Вие сте тук

НОБЕЛОВАТА НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРА И СМЪРТТА НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Автор: Румен Шивачев

Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.

Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие. Датата е 30 януари 1912 г. и Нобеловата награда още не се е наложила като световна. Йенсен е отдавна известен и в Швеция, и в България. Още в края на ХІХ в. той пътува из Балканите и пише очерци и пътни бележки за тях – най-вече за славянските страни. Посещава Русе, намира София за модерна, където се запознава и с Вазов, Яворов, П. Ю. Тодоров. През 1891 г. публикува очерк за Ботев под заглавие “Христо Ботев. Български поет на свободата”, съдържащ преведени стихове и спомени на Ботеви съвременници. В 1893 г. пък, превежда “Под игото”. Сам Йенсен е поет, но е и преводач, журналист, специалист по славянски литератури, а като експерт по тях е избран за член на Нобеловия комитет. Това му дава право да номинира от свое име Нобелов кандидат.

Номинацията е подкрепена с обширна мотивировка, в която наред с “Кървава песен” е разгледано творчеството на Славейков. Както е известно, Йенсен отделно превежда и издава през 1912 г. две стихосбирки на българския поет, озаглавени “Коледари” и “Съдби на поети”, които впоследствие прилага и към предложението си (то е представено цялостно през април 1912 г.). Българският поет го привлича с широката култура и разнообразната тематика на творчеството си, но “Кървава песен” е представителното произведение, с което той конкретизира мотива си за номинацията на Славейков.

Необходимо е да вметна, че епосът е особено предпочитан литературен вид за членовете на Нобеловия комитет. С разнообразните си форми и средства той бързо се налага в Европа след Наполеоновите войни и с разцвета на модерния национализъм. Твърде подходящ се оказва и за героиката на романтизма. Епическата поема на Ерик Стагнелиус “Владимир Велики” (1813) е сочена за пример, откриващ перспективите на изобразителните възможности в творческото съчетаване на националните борби с романтизма. Поемите на Байрон “Чайлд Харолд”, “Манфред”, “Гяур”, на Шели “Освободеният Прометей”, на Мицкевич “Пан Тадеуш” са разнолики образци на епическата романтическа поезия, свидетелстващи за солидната вече основа на епоса в средата на ХІХ в. Може би тъкмо този разцвет на епоса е сред причините още първата Нобелова награда да бъде присъдена (1901) за епическо творение в мерена реч – написаната при това в 1888 г. поема “Щастие” на Рьоне Прюдом, когото Славейков иначе превежда. Макар че жанровият диапазон на епоса се разширява, следват други наградени с високото отличие епически творци – Бьорнсон (1903), Сенкевич (1905). Очевидно, “Кървава песен” се вписва в оформилия се критериум и отговаря на така създадените представи за голяма литература – да разказва в мерена реч за националните борби и да е високо издържана в художествено отношение; да обгръща епоха с национално-историческо значение и същевременно да е израз на най-съвременно художествено претворяване, съобразено и с езика, на който е написано…

Прочетете цялата статия в оригинал в брой 93 на списание Българска Наука:

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close