Вие сте тук

Обсадата на Константинопол (717-718г.) и спасяването на Европа

Обсадата на Константинопол от огромната арабска армия на Маслама през 717-718г., завършила с разгром за силите на Халифата, отдавна заема ключова позиция в българската историография. Причините за това са повече от очевидни – всички съвременни извори пряко или косвено отбелязват значителната роля, изиграна от българите в спасяването на ромейската столица и прогонването от Балканите на най-голямата азиатска армия, стъпвала тук от времето на Ксеркс. Арабската заплаха за Европа е несъмнена – падането на византийската столица би означавало безпрепятствено разширение на халифата към Балканите, а също така и Италия, тъй като византийския флот е този, който държи силите на исляма далеч от Апенините. В този смисъл, победата над арабските сили с право може да се отбелязва като една от двете критични победи на Християнството над Исляма за цялото Ранно средновековие. Втората, противно на наложения мит, не е успеха на Карл Мартел (718-741г.)[1] над маврите при Поатие (732г.), а победата на аквитанския херцог Одо Велики (688-735г.) при Тулуза през 721г. Преди да преминем към същинския ход на кампанията и обсадата, ще се занимаем с няколко ключови въпроса, които обикновено не получават достатъчно внимание в научните трудове и популярните електронни публикации.

Извори и историография

Обсадата на Константинопол е отразена в няколко извора, познати на съвременната историческа наука. Водещият византийски източник остава „Хроника”  на Теофан Изповедник. Текстът е частично достъпен на български в ГИБИ, том III (виж библиография към статията), но изданието на БАН (както и всички от поредицата ГИБИ и ЛИБИ) съдържа един сериозен пропуск – то цитира само онези откъси, касаещи конкретно българите, изваждайки ги от контекста на самата хроника. Подобно „изрязване“ е доста опасно за всяко нормално проучване и спестява на четящите полезни детайли, които могат да бъдат открити в пълния текст.[2] Самият Теофан е автор, чиято оценка макар и доста изчерпателна, трябва да се подложи на сериозно съмнение с оглед на факта, че самият той е иконопоклонник, който в случая с Лъв III Сириец описва император-иконоборец. В този смисъл, хронистът е крайно предубеден към действията на императора и  обективността на оценките трябва да бъде разглеждана твърде предпазливо от всеки изследовател на периода.

Следващата важна хроника, която ни дава информация за обсадата се явява текстът на Михаил Сирийски (патриарх на Антиохия 1166-1199г.) Текстът на неговата „Хроника“ е написан на сирийски (средновековен диалект на арамейския) и се основава на предходни съчинения, записани от сирийските монаси през IX  и X век. Текстът на хрониката е по-малко популярен в България и доста по-рядко цитиран. Друг детайлен и ценен със своето съдържание източник е анонимната Сирийска хроника от 846г. която дава допълнителни детайли около присъствието на арабите в Тракия.

От арабска страна, основните извори по темата са: „История на пророците и царете“ на Ат Табари (839-932г.), който черпи информация от по-ранните трудове на Ал Уакиди и Ал Мадайни, създавайки своеобразна компилация от техните трудове; „Книгата на изворите“ (Хитаб ал Уюн). Повечето арабски хронисти, нормално, предпочитат да прескочат основните детайли около поражението и залагат най-вече на вероломството на ромеите и в частност на Лъв III, който дълго преговарял с арабите, но в последствие се отметнал от клетвите си.

Западните (латински) извори също не подминават ключовата обсада. Тя е отразена от цяла плеяда хроники, сред които „Универсалната хроника от 741г.“,  „Делата на неаполитанските епископи“,  „Хроника“ на Зигберт и „Хроника“ на Хугон. Особено внимание заслужава „История на лангобардите“ на Павел Дякон, която се явява основа за всички последващи латиноезични хроники. Част от западните извори използват за основа византийските, но присъстват и детайли, които отсъстват в ромейските текстове.

Съвременната българска историография и писането на „псевдо” история (срещана основно в електронните източници на информация) е развила най-разнообразни интерпретации на събитията от 717-718г. Всички класически научни трудове, посветени на историята на България, задължително отбелязват победата на българите над армиите на халифата и отдават заслуженото на предците ни в извоюването на победата над исляма. Основния недостатък на българските текстове е честото подценяване на ролята, която самите византийци изиграват в спасяването на своята столица, особено чрез разгрома, нанесен на арабския флот през зимата на 717-718г. Обратно, доста от западните трудове пренебрегват българите за сметка на византийците, основавайки своите проучвания най-вече на трудовете на гръцки медиевисти, чието влияние е изключително голямо сред водещите европейски научни центрове. В този смисъл, на лице е очевидна липса на обективност, която е вредна за историята и се нуждае от сериозен историографски „ремонт“, който би оказал чест на българските медиевисти, в случай, че се заемат с него.

Ако трябва да се позовем на конкретни примери от българската историческа наука, отразяването на кампанията срещу Константинопол от страна на родните историци често е съпроводено с доста избирателно интерпретиране и дори цитиране на историческите извори. Ще посочим няколко примера. В своята „История на Първото Българско царство“, Васил Златарски посочва, че действията на българите през 717-718г., са несъмнено потвърждение за спазване от българска страна на договора, сключен през 716г. Между Византия и България.[3] Както ще видим по-долу, изворите не намекват нищо потвърждаващо подобна хипотеза, но и не се споменава българите да са нарушили съответния договор. Както ще видим обаче за действията на българите срещу арабите съществува далеч по основателна и директна причина. В този смисъл клишето, че Лъв III помолил българите за помощ е „де факто” недоказуемо, тъй като нито едно сведение касаещо обсадата – нито византийско, нито сирийско, нито арабско не предполага Лъв да е пращал пратеници при българите. Нещо повече, както Г. Цанкова-Петкова посочва в своето изследване на българо-византийските взаимоотношения, договорът от 716г. не е включвал (поне според изворите) военни клаузи.[4] Друг твърде очевиден проблем с цитирането на извори ни се демонстрира от поредицата „История на Българите“ и по-конкретно том V, където авторите цитират некоректно Михаил Сирийски. Става дума за използването на данните на хрониста по доста манипулиран подход – взето е числото на личния контингент на Маслама, разбит от българите в Тракия, но е изпуснато да се спомене, че българите, надвили Маслама, до преди това са били част от армията му (виж по-долу). Освен това неправилно се интерпретира текста на извора по отношение страха на арабите от българите. Според посоченото изследване, изворът гласи: „българите нападнали арабите и ги посекли, тези последните се бояли повече от българите, отколкото от ромеите.“[5] Както ще видим по-долу, подобен цитат в Михаил Сирийски не съществува. Последен пример, който ще си позволя да дам идва от „История на българите в три тома“, където авторите са си позволили погрешно цитиране на  Бешевлиев и неговия труд за българските надписи. Според тритомната история, поместения на страница 102 текст за обещаната от Тервел помощ за ромеите се отнася към обсадата от 717-718г. Ако си направим труда да прочетем самия Бешевлиев, се вижда ясно, че поместения от него надпис касае военната помощ, оказана от Тервел на Юстиниян II.[6]

За да не навлизаме в дребнав коментар на множеството изследвания по темата, ще спрем с примерите до тук и ще продължим със същината на настоящата статия. В библиографията, приложена в края може да намерите коректно посочени използваните извори и всеки един читател би могъл да се допита до оригиналните текстове и да ги съпостави с трактовките, посочени както тук, така и в останалите научни трудове, посветени на темата.

 

Предисторията

Причината за арабския поход срещу Константинопол трябва да се търси колкото във вътрешнополитическата обстановка в самата Византийска империя, толкова и в ситуацията в Умаядския халифат. Византия преживяла дълъг две десетилетия период, в който самата легитимност на императорската институция била поставена под въпрос, след като седем души се сменили на трона в Цариград. Тези чести смени били съпътствани от постоянно въвличане на външни фактори (като например българите), които били използвани като лостове, с чиято помощ тежката имперска корона да бъде наместена върху съответната глава.  Същевременно, позицията на Умаядите на трона в Дамаск съвсем не била циментирана. Противоречията от Гражданската война (656-661г.), не само че не били погребани редом до тялото на Али, но и се разгорели с нова сила през 680г., когато смъртта на Муауия I (661-680г.) се превърнала в сигнал за ново разцепление в огромната арабска империя, свързано с противопоставящите се фракции в двора и най-вече могъщите емири на Шам (Сирия) и Ирак. Като добавим и присъствието на верните на Али мюсюлмани, се получава една взривоопасна смес, чието латентно състояние можело да се поддържа само на цената на непрекъснати външнополитически успехи и разширяване на дар ал ислам („домът на исляма“ – т.е. териториите, населявани и управлявани от мюсюлманите) за сметка на дар ал харб („домът на войната“ – т.е. земите на неверниците). В този смисъл, както посочва ат Табари, не е никаква изненада, че новия умаядски халиф Сюлейман бин Абд ал Малик (715-717г.) се заел да установи своя престиж и слава чрез завземането на най-великия град на неверниците – Ак Кунстантиния.[7] В този смисъл, кампанията от 716-718г. не е нищо повече, от един грандиозен проект за изковаване и подпечатване на владетелската легитимност. Ако си послужим със съвременни термини, една победа над ромеите и завземането на тяхната столица би се превърнало в моментална „пи ар” бомба, чийто отзвук щеше да разтърси тогавашния свят. Полагането на византийската столица в краката на халифа би ознаменувало ако не окончателна победа над неверниците, то поне най-значимата крачка към тяхното подчиняване на „праведната вяра“.

Арабите вече веднъж са се сблъсквали с империята в битка за Константинопол (674-679) и този сблъсък завършва с катастрофа, която е сред водещите причини за избухналата Втора Гражданска война (680-692г.), а победата заслужено издига престижа на Константин IV Погонат (668-685г.), само за да бъде той помрачен от поражението, нанесено на ромеите от българите при Онгъла (680 или 681г.). Но ако през 70-те години на VII в. Византия е обединена около силен владетел, чийто авторитет и власт са повече или по-малко неоспорими, в началото на VIII век ситуацията е съвсем различна. Смяната на седем души на имперския престол и фрагментирането на политическия елит води до дестабилизация и тежка социално-политическа криза за православната империя. Гражданската война между Атанасий II и Теодосий III довела до разруха и икономически упадък както Тракия така и части от Анатолия и несъмнено спомогнала за упадъка на византийския военен потенциал. Същото се отнася и до бунтът на Василий в Италия, където местните войски се опитали да издигнат своя командир за император, но се провалили. В крайна сметка, Византия през 716г., когато всъщност започнала арабската кампания била една раздирана от вътрешни междуособици държава, която можела да се окаже лесна плячка за устремения към слава и признание халиф.

Арабската армия

Един от основните проблеми за всеки военен историк, занимаващ се с кампании и бойни действия от преди модерната епоха е изчисляването на конкретния брой на участващите войски. В този смисъл, данните на изворите са изключително противоречиви и силно преувеличени. Именно безкритичното цитиране на тези извори е подвело мнозина историци в България и много повече „псевдо-творци”, да възхваляват победата на българите, като успех срещу една гигантска армия, чийто брой остава без реален аналог в историята на средновековното военно дело на Балканите. Приемането на подобни цифри като чиста монета обаче би означавало че по същия начин следва да тълкуваме и по-късните числа, отнасящи се до Османската империя или по-ранните свидетелства за походите на персите в Европа. Въобще, във всички тези извори ясно личи нуждата от преувеличаване на източните орди, които заплашвали да погълнат западната цивилизация. В противовес на тази по-скоро романтична и повърхностна оценка на въоръжените сили на халифата, е редно да поставим коректната тенденция към преразглеждане и преоценяване на реалностите с които се сблъсквали тогавашните командири от гледна точка на ограниченията, налагани от логистичните възможности на епохата.

Най-подробният извор за размера на арабската армия е Михаил Сирийски. Той посочва следното: „Маслама превзе Сарди и Пергам, от където взе мнозина пленници. След това горд, той реши да се отправи към Константинопол. Събра армия от 200 000 конници и 5 000 напълно снаряжени кораба. След това в допълнение, той взе още 12 000 българи, а също така и 6 000 камили и 6 000 мулета, натоварени с припаси и се приготви да води война за много години напред. Закле се да разруши Константинопол и назначи Умар за пълководец. Освен това, имаше още 30 000 бойци-доброволци с него. Цялата тази армия той изпрати пред себе си, а сам се отправи след тях с отряд от 12 000. Армията раздели на две, като една част пое по суша, а другата – по море.“[8] За съжаление, тази цифри остават непотвърдени, но и неоспорени, от нито един друг източник. Теофан Изповедник заявява, че арабите разполагали с 1800 (към които в последствие се присъединили и други 660, изпратени като подкрепление) и посочва, че по-голямата част от арабския флот останал неприложим за самата обсада, поради плитчините около Константинопол, където „претоварените арабски кораби нямало как да плават“.[9] Общо корабите, използвани от арабите според Теофан са 2460, като голяма част от тях били търговски кораби, пригодени за война и за превозване на войските. Византийският хронист така и не назовава конкретен размер на арабската армия. За сметка на това, Михаил Сирийски ни дава допълнителни сведения в своята хроника. В хода на самата обсада, арабите използвали 20 000 души, които да отбраняват укрепленията, пазещи тила на армията от към Тракия, а други 30 000 били разположени за охрана на корабите.[10] Теофан посочва, че 2000 „тежковъоръжени войници“ били оставени да пазят самите кораби, поддържащи армията, докато основната част от флота била оставена по-назад, по протежение брега на Мраморно море.[11] Изглежда, Маслама не разполагал с пълния си контингент в Европа, тъй като някаква част от армията била оставена в Азия да обсажда Никея (12 000 според Михаил Сирийски). Освен това, през пролетта на 718г., новият халиф Умар II се наложило да изпрати нова армия по суша, която да подкрепи блокадата на азиатските подстъпи към Константинопол.

И така, каква реално била армията, която Маслама довел в Европа? Ако приемем данните на Михаил Сирийски, става въпрос за поне 50 000 бойци, пазещи арабския лагер, плюс един авангарден контингент, който, както ще видим в последствие, бил унищожен от българите. Още 12 000 души обсаждали Никея, което означава, че заедно с българските наемници, общите сили на арабите възлизали на поне 74 000 души. Разбира се, освен тези охраняващи сили, арабите разполагали и с реален обсаждащ контингент, разположен срещу стените на Константинопол. Тези войски не би следвало да са по-малки от комбинираните сили за отбрана – т.е. поне 50 000 души. Това означава, че общата численост на арабските сили, участващи в кампанията до зимата на 717г. е  била около 130 000 души. Дори да отхвърлим посоченото от Михаил Сирийски число от общо 254 000 и да го съкратим на половина, остава на лице една наистина значителна военна сила, която Халифатът несъмнено можел да постави на бойна нога с цел постигане на ключовата цел – завземането на Константинопол.

Кой е Маслама?

Пълководецът на арабската армия – Маслама (пълното му име е Маслама ибн абд ал Малик) е един от най-изтъкнатите и значими фигури в Умаядския халифат от началото на VIII век. Син на халифа Абд ал Малик ибн Маруан (685-705г.), той се издига като един от ключовите военно-политически дейци на халифата. Син на робиня, той няма право на наследство над престола, но се явява полубрат на трима халифи и това му отрежда първостепенна роля в арабския двор. За първи път името му се споменава в контекста на една кампания в Киликия през 705г. Две години по-късно, Маслама (наричан в гръцките извори Масалмас – бел.авт.) ръководи наказателна експедиция на арабските войски, насочена срещу Тиана (дн. Кемерхисар, Турция). Въпреки тежката обсада и неблагоприятните условия през зимата на 707-708г., Маслама успява да задържи армията си на позиция, да разгроми изпратените от ромеите подкрепления и да превзема града. Няколко месеца по-късно, през лятото на 708г., арабския принц постига повторен успех над ромеите при Аморион и оплячкосва Исаврия през следващата година. Тези успехи водят до издигането му до управител на Армения и Азербайджан, постове, които съчетава с позицията си на губернатор на северна Сирия. Това „де факто” го поставя начело на една от най-ключовите зони в арабската империя – границата с Византия, концентрирайки в ръцете му контрола за целия газават, който арабските армии ще водят против „неверниците“.[12] Маслама скоро оправдава оказаното доверие. През 710г., арабите повеждат поредица от експедиции към Кавказ, ръководени лично от Маслама. Втората, от 713-714г. се увенчава с успех и ключовия град Дербент, който контролира пътя между Волга и Иран, е поставен под контрола на арабите. Това завоевание бележи началото на т.нар. Втора Арабско-хазарска война, продължила с прекъсвания до 737г., когато и двете страни, изтощени от конфликта се оттеглили, оставяйки Кавказ като естествена бариера помежду им.[13] Но да се върнем на Маслама. Докато подчинявал Кавказ, арабския генерал не забравял и Византия. Няколко последователни рейда в Галатия се увенчали с поредица успехи – през 712г. арабите оплячкосали Амасия, а през 714г. завзели Малатия. Когато през 715г., халифът Сюлейман решава да задейства своя план за завземане на Константинопол, Маслама изглежда като логичния кандидат за изпълнение на задачата. Историята на константинополската кампания ще разкажем по-долу. Тук заслужава да отбележим, че неуспехът не довел до загубата на престиж за Маслама. Напротив, той остава на своя пост още две години, след което е изпратен в Ирак, където първо се разправя с бунт на хариджитите (крайна секта на исляма, вероятно първата такава. Действията им от онази епоха доста напомнят на съвременните ислямистки групировки – бел.авт.), след което потушава бунта на Язид ибн ал Мухалаб (бивш управител на Ирак, вдигнал се на бунт срещу халифа Язид II през 721г. – бел.авт.) и лично отнема живота на предателя. Въпреки това, новият халиф Язид II (720-724г.) решава да отстрани неудобния генерал. Името на Маслама изчезва от изворите до 725г., когато след възкачването на неговия полубрат Хишам ибн ал Малик (724-743г.), Маслама е върнат на служба в Азербайджан, където успешно воюва с хазарите и извършва поредица от успешни рейдове срещу Византия. Изглежда популярността му не допада и на новия халиф и Маслама е отстраняван на няколко пъти и връщан отново в критични ситуации, за да спасява арабските владения в Армения от хазарите. В крайна сметка, през 735г. Се оттегля от активна служба и умира три години по-късно, през 738г.

Кариерата на Маслама ясно показва, че той е умел тактик, добър стратег и генерал, способен да воюва както срещу ромейската редовна армия с нейната отлична пехота и специфичен маниер на боя, така и срещу могъщите степни кавалерии на хазарите, които разбива в поне две открити сражения, когато силите им са командвани лично от хаганите. Маслама несъмнено е бил опитен в провеждането на обсади, знаел е всичко за укрепяване на неудобни позиции и е доказвал, че тежките зимни условия трудно го разколебават да вдигне блокадата на набелязаната цел. В този смисъл е повече от задължително да отдадем дължимото на арабския пълководец, а също така да отчетем факта, че българските победи, за които предстои да споменем, не са извоювани срещу някакъв посредствен придворен арабски велможа, а срещу ветеран, прекарал по-голямата част на седлото, командвайки армии, нанесли съкрушителни поражения на всички основни опоненти, с които се сблъсквали. Няма да е пресилено да кажем, че провала на Маслама в Тракия е вероятно най-сериозното поражение  в иначе блестящата му кариера.

  Кой управлява България през 716-718г.?

Този въпрос продължава и до ден днешен да тормози българската историография. Според Именника на българските ханове, Тервел управлявал 21 години и бил наследен от друг владетел, чието име не се чете, властвал 28 години. Кога обаче е първата година от управлението на Тервел и кога е последната от управлението на неговия наследник остават все отворени въпроси. Хронистите ни помагат с указания за човек на име Кормесий (който днес се приема официално за наследник на Тервел), с когото Византия сключва прословутия мирен договор от 716г. и на когото, според надписи на Мадарския конник, ромеите изплащали ежегоден налог. Теофан Изповедник допълнително усложнява нещата като посочва в своята хроника, че Кормесий бил господар на българите, с когото се подписал договора от 716г., ала през 719г., когато един от претендентите за ромейската корона потърсил помощ от българите, той се обърнал към Тервел. Това кара някои изследователи да подозират, че Кормесий е съвладетел на България и вероятно е син на Тервел, който го приобщил към властта в някакъв момент от царуването си. Тезата изглежда удобна, но не може да бъде потвърдена. Съществува и сериозно разминаване в хронологията на българските владетели. Ако приемем официалната дата, посочена в нашата история за начало на управлението на Тервел – 701г. излиза, че Тервел управлява до 721г. и е наследен вероятно от Кормесий, който управлява до 749г. Това обаче не съвпада с официалната хронология, съгласно която, управлението на Кормесий продължава до 739 (т.е. десет години по-малко). Ситуацията около самата константинополска кампания също остава доста мъглява, поради простата причина, че нито един извор не назовава кой командва българите по това време. Нещо повече, текстът на Михаил Сирийски предполага наличието на две отделни български фракции, които се сражавали срещу арабите (както ще видим по-долу). Едната били онези 12 000 наемници, доведени от Маслама, а другата били „българите отвъд Дунава“ , за които говори Павел Дякон в своята „История на Лангобардите“.[14] Така изглежда предците ни са действали в две самостоятелни армейски единици, всяка от които носи своята заслуга за успеха над арабите. Това поставя следния казус – наемниците в Тракия са имали свой командир, който не е бил Тервел или Кормесий. Това се доказва по един много елементарен начин – присъствието на български контингент на страната на арабите несъмнено щеше да бъде споменато от Теофан Изповедник като нарушение на мирния договор от 716г. Теофан не пропуска да спомене българския отряд, пратен от Тервел в помощ на узурпатора Артемий, но посочва, че българската армия веднага се отказва от подкрепата си научавайки, че кандидатът за трона е нелегитимен и няма подкрепа от столицата. Доказателство, че договорът не е погазен, е и надписа на Мадарския конник, който вече споменахме, свидетелстващ за продължаващите плащания.

Това означава, че контингентът, за който споменава Михаил Сирийски, не е част от войските на Дунавска България. Ами сега? Отговорът на този казус не е толкова невероятно сложен за открояване, поради простата причина, че Дунавската България не е единствената територия на Балканите, на която има българи. Още от края на VII век., в Македония съществува територията, контролирана от Куберовите българи, които се намират в особени отношения (вероятно федеративни) с империята на василевсите. От една страна знаем, че Куберовите българи са отговорни за поне две кампании в Тракия и Македония от 80-те и 90-те години на VII век. От друга, изворите не ни предлагат много свидетелства за военни действия между тези българи и Византия през следващите десетилетия. Ако Маслама действително търси съюзник на Балканите, който би могъл да му осигури силен контингент в кратки срокове, контингент, който е запознат с местния терен и условия, то македонските българи се явяват идеален кандидат. Веднъж сложил ръка над Дарданелите (което се случва още през 716г.), Маслама лесно може да проводи мисия в Македония и да си купи услугите на български контингент, който да се присъедини към армията на арабите в Тракия за предстоящата обсада.

Това обаче не отговаря на въпроса кой командва в Дунавска България, която има своята ключова позиция в развоя на събитията. Принципно ни остава само да гадаем, но едно елементарно пресмятане на базата на известните ни дати подсказва, че към 716г. Тервел би следвало да е мъж в доста напреднала възраст – вероятно около 60-те. Това косвено се потвърждава и от най-късната дата посочвана за край на неговото управление – 721г. Или едва три години след успеха срещу арабите. В такъв случай, Кормесий – неговият наследник и вероятен съвладетел, управлявал поне още две десетилетия след това, изглежда като по-вероятния кандидат за реален ръководител на българските войски. Не би било изненадващо и ако пак той е стоял начело на силите, пратени от Тервел в Тракия  през 719г. Всичко това, разбира се, остава по-скоро в сферата на научните предположения, но е по-сигурно да допуснем, че не хан Тервел, а някой друг е ръководел българските войски в борбата им с арабите.

Ако приемем Михаил Сирийски като достоверен източник и потвърдим хипотезата, че наемниците в арабската армия са били българи от Македония, то начело на тях вероятно е седял някой от водещите фигури от рода на Кубер (ако не и самия владетел на Куберовите българи, чието име, уви, ние не знаем – бел. авт.) При всяко положение вероятността двете български сили, сражавали се с арабите в Тракия, да са били командвани от братовчеди е изключително голяма.

 

716map

Византия, Балканите и Близкия изток в 716г.

  

Арабската кампания срещу Константинопол (715-718г.)

Макар реалните военни действия между араби и византийци да започват през 716г., приготовленията за кампанията стартират още през 715г., когато арабите започват да мобилизират своите сили и ресурси за предстоящия поход. Основната част от силите, подготвени за кампанията са събрани от Шам (Сирия) и Газира (Месопотамия), като мнозина от тях са ветерани от скорошни кампании в Персия, Трансоксиана и Кавказ. Армията се подготвя надлежно, запасявайки се със зимни и летни униформи, голямо количество продоволствия, обсадна техника и „нафта“.[15] Самията Маслама, назначен за „главнокомандващ по суша и море“ разполага своя щаб в Дабик (дн. Северна Сирия) и там започва постепенно да концентрира контингентите „идващи от всички краища към него“.[16] Град Дабик – голям търговски и религиозен център от онази епоха, се превръща в естествена отправна точка на похода, който би следвало да пресече Киликия, да мине през тема Анатолия и да завие към Дарданелите, където арабската сухопътна армия да се засече с флота, концентриран вероятно в Тир или Сайда (Сидон) и пратен по море покрай малоазийския бряг. Сред основните укрепени позиции, които Маслама се надява да завладее  е град Аморион  – столицата на тема Анатолия.

Походът започва през лятото на 715г.[17] Армията на Маслама напуска Дабик и преминава през Германикея (дн. Кахраманмараш), след което, по думите на ат Табари, „превзема града на славяните и се насочва към Афиф, където останали да зимуват“. Зимата на 715-716г. арабите прекарали в Киликия, държейки под контрол основните гранични територии между двете империи. Градът на славяните, за който ат Табари споменава, вероятно се свързва с някаква погранична крепост, в която ромеите настанили славянски контингент (или са заселили определен брой хора, прехвърлени от балканите). Теофан Изповедник разказва, че през 695г. 30 000 „от преселените“ славяни участвали в похода на Юстиниян II срещу арабите, а в последствие се сражавали и на страната на арабите против ромеите. Изглежда, в края на VII и началото на VIII в., в Мала Азия е имало значителен брой славяни, разположени като погранични войски, чиято цел е била да служат като буфер пред ежегодните арабски инвазии.

След успешното нахлуване, през пролетта на 716г., арабите подновили своя поход и се отправили срещу Аморион. Здравата византийска крепост се подготвила да им даде достоен отпор и Маслама потърсил вариант да вземе града с по-малко трудности. Съдбата му предложила този случай в лицето на Лъв Сириец. Бъдещият византийски василевс бил назначен за управител на Анатолия от император Анастасий II, който за кратко заемал византийския престол (713-15г.) След свалянето на Анастасий и издигането на Теодосий III (715-17г.), Лъв Сириец бил свален от поста и избягал при управителя на тема Армения – Артавазд. Там той подготвял своето отмъщение и несъмнено зорко следял ходовете на Маслама. Напредването на арабите му дало шанс и през 716г. той се представил на Маслама при Аморион. Според ат Табари и Миахил Сирийски Лъв обещал на Маслама да му предаде Константинопол, ако той самият седне на трона във Византия. Теофан Изповедник коментира, че Маслама не повярвал на обещанията на Лъв, знаейки че последният се опитва да го измами. Във всеки случай, Маслама изглежда решил да подпомогне Лъв, надявайки се, най-малкото, византиецът допълнително да затрудни положението на своите сънародници чрез машинациите си. Начело на един отряд от 6 000 араби, Лъв Сириец успял да спаси семейството си, заточено в Аморион от Теодосий III, след което се отправил към Константинопол, където пристигнал през март и използвайки арабския отряд като коз, успял да влезе в столицата и да свали Теодосий III. Лъв съумял да измами арабите и не ги допуснал в града, запазвайки Константинопол за себе си.[18]

Междувременно Масалама, вярвайки че Аморион бил подсигурен от Лъв Сириец, продължил похода си на запад, завзел Сарди и Пергам и сложил ръка на тема Трацезион. Арабите взели много пленници от местното население и освободили онези араби, които се намирали в плен на ромеите.[19]

Тук в изворите настъпва известно объркване. Според ат Табари, Лъв влязъл в Константинопол след като Маслама вече поставил града под обсада и всъщност възцаряването му било част от сделката, която византиецът сключил с арабите. Според хрониката на Михаил Сирийски, Сирийската Хроника от 846 и Теофан, обаче, Маслама пристигнал под стените на Константинопол след като Лъв се възкачил на трона. Теофан дава и конкретна дата за началото на обсадата – 15-ти август 717г. В този смисъл е по-вероятно да се приеме информацията, предоставена от Михаил Сирийски, която допълва текста на Теофан – Лъв използва арабския контингент така, както Юстиниян си послужил с българите, пратени му от Тервел през 705г. Във всеки случай, армията на Маслама трябвало да изчака пристигането на арабския флот, натоварен с допълнителни провизии и да се прехвърли през Дарданелите заедно със своя обоз и съпътстващи части (търговци, инженери, слуги и т.н.).

Редно е и да направим още едно уточнение – според Михаил Сирийски, българския наемнически контингент пристигнал в служба на Маслама още в Мала Азия през 716г. Хрониката поставя набирането на българите непосредствено след завземането на Сарди и Пергам от арабите.[20] Подобен развой не е невъзможен, в случай че част от арабския флот е бил заделен да транспортира българския контингент от Беломорието към сборния пункт. Това, обаче противоречи на военната логика. Далеч по-вероятно е българите да са се присъединили към своите арабски съюзници след прекосяването на Дарданелите в лятото на 717г.

Приемайки сведенията на Михаил Сириец и на Теофан за най-достоверни, можем да поставим началото на арабската обсада към август 717, когато Маслама заповядал да се изградят укрепления от насипи и каменни ограждения около крепостните стени на Константинопол, а града да бъде блокиран по море от арабския флот. Пак по същото време, той изпратил силен авангарден отряд, който да нахлуе във вътрешността на Тракия и да разори местните крепости, лишавайки ромейската столица от всякакъв шанс за подкрепа. Тази армия прекосила Източна Тракия, продължила на северозапад и вероятно достигнала или до областта Загоре или директно навлязла в Мизия.[21] Анонимната Сирийска хроника ни дава интересен детайл – армията, нахлула в земите на българите била водена от пълководец на име Ухайда.[22] Ако се обърнем към западните извори, които до един повтарят една и съща версия, излиза, че стълкновението между българи и араби се случило едва след като Маслама вдигнал обсадата на Константинопол през август 718г. Проблемът при всички западни извори е, че те буквално са преписали един и същи текст –  “История на Лангобардите“ на Павел Дякон. Единствен монахът Зигберт в своята хроника, писана през XI век вкарва един различен елемент – цифрата 30 000 сарацини избити от българите.[23] Другият латински текст, писан след Павел Дякон, който предава по-различно съдържание е хрониката на Анастасий Библиотекар, но неговия текст е буквален препис на Теофан Изповедник. Така, излиза че всички онези западни хронисти, които славят победата на Тервел, както гласи историографското клише у нас, всъщност повтарят в преписите си един и същи текст, в който  името на Тервел никъде не се споменава, нито пък хрониста възхвалява българите като спасители на Европа.

Далеч по-подробните византийски и сирийски текстове подсказват друго. Михаил Сирийски изрично подчертава, че българите разбили арабите в Тракия и след това Маслама поставил двадесет хиляди войници да пазят тила на армията си от тях.[24] Разковничето вероятно се крие във внимателното четене на антиохийския патриарх и на западните хроникьори. Михаил Сирийски посочва, че Маслама преминал в Тракия, изпращайки напред основните си сили, а сам той ги последвал с отряд от 4 000 бойци (вероятно личната му елитна част). Изоставайки от основните сили, частта на арабския принц била атакувана от българските наемници и разбита, а самия Маслама се спасил с бягство, достигайки основните позиции на арабската армия край Златната врата.[25] Тази информация се допълва от текста на Анонимната Сирийска Хроника от 846г., в която се казва, че арабската армия се разположила на лагер около Константинопол, а Ухайда нахлул в земите на българите и бил разбит от тях, а голяма част от армията му била унищожена.[26]

Всички тези събития, макар и да изглеждат в дисонанс, всъщност следват логична последователност. Маслама нямало как да прехвърли  120 000 души в Европа наведнъж. Това се случило на отделни контингенти, вероятно от по 20-30 000 души, които преминали Дарданелите, навлезли в Тракия и се отправили към Константинопол. Основният дял от тези войски – около 50 000-60 000, се разположил под стените на византийската столица. Друг отряд поел на северозапад, с цел да опустоши Тракия и да ликвидира всякаква възможност местните гарнизони да се съберат в единна войска, която да подпомогне обсадения Константинопол. Същевременно 12 000 араби обсадили Никея, за да подсигурят Мала Азия. Останали само Маслама с личните си войски и изпратените по-напред български наемници. И тук изглежда Ухайда допуска фатална греша. Вместо да се задоволи с  разорението на византийските земи, подмамен от лесните успехи, той повежда силите си към Загоре (Мизия звучи по-малко вероятно като цел – бел. авт.), която е владение на дунавските българи. Тази провокация постига две неща. Първо, известени още от 716г. за присъствието на силна арабска армия поела към Константинопол, българската армия е в готовност по границата си.[27] Реакцията на българската армия е мигновена – водени по-вероятно от Кормесий, предците ни атакуват силите на Ухайда и им нанасят страховито поражение. Къде точно се е състояло това сражение, за което споменава Анонимната Сирийска хроника от 846г., можем само да гадаем. Всичко което се казва, е че „Ухайда отишъл в страната България и много от войниците му били избити от българите.“[28]  Поражението на Ухайда не се явява единственото. Какъвто и да е бил размерът на арабския авангард, повечето бойци са били избити от българите, но това не попречило на наемниците служещи на Маслама да се обърнат против него и на свой ред да го атакуват докато навлизал в  Тракия. Отрядът от 4 000 елитни бойци на арабския принц бил пометен от наемниците, а сам той се спасил с бягство, укривайки се сред основните сили на своята армия при Златната врата.[29] В крайна сметка, следвайки далеч по-подробните данни на Михаил Сириец и Анонимната Сирийска хроника (които се допълват, но не се повтарят като съдържание), можем да заключим, че някъде през август или септември 717г. арабските авангардни части в Тракия станали жертва на българите, които ги разбили в две сражения и им нанесли значителни поражения.

         След като немалка част от армията на Маслама излиза „извън строя“, за арабския пълководец не остава нищо друго, освен да се окопае около Константинопол и да разчита на армията, с която разполага, за да доведе обсадата до успешен край. Основният проблем в случая е, че арабите губят значителна част от конницата си, тъй като контингентите на Ухайда и личния елитен отряд на Маслама несъмнено са кавалерийски части. Тук Михаил Сирийски прави интересна забележка: „след като е разгромен от българските наемници, Маслама отиде при останалата част от армията си, разположена срещу западните предели на града срещу Златната врата, където се случи сражение. Сега, там имаше 30 000 войници, пазещи морето и 20 000 пазещи откъм българската страна и те се сражаваха по суша и море срещу града. Тогава българите се надигнаха и унищожиха мнозина араби. Тогава арабите бяха ужасени, защото зимата наближаваше и те бяха обхванати от страх от морето, от българите и от самия град…“ [30]. Именно този момент в хрониката е и мястото с най-сериозно разминаване с данните в Анонимната Сирийска хроника. Последната посочва, че победата се случва преди идването на зимата и я отнася директно към армията, изпратена начело с Ухайда. С оглед на чисто стратегическите и тактически параметри е доста по-логично да приемем, че арабите първо са понесли сериозното поражение от българите и едва след това са се укрепили и срещу тях, оставяйки двадесет хиляди души да пазят „откъм българската страна“. Това обаче не означава, че през следващите месеци, българите не са продължили да атакуват арабските позиции, прихващайки отряди, изпращани за разузнаване, за събиране на дърва и други припаси или директно атакувайки арабския лагер. Следователно можем спокойно да предположим, че освен множеството арабски воини, избити в Тракия през ранната есен на 717г., още мнозина намерили смъртта си до идването на зимата, когато вероятно българите се оттеглили.

         Хипотезата, че нашите предци не останали под стените на Константинопол се потвърждава косвено от Теофан Изповедник, който заявява, че Тракия замръзнала, скована от сняг и лед за сто дни, в една очевидно изключителна тежка зима.[31] Да се мисли, че българите са останали на място при подобни условия без реална перспектива да пробият арабската отбрана, изглежда твърде наивно за техните командири, които за последните три десетилетия са се справяли с авари, хазари, араби и византийци.

         Паралелно с българската победа в Тракия, византийците извоювали важно предимство по море. В началото на септември, Маслама повел своя флот с цел да блокира ромейската столица. Теофан подробно разказва за това, как император Лъв III снабдил своите кораби със сифони, изливащи гръцки огън и по-малобройния ромейски флот успял да нанесе решително поражение на арабите, които се принудили да изтеглят своите кораби извън обсега на византийците и не успели да блокират Босфора. Нещо повече, арабите побързали да изтеглят основния контингент съдове на брега. Това дало шанс на византийците да действат по-свободно по море. Според хрониката на Зукин, Лъв III заповядал на своите кораби да прекъснат всички пътища за снабдяване на арабската армия от Азия. Любопитен факт, който се отбелязва само в този текст е, че ромеите унищожили мост от кораби, по който арабите били преминали в Тракия. Изграждането на подобен потонен мост е доста вероятно с оглед на значителните сили, които Маслама трябвало да прехвърли.[32] Този ход доста напомня на начина, по който войските на Ксеркс нахлули в Европа по време на гръцко-персийските войни.

         Резултатът от решителния ромейски успех по море и поражението, нанесено от българите по суша не закъснял. Окопани в твърде ограничен по площ лагер около Константинопол, подложени на чести рейдове от страна на защитниците и атаки от към българите в тил, за арабите останали малко възможности за активни действия. Въпреки това Маслама, който и преди водил тежки зимни обсади, не се предавал и армията останала на място вместо, както било по-обичайно през Средните векове, да се изтегли за презимуване в безопасна зона. Войниците трябвало да платят цената за непреклонността на своя командир. Както посочват всички източници – Михаил Сирийски, Теофан, Павел Дякон (и всички които го преписвали), както и Анонимната Сирийска хроника, арабите се принудили да избиват своите животни и да ги ядат, а в последствие прибягнали до опоскването на всякаква растителност и дори, ако може да се вярва на хронистите, канибализъм в края на зимния сезон. Положението се влошило още повече от избухването на чумна епидемия, която отнела живота на мнозина войници, но очевидно се прехвърлила и зад стените на византийската столица, където според Павел Дякон отнела живота на 300 000 души.[33]

         През септември 717г. халифът Сюлейман умрял и бил наследен от Умар II. През пролетта на 718г. новият халиф решил първоначално да продължи обсадата, в която арабите заложили толкова много и заради която понесли толкова страдания. 660 кораба отплавали от Египет и Тунис, натоварени най-вече с храна. Тези кораби пристигнали във Витиния през пролетта на 718г., но когато командирите им Суфиан и Язид научили за страшното византийско оръжие – гръцкия огън, те предпочели бързо да отведат корабите си на брега и да избегнат повторен опит за сражение с ромеите. Арабските кораби следвали брега на Мала Азия и се установили на котва на около 40 километра от Константинопол, заемайки бреговата ивица около градчетата Сатирос, Бриас и Карталимен.[34] В нощта след пристигането на арабския флот, коптските моряци от египетската експедиция решили да дезертират открадвайки лодките и малките съдове, съпътстващи основния флот. Те достигнали в Константинопол и водачите им известили Лъв III за местоположението на арабите. Той побързал да мобилизира флотилията си, натоварил корабите с гръцки огън и ги изпратил срещу арабите. Завързалото се сражение донесло втори категоричен успех за ромейската флота, която потопила много от вражеските кораби, а мнозина от арабите на борда им попаднали в плен.[35] Паралелно с морската експедиция, по суша била изпратена нова армия, начело с пълководеца Мадрасан. Тя трябвало да подкрепи силите на Маслама и вероятно да разбие обръча, стегнал арабския лагер по суша. Повече от вероятно е да приемем, че през пролетта на 718г. българите се завърнали в Тракия и продължили да тормозят арабската армия. Към подобна хипотеза ни навеждат последвалите събития. Но да се върнем на Мадрасан. Новата арабска армия достигнала равнините около Никея и Никомедия, преминавайки безпрепятствено през Анатолия. Ромеите ги очаквали, скрити в близките хълмове и гори, прикривайки отрядите си като местни разбойнически банди (Теофан ги нарича мардаити), които изглежда се срещали из анатолийските планини и не събудили подозрението на арабите. Веднъж излезли в тил на нашествениците, ромеите бързо концентрирали своите сили (Теофан подчертава че става дума за пехота) и атакували арабите в гръб, нанасяйки им тежко поражение.

         С това към лятото на 718г., всички шансове Маслама да получи подкрепления пропаднали, а състоянието на войските му едва ли се е подобрило в сравнение с изминалата зима. Нещо повече, сред арабската армия очевидно започнали бунтове, за които споменават хрониките на Зукин и ат Табари. Според тези текстове арабите „започнали да се бият по между си и се стигнало до там, че човек не смеел да се разхожда из лагера сам.“[36] Очевидната деморализация на арабската армия била пряко следствие, както от липсата на военен успех, така и на ужасяващото положени със снабдяването. Дали наистина арабите са прибягнали до там да ядат своите мъртви остава въпрос на това до колко преувеличени са отделните хроники, които предават събитията. Принципно, средновековната хронография изобилства със свидетелства за преувеличения като устойчив елемент от предаването на определен сюжет, особено с цел да се подсили ефекта от посланието на текста – в случая, както изрично се посочва в изворите – че арабите научили, че срещу Божията воля не бива да се върви. В този смисъл можем да проявим известна доза скептицизъм по отношение на канибализма сред арабската армия. Във всеки случай е сигурно, че много от животните, доведени в началото на похода, били избити с цел прехрана, но съществуват известни податки в Зукин и ат Табари, че арабите се опитали да засеят посеви в контрираната от тях зона. Едва ли добивите, ако е имало такива с оглед на зимата, описана от Теофан, са били сериозни. Вероятно е имало опити за повторни рейдове за продоволствия в Тракия, но и те надали са донесли достатъчно плячка, особено с оглед разорението, което арабите извършили предходната есен, събирайки „планини от провизии“. Арабските хронисти се опитват да прeпишат провала в снабдяването на ромеите – според ат Табари, Маслама се подлъгал да изгори повечето си провизии, за да докаже на Лъв III решимостта си да спази клетвите за мир, вероломно нарушени в последствие от лукавия византиец. Подобен сюжет отсъства от текста на Теофан и сирийските хроники, като последните не пропускат да споменат за договорката между Маслама и Лъв III. Доста по-вероятно е арабите, да не са преценили правилно провизиите си, особено с оглед на неочакваната атака от страна на българите. Изглежда в началото на похода Маслама е вярвал, че тилът му е подсигурен, и че той може да разчита на Тракия като на снабдителна база в хода на обсадата. Събитията, както видяхме, не се развили според плановете му.

         В крайна сметка  в началото на август Маслама получил писмо от Умар II, в който халифът заповядвал на своя генерал да вдигне обсадата и да се изтегли, за да спаси армията си от гладна смърт.[37] Обсадата, както посочва Теофан, била вдигната на 15-ти август 718г., точно година след като арабите обкръжили ромейската столица за пръв път. Именно тук е мястото да вмъкнем сведенията, дадени ни от Павел Дякон и повторени от западните хронисти след него. След като арабската армия започва своето изтегляне, изтощените им части са атакувани от българите в Тракия и предците ни им нанесли още едно съкрушително поражение. Според Зигберт арабите (които той нарича сарацини) загубили 30 000 души.[38] Вероятно именно тази битка визира и Теофан Изповедник, отбелязвайки мимоходом, че българите са избили 22 000 араби.[39] Има известно разминаване между хронологията, наложена от западните хроники и текста, записан от Теофан. Византийският хронист поставя победата на българите през пролетта или ранното лято на 718г., преди Умар II да отзове  Маслама. Според Павел Дякон победата на българите дошла след вдигането на обсадата – т.е. в края на август или началото на септември. Подобно разминаване не е твърде фатално за проследяване хода на събитията. Съществува, разбира се, хипотетичната възможност българите да са нанесли сериозно поражение на арабите през пролетта и след това отново след 15-ти август 718г., но подобна теза изглежда твърде малко вероятна. Изтощените от зимата, глада и болестите араби едва ли са имали сили да предприемат големи експедиции извън лагера си и едновременно с това да поддържат обсадата срещу излазите на защитниците. Във всеки случай, след като били разгромени от българите в Тракия, арабите потърсили спасение на корабите си, отплавайки за Мала Азия.

         В морето, както свидетелстват и Павел Дякон и Теофан Изповедник, корабите били застигнати от буря и мнозина се удавили. Остатъците от армията се добрали до Мала Азия и поели по обратния път към Сирия. Според Теофан Изповедник, оцелели само десетима души от цялата армия, пет от които били пленени от ромеите.[40] Подобна оценка е твърде преувеличена и дори абсурдна. Хрониката на Зукин ни дава една по-различна информация. Според сирийския текст арабите се върнали, прекосявайки Мала Азия и опустошавайки византийските земи по пътя си като отмъщение. Достигайки до крепостта Тияна, те били забелязани от местния византийски гарнизон, който подценил състоянието на арабската армия. Управителят на града решил да атакува вражеската армия от засада, но тя била разкрита от Маслама и той изпратил своя подчинен Абас, който пресрещнал напредващите византийци, надхитрил ги и на свой ред им устроил засада, в която избил мнозина от тях.[41]

         С това завършила тригодишната кампания на Маслама, който успял в последна сметка да измие част от провала чрез постигнатия в Киликия успех. Както вече отбелязахме по-горе, халифът Умар II не отстранил Маслама от поста му в Сирия и Армения, което означава, че провалената обсада на Константинопол не била възприемана толкова като тактически провал, колкото като катастрофа, причинена от твърде много непредвидени фактори – зимата, морските бури, употребата на гръцки огън от страна на ромеите и разбира се, намесата на българите. За византийците успехът бил несъмнен и дори Теофан, винаги скептичен и войнствен по отношение на императорите-иконоборци, не пропуска да прослави Лъв III Сириец, който надвил врага с божията помощ. В този смисъл ако трябва да посочим спасителят на Европа, то за ромеите това несъмнено бил техния василевс.

Заключение       

Победата над могъщата арабска армия, пристигнала под стените на Константинопол е, колкото победа на византийското оръжие по море, толкова и на българското по суша. Въпреки, че хронистите споменават някак мимоходом нашето участие в тази съдбоносна кампания, дори пестеливите думи и оценки не могат да помрачат факта, че предците ни постигнали най-малко три решителни победи над една от най-силните средновековна армии водена от един от най-талантливите пълководци на своето време. Трудно е да се прецени колко точно араби загинали от българското оръжие. Дали „само“ 22 000, както посочва Теофан, дали 30 000, за които пише Зигберт (32 000 според Алберих) или би следвало да прибавим още поне 10-15 000, избити в Тракия през 717г.? Това остава въпрос, на който трудно ще дадем отговор. Една реалистична и премерена оценка предполага, че българите ликвидирали около ¼ от арабската армия, която Маслама извел от Трацезион през 716г., като прибавим към това и дезертирането на 12 000 български контингент, получаваме общо около 1/3, превърната от ефективна сила в купчина прах. Това, което изворите подсказват, е, че пораженията в жива сила, нанесени от българите далеч превишават пораженията, понесени в следствие на морските битки с ромеите. Това не означава, че победите на византийския флот нямали огромна тежест върху изхода на кампанията. Напротив – осигуряването на хегемония по море е несъмнен успех, който подпечатал съдбата на изолираната в Тракия арабска армия. Това, което българите не успели да убият, а ромеите да изгорят, било ликвидирано от студа, глада и чумата. Ако вярваме на Зукиновата хроника, Маслама успял да се върне в Мала Азия с достатъчно армия, че да съумее да отблъсне опита на управителя на Тияна да му нанесе едно последно поражение.  Това означава, че арабите вероятно разполагали с поне 1/3 или 1/4 от първоначалните си сили, докато се завръщали към Сирия през 718г.. При всяко положение общите им загуби вероятно възлизат на над 60 000 души (а може би и над 70 000), повечето от които загинали в следствие на глада, студа и болестите.

         В съзнанието на нашия народ, името на хан Тервел трайно се е наложило като личността, която спасява Европа от арабската заплаха. Както видяхме в текста до сега, вероятността Тервел лично да е командвал българските войски в Тракия е твърде нищожна и не се потвърждава от нито един наличен извор. Далеч по-вероятно е неговият наследник и съвладетел Кормесий да е ръководел дунавските българи в Тракия, докато контингента служил първоначално на арабите е имал друг командир, най-вероятно от владетелския род на Куберовите българи. Българската медиевистика има пред себе си твърде дълъг и стръмен път, преди да може със спокойствие и категоричност да оценяваме събитията от средновековната ни история. Както статията разкрива, ние нямаме сигурни доказателства нито за хронологията на управление на нашите владетели, нито за реалните взаимоотношения между дунавските и македонските българи. Археолози и историци ще трябва да се потрудят изключително много на терен в търсене на повече доказателства за съществуването и битието на Куберовите българи и за тяхното място в балканската история. Що се отнася до изворите – българската историография има остра нужда от превод и публикуване на ключовите средновековни извори в тяхната цялост а не под формата на извадени от контекста фрагментарни късове, какъвто е случая с ГИБИ и ЛИБИ. Фактът, че сирийските хроники за дълго време остават непопулярен източник на информация, а арабските и арменските извори са направо пренебрегвани в популярното писане на история, са непростими пропуски за една съвременна наука, която има претенцията за европейско ниво.

         Авторът изразява своето най-искрено желание конкретната статия да предизвика необходимия дебат, да накара специалистите да се задействат и да отхвърлят, потвърдят или предложат различно тълкуване на  тезите, посочени в настоящия текст.

 

Автор: Александър Стоянов

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Гръцки Извори за Българската История (ГИБИ), том 3 (София: БАН, 1960г.)

Латински Извори за Българската История (ЛИБИ), том 2 (София: БАН, 1960) и том 3 (София: БАН, 1965г.)

Blankship K. Y., The End of the Jihad State: The Reign of Hisham Ibn Abd Al-Malik and the Colla (New York: State University of New York Press , 1994)

Brooks, Ernest Walter, ”A Syriac Chronicle of the Year 846”, в Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft 51 (1897): 569-588

Brooks, E. W., “The Campaign of 716–718 from Arabic Sources” в The Journal of Hellenic Studies 19 (1899), с.19–33

Harrak, A. (trans.), The Chronicle of Zuqin, part III & IV (Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies, 1999)

Kennedy, H., The Armies of the Caliphs: Military and Society in the Early Islamic State (London and New York: Routledge, 2001)

 Michael the Great, “Chronicle” в Sources of the Armenian Tradition (Long Branch, N.J., 2013)

Paul the Deacon, Historia Langobardorum (Philadelphia: Pensylvania University Press, 1974)

Turtledove, H., The Chronicle of Teophanes: Anni mundi 6095-6395 (Philadelphia: University of Pensylvania Press, 1982)

Бешевлиев В., Първобългарските надписи (София: БАН, 1992г.)

Божилов  И., Гюзелев В. (ред), История на Българите в три тома, том I (София: Анубис, 1999г.)

Зафиров Д.,  Александров Е. (ред.), История на Българите, том V Военна история на българите от древността до наши дни (София: Труд, 2007г.)

Златарски В., История на българската държава през средните векове, том I, част 1 (София: Наука и Изкуство, 1970г.)

Цанкова-Петкова Г., „Българо-византийските отношения според мирните договори от края на VII в. до началото на IX в.“ в Античная древность и средние века 10 (1973) с. 167-180

[1]    Дадените дати посочват периода на управление, а не на целия жизнен път на съответната личност.

[2]    Имената на изворите в бележките под линия ще бъдат дадени на Български език (Теофан Изповедник – Хроника; Михаил Сирийски – Хроника и т.н.) В Библиографията са посочени оригиналните заглавия, от които са цитирани текстовете.

[3]    В. Златарски, История на българската държава през средните векове, том I, част 1 (София: Наука и Изкуство, 1970г.), с.247

[4]    Г. Цанкова-Петкова, „Българо-византийските отношения според мирните договори от края на VII в. до началото на IX в.“ в „ Античная древность и средние века 10” (1973), с. 167-180

[5]    Д.Зафировф, Е. Александров (ред.), История на Българите, том V Военна история на българите от древността до наши дни (София: Труд, 2007г.) с. 77

[6]    В. Бешевлиев, Първобългарските надписи (София: БАН, 1992г.), с. 102

[7]    E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 from Arabic Sources” in The Journal of Hellenic Studies 19 (1899), с. 20-21; Имената на арабските пълководци и владетели са предадени според арабската норма, в която отсъстват звуците „о“ и „е“.

[8]    Михаил Сирийски, Хроника, 137 (взето от https://archive.org/stream/ChronicleOfMichaelTheGreatPatriarchOfTheSyrians/Chronicle_Michael_Syrian_djvu.txt  на 14,03,2016г.);

[9]    Теофан Изповедник, Хроника, 396, с. 88

[10]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[11]  Теофан Изповедник, Хроника, 396, с. 88 –  „Оставиха 20 кораба които да пазят тила им. Те имаха по 100 тежко въоръжени мъже да ги пазят“

[12]  Освен големите конфликти, в пограничните зони се водела постоянна „малка война“ свързана с ежегодни рейдове срещу вражеските територии. Този конфликт бил двупосочен – от ромейска страна също действали особени погранични общества, принципно приобщени към военно-административните области на империята – т.нар. Теми.

[13]  Според някои модерни изследвания, изтощаването ресурсите на Шам (Сирия) във войните с хазарите се оказало ключов фактор за отслабване потенциала на Умаядите, за които Сирия се явява главна продоволствена база.

[14]  Павел Дякон, История на Лангобардите, глава 47 (взето от http://www.thule-italia.org/Nordica/Paul%20the%20Deacon%20-%20History%20of%20the%20Lombards%20(1907)%20%5BEN%5D.pdf?lbisphpreq=1 на 15,03,2016г.)

[15]  E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 ” с. 21

[16]  Ibid.

[17]  Сюлейман се възкачва на трона през февруари 715г., което означава, че поне няколко месеца са били нужни за да се организира армията.

[18]  Михаил Сирийски, Хроника, 138

[19]  Анонимна хроника от 846г. (взето от  https://archive.org/stream/BrooksASyriacChronicleOfTheYear846/brooks%20A%20Syriac%20Chronicle%20of%20the%20year%20846_djvu.txt на 15,03,2016г.); Михаил Сирийски, Хроника, 137

[20]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[21]  Анонимна Сирийска Хроника от 846; Павел Дякон, История на Лангобардите, глава 47; „Ведастинска Хроника“ в ЛИБИ, том 2, с.53-54; „Делата на неаполитанските епископи“ в  ЛИБИ том 2, с.21-22;

[22]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[23]  Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с.43

[24]  Михаил Сирийски, Хроника, 137

[25]  Ibid.

[26]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[27]  Наивно е да мислим, че арабите могат да наемат 12 000 българи в армията си ив Плиска никой да не се поинтересува с каква цел.

[28]  Анонимна Сирийска Хроника от 846

[29]  Михаил Сирийски, Хроника, 138

[30]  Ibid.

[31]  Теофан Изповедник, Хроника, 396, с.89; „Зимата беше много тежка в Тракия и в продължение на сто дни снежни кристали покриваха земята. Голям брой от конете камилите и другите зверове на врага [арабите] измряха…“

[32]  Amir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, part III & IV (Toronto: Pontifical Institute of Medieval Studies, 1999) с. 151

[33]  Павел Дякон, История на лангобардите, глава 47

[34]  Теофан Изповедник, Хроника, 397, с. 89

[35]  Ibid.

[36]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.151; E.W.Brooks, “The Campaign of 716-718 ” с. 28

[37]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.151

[38]  Зигберт, „Хроника“ в ЛИБИ, том 3, с. 43; Според монаха Алберих, българите избили 32 000 души („Хроника на монаха Алберих“ в ЛИБИ, том 4, с.180

[39]  Теофан Изповедник, Хроника,397, с. 90

[40]  Ibid., 399, с. 91

[41]  Аmir Harrak (trans.), The Chronicle of Zuqin, с.152

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close