята посредническа дейност между еснафите и пазара, или между чуждестранните сдружения и формиращия се български национа-лен пазар. Личат имената на братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, братя Тъпчилещови от Калофер, братя Робеви от Охрид, Гюмюшгердан от Пловдив, братя Маджарови от Копривщица и други. Социалният об-лик на българският град се допълва от дребните и средните търговци, от наемниците в манифактурите и за-наятчийски работилници, и от други значително по-ниско стоящи в социално отношение обществени слоеве. Нарастването на българския елемент в градовете, превръщането на села в български селища от градски тип, увеличаването на българските манифактури, както и значителния дял на българите в търговията водят до сто-пански, културен и езиков контакт.

Според Стр.Димитров още от XVIIв. има проникване на лихварския капитал в българското село, което се обуславя от създаването на чифлици, премахването на старото, феодално законодателство и отмяната на спа-хийската система.

Развитието на стопанските връзки – вътрешни и външни, спомага за налагането на единен национален пазар. Според Виржиния Паскалева това става през първата половина на XIXв., а Н.Генчев защитава мнението за XVIII – началото на XIXв.

Активизира се търговията и значително нараства нейния обем. Увеличава се стокообменът между сели-щата и районите на българските етнически граници. Тези земи се очертават като главен снабдител на пазараите в Османската империя със зърнени храни, плодове и зеленчуци, месо, млечни изделия, текстилни изделия и т.н. Зърнените храни, необработените кожи, вълната, памукът, коприната и други стоки се изнасят и извън предели-те на държавата. Осезаемо се разширява търговията с Англия, Холандия, Венеция, Генуа, Дубровник. От тях се внасят кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия и т.н. Една част от активните български търговци се ориентират към създавантео на свои търговски сдружения, като чрез тях започват да осъществяват икономичес-ки връзки с Русия, Молдова, Египет, Австрия, Индия. Постепенно възникват и български търговски колонии в Букурещ, Виена, Будапеща и други европейски градове. За около две-три десетилетия в тяхната дейност широко навлизат кредита, търговската марка, търговията по мостра. Нараства и ролята на панаирите, особено на тези в Узунджово, Сливен, Долян, Неврокоп, Преспа, Прилеп, които се обособяват като своеобразни общо-имперски “стокови борси”. По това време българските занаяти изживяват бурен подем.

Стопанското оживление по българските земи и бързо променящите се политическа конюнктура в Бал-канските провинции на Османската империя създават реални предпоставки за изменението и на социалната структура на ранновъзрожденското българско общество. Постепенно и в селото, и в града се очертава една но-ва, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които заемат все по-важно мяс-то в културния и политическия живот. Тяхното по-ясно обособяване обаче е затруднено от изостаналото и кон-сервативно законодателство, прозволите, бюрокрацията и корупцията сред турските власти, което пречи на сто-панското укрепване и на инвестициите в промишленото производство. Въпреки тези затруднения се откриват нови възможности за относително “безпрепятствено” навлизане на Просвещенските идеи от Европа, за рефор-миране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покореното население, туй като “изтъ-нява границата” между Западна Европа и българите, което способства за своеобразна “дифузия”.

Н.Генчев смята, че се осъществява предимно чрез езика с елементите на културната и църковната тра-диция, с постиженията на народната култура. Според същият автор не може да става дума за възстановяване или възраждане на старобългарската култура. От началото на XVIIIв. сред българите се наблюдава разширен интерес към просветата и грамотността, което се определя от потребностите на зараждащата се българска бур-жоазия; проникването на Ренесансовите идеи на Балканите, както и стопанските и културните промени. Разши-рява се броя на килийните училища, които обаче не са в състояние да дадат необходимите знания. Промяна се забелязва и в учебното дело – има засилен интерес към литературно-културната традиция, появяват се нови жанрове и форми, а така също и дамаскиновата и католическата книжнина. Ренесансови мотиви се срещат и в т.нар. “Руска славянска школа” с Христофор Жефарович и други.

Йеросимонах Спиридон – с труда си “История во кротце о болгарском народе словенском”, Иван Раич – с “История разних славянских народ най-паче же болгаров, хорватов и сербов”, Атанас Наскович – “История славяноболгарского народа”, Христофор Жефарович, Филип Станиславов, Кръстю Пейкич, Партений Павлович и други имат заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните цен-ности на Новото време. Кръстю Пейкич е представител на българската емигрантска католическа интелигенция и подготвя за печат редица книги във Венеция. Партений Павлович участва в политически мисии през 20-те и 30-те години на XVIIIв., а по-късно е избран за епископ викарий в днешна Сърбия, където осъществява проповедническа дейност. Христофор Жефарович написва една популярна сред българското население книга – първата печатна българска книга – “Стематография”, която излиза през 1741г. Тя съдържа гербове на славянски и съседните на тях народи със съответните пояснения и изображения на български и сръбски светци. Малко по-късно, през 1761г., се появява и из-готвената от Блазиус Клайнер “История на българския народ”. Във произведенията си българските обществени дейци от XVIIIв. отразяват зараждащото се национално един-ство и стремежа към самоопределение, търсейки основа в ми-налото. Те обаче остават само информатори, задо-воляващи интересите и търсенията на обикновените хора, но не успяват да дадат връзката минало-настояще. Новите политически идеи, които те прокламират, се изразяват в съживеното национално самочувствие, което личи в литературата, във все по-честото споменаване на “отечество”, “българи” и т.н. Паралелно с това се очак-ва помощ от чуждите страни – Австрия, Русия. Това личи в българските отряди, трупащи боен опит в Руско-турските войни от 1710, 1735-1739г.. През 1737г. обединените войски на тези две държави достигат до Ниш, ко-ито е катализатор за избухване на въстание в Трънско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Пиротско. След детронирането на султан Ахмед III (1703-1730) се активизират и войнуците, дервенджиите и мартолосите, опит-ващи се да се изправят срещу властта, която иска да им отнеме оръжието. Засилва се и хайдушкото движение.

Показателно за икономическите, културните и духовните промени в българското общество е делото на Паисий Хилендарски.

Личността и делото му са обект на изследванията на М.Дринов, Б.Пенев, Ив.Шишманов, Д.Косев – “Идеологията на Паисий”, Георги Бакалов, Хр.Христов – “Паисий Хилендарски и българското Възраждане”, Панталей Зарев, Петър Динеков, В.Паскалева, Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Емил Георгиев, Н.Драгова, А.Кирякова, Иван Снегаров, Николай Тодоров, Иван Дуйчев, М.Ковачев, Б.Трайков и други.

Биографичните сведения за него са оскъдни. Основният източник за тях са предисловието и послесло-вието на неговата “История славянобългарска”. Той е роден вероятно през 1722г. в семейството на богатрия търговец хаджи Вълчо. За негово родно място спорят седем селища в днешна Югозападна България. Според М.Арнаудов, Хр.Христов и други – това най-вероятно е Банско. Предполага се, че е учил в килийното училище на Рилския манастир. През 1745г. заминава при брат си Лаврентий, който е игумен в Хилендарския манастир на полуостров Атон (днешна Гърция). Там учи при известния енциклопедист Евгений Вулгарис. Като манастирски таксидиот Паисий обикаля българските земи и събира дарения за манастира. През това време атонските манас-тири са важен духовен център на християнските народи на Балканския полуостров. В техните библиотеки се съхраняват множество средновековни ръкописи. В Атон Паисий разширява и задълбочава своето образование. В продължение на две години той събира материали, съхранявани както в Света гора, така и в други манастири по българските земи. С такава цел използва и посещението си в Сремски Карловци през 1761г. На следващата година, 1762г., се премества в Зографския манастир и там завършва своя труд – “История славянобългарска”.

Тя е написаната на базата на богат домашен изворов материал: стари български книги, царски грамоти, жития на Кирил и Методий, Климент Охридски, Петка Мъгленска и т.н., както и от други документи. Силно влияние върху него оказват историческите трудове на кардинал Цезар Бароний и Мавро Орбиини. В своята “История” Паисий налага патриотичните елементи, утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Това може да се счита за началото на новобългарската литература, въпреки силното влияние на черковнославянския език. Същевременно предлага и една интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Паисий Хилендарски отразява началото на процеса на консоли-диране на българската нация. При него за пръв път се появяват идеите както за национално, така и за църковно-религиозно освобождение. Той отправя призив срещу феодалния османски режим и се опитва да характеризира икономическото и политическото положение на народа. Хилендарският монах използва връзката минало-настояще-бъдеще, като по такъв начин се стреми да обоснове борбата срещу чуждата власт.

Творбата на Паисий се състои от две предисловия – за “Ползата от историята” и “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”; отделни глави за историческото събрание на българския народ, за българските царе и светци, за славянските учители и т.н., както и послеслов. Във второто предисловие той разкрива значението на познаването на българското минало, на народностната идентификация, подлагайки на критика онези българи, които се гърчеят. Ядро на Паисиевият мироглед е националната идея. Произведението му е първият ярък израз на зараждането на българската нация. С нея Паисий Хилендарски из-дига първата национална програма, директно формулира задачата за национално самопознаване, т.е. – изучава-нето на родния език и история, и внушава целите за възстановяването на църковната и държавната независи-мост.

Според Владимир Топенчаров Паисиевата история защитава интересите на “простите” български селя-ни и занаятчии. Н.Генчев, Д.Косев и други защитават мнението, че тя е изразител на бурожоазната идеология. М.Дринов обясня-ва появата на Паисий със своего рода “месиянско явление”, възкресяващо българската на-родност.

Литературният историк и критик Боян Пенев обяснява появата на Паисий с литературната и идейната среда на манастирите и главно в “индивидуалния дух”. Той казва, че появата на “История”-та е “странно, не-обикновено и даже невероятно явление”. Васил Златарски, Й.Иванов, Юрдан Трифонов, А.Теодоров-Балан, Ни-кола Милев и други също разглеждат “История”-та като личностно постижение. Георги Бакалов, Иван Шишма-нов, Д.Косев, П.Зарев, руския историк А.Державин и други приемат Паисий като изразител на промените – сто-пански, социални и културни, в българското общество през XVIIIв. В.Велчев, Ст.Ангелов, П.Динеков, С.Ники-тин, А.Робинсън и други подчертават, че Паисий е не само първия, който използва историята, за да докаже иде-ите си, а е първия, който прави опит за характеристика на икономическото и политическото положение на бъл-гарските земи под робство, а така също и като човек, определящ задачите за бъдещето. Доказателство за тяхна-та теза е съдържанието на “История”-та, където се разкриват икономическите възможности на българите; дава се описание на османския феодален гнет и политическите му последици; посочва се опастността от действията на гръцката Патриаршия за елинизация на българите; отразява се началния процес на консолидиране на българ-ската нация.

В историческата наука има дискусии относно точната година на смъртта му. Й.Иванов подкрепя 1798г. Б.Ангелов приема 1771г. На основата на публикуваната през 1977г. бележка от една хилендарска кондика, в която се споменава, че Паисий умира през 1773г. в Станимака (днес Асеновград), Христо Христов смята, че то-ва е същата 1773г.

“История славянобългарска” се разпространява по всички български земи. От нея са известни около 60 преписа, първият от които е направен през 1765г. от Стойко Владиславов в Котел. Някои от тях се допълват, други се преправят, а трети са богат илюстрирани. През 1844г., на базата на труда, Христаки Павлович отпечат-ва книгата “ Царственик или история болгарска”.

“История славянобългарска” е подробно изследвана както от страна на историци, така и от страна на езиковеди и литератори. Принос за това дават проучванията на Йордан Андреев – “Български-те старини из Македония”, Б.Пенев – “ Паисий Хилендарски”, В.Велчев – “Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване на изворите на Паисиевата история”, М.Арнаудов – “Паисий Хи-лендарски – личност, дело, епоха”, Д.Косев – “Паисий Хилендарски, неговата епоха и идеология”, Е.Геор-гиев – “Паисий Хилендарски и идеологическите и литературни течения на неговата епоха”, Петър Ди-неков – “Два века “История славяноболгарская” и много други.

Идеите на Паисий Хилендарски за развитието на българската просвета, за духовната и обществената пробуда на народа, намират продължение в дейността на Стойко Владиславов, известен още и като Софроний Врачански – един от най-изявените възрожденски личности от края на XVIII – началото на XIXв.

За живота и дейността му пишат В.Златарски, В.Мутафчиева – “Книга за Софроний”, М.Арнаудов, Н.Генчев, Д.Косев, П.Орешков, А.Теодоров-Балан, В. Конобеев и други.

Стойко Владиславов е роден в Котел през 1739г. Баща му и чичо му са заможни джелепи. Четири годи-ни посещава местното килийно училище, а след това учи абаджийския занаят, като междувременно се само-образова. През 1762г. е ръкоположен за свещеник в Котел и започва да преписва и подвързва ръкописи с чер-ковнорелигиозно съдържание. През 1765г., след като се среща с Паисий при неговата обиколка из българските земи и повлиян от неговите идеи, прави пъврия препис на “История славянобългарска”. През 1794г. е назначен за епископ на Враца и въпреки трудностите, разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. От 1800г. до 1803г. Софроний е насилствно задържан от отцепилия се във Видин Осман Павзантоглу. След като е освободен, емигрира във Влашко, установявайки се в Букурещ.

За Софроний Врачански просветата е средство за укрепване на народностното самосъзнание и предпос-тавка за подобряване на положението на народа. По време на пребиваването му във Видин той съставя два сборника. Първият от тях им църковно-проповеднически характер. В него последователно прокавра идеята да се пише на “български прост език”, за да могат обикновените читатели да рабират съдържанието на проповеди-те. Във вторият сборник – “Разкази и съждения” още по-силно се чувства влиянието на просвещенските идеи. Там са включени произведения със светско съдържание.

Най-плодотворен период в книжовната му дейност е престоят му във Влашко. През 1806г. отпечатва в Римник печатната книга “Кириакодромон”, т.е “Неделник”, в която се включени поучения за неделни и праз-нични служби. В нейният предговор се пропагандират национално-патриотични и просвещенски идеи. Три го-дини по-късно, през 1809г., завършва превода от гръцки език на Амвросий Марлиан “Театрон политикон”, т.е. – “Гражданско позорище”. С този превод той се изявява като просветител-реалист, привърженик на просветния абсолютизъм (аналогия с руския цар Петър I Велики) и косвено показва архаичността на османската политичес-ка система. С него запознава читателя с европейските права и историческата мисъл. Превежда също така и бас-ните на Езоп и “Митология на Синтип философ”. Около 1803-1805г. пише своята автобиография “Житие и страдание грешнаго Софрония”, публикувана за пръв път от Г.С.Раковски в неговия вестник “Дунавски лебед”. Житието представлява разказ на българина през втората половина на XVIIIв., чийто живот протича в условията на беззаконие и безправие в границите на Османската империя. То дава ценни сведения за социалните и поли-тическите отношения, за културното развитие, за бита и духовния облик на българите от тази епоха. Като про-дължава традицията на дамаскините, произведението е написано на говорим български език с черковнославян-ски примеси. С него се поставя началото на българската проза.

В своята обществено-политическа дейност Софроний Врачански смята, че освобождението на българ-ските земи може да бъде постигнато чрез руската армия и въоръжено въстание с вероятни центрове Търново, Трявна и Елена.

В Букурещ Софроний Врачански развива и активна политическа дейност. С неговото име се свързва възникването на първата в историята на нашето Възраждане политическа организация сред емигрантите, наре-чена “Временно правителство” или “Български политически център”. Той се присъединява към дипломатичес-ката мисия на Иван Замбин и Атанас Некович в Русия, чиято цел е установяване на връзки с руските управ-ляващи среди и осигуряване на тяхната подкрепа за българското обединително дело. По време на Руско-тур-ската война (1806-1812) Софроний Врачански е признат от меродавните руски среди за “представител на бъл-гарите”. Запазени са две негови възвания от месец август 1810г. към българите за оказване на подкрепа на рус-ката армия. Голямо е и съдействието му за формирането на обособена доброволческа част в руската войска, из-вестна под името “Българска земска войска”.

Според В.Златарски тя е създадена през 1810г. В.Конобеев смята за година на основаването 1811г., като първоначално се състои от 500 души и постепенно увеличава броя си.

През месец октомври 1811г. свещеникът изпраща до главнокомандващия Дунавската руска армия ген.Михаил Кутузов “Молба” за обявяване на автономна българска област в рамките на Руската империя. Пред-вижда се тя да включва българските заселници във Влашко, Молдова, а едни бъдещи евентуални освободени земи на юг от р.Дунав да се управляват от изборни институции, да се разполагат с църковна автономия и въз-можности за стопанска инициатива. Идеите му са плод на все още слабата българска буржоазия, която го кара да приеме покровителството на Руската империя, но при запазване самостоятелността на българската държава, църква, просвета и т.н. Тези схващания се явяват първия опит да се реализират идеите на Паисий Хилендарски. Софроний Врачански умира през 1813г.

Паисий Хилендарски поставя началото на националноосвободителната идеология и новобългарска ли-тература, а Софроний Врачански доразвива идеите му, като наред с това прави и пръв опит за реализация на политическото освобождение чрез доминацията на новобългарския (говоримия) език на българите в своите про-изведения.

Софроний доразвива идеите на Паисий и прави пръв опит за реализация на политическо освобождение. В своите произведения той утвърждава новобългарския (говорим) език.

При все това двамата просветители подхождат към политическите въпроси от богословски позиции и политическият им идеал е олицетворение на монарх със силна власт, който трябва да бъде благочестив, милос-тив, храбър, добър, премъдър, просветен, патриотичен и т.н.

През XVIIIв. – първата четвърт на XIXв. в българските земи се извършват значителни икономически и социални промени. Полагат се основите на буржоазните стопански форми, постига се началния процес на кон-солидация на българската нация, формулират се основните задачи, които застават пред българското общество. Подемът на производителните сили изменя неговата структура и укрепва позициите на буржоазната класа като основен хегемон в национал-ното движение. В този период постепенно се оформя българската национална идея, която през втората и третата четвърт на XIXв. води до активизиране на на движението за новобългарска просвета, за независими църква и държава.

[Стоедин]

Днес работихме с 11 клас по тема за Пайсий и бях потресен да прочета, че той бил силно повлиян от ренесансовите идеи. Моля ви, кажете от кои точно ренесансови идеи е повлиян Паийсий? Ще ми се смеят децата, аз нямам отговор на тоз въпрост! Ама много прост въпрос!!!

[КГ125]

От никакви ренесансови идеи не е бил повлиян никакъв Паисий. От националистически дори е силно казано да се каже, че е повлиян, защото по негово време и национализм още няма.

Просто човека е обобщил несъмнено съществуващото народностно самосъзнение и е сложил началото на националното такова. При малко по-гръмко настроение може да бъде наречен пионер на балканския национализъм.

Ама Ренесанс???

ПП

Сега виждам този пръв пространен, изчерпателен и много, много читав пост от началото на темата. Дано авторът е някъде наоколо. Та това си е цяла статия!!!

Или пък урок...

[Щекн Ичр]

Карта на Българските земи според анонимния препис на Паисиевата история от 1797 г.

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Karta_BG_Paisij_1797.GIF