Вие сте тук

Как умът на кучето може да бъде контролиран

Достатъчно странно е, че хората, които получават хапчета, в които всъщност няма никакво лекарство, се подобряват. Още по-чудно е, че същото може би важи и за животните.

Credit: Juniors Bildarchiv GmbH/Alamy

Плацебо ефектът е странна и все още недостатъчно проучена чудатост на медицината. Изглежда нечие здраве не би трябвало да се подобрява, ако му е дадено само захарно хапче, вместо таблетка, съдържаща лекарство. Но понякога се случва.

Напълно възможно е да си представим, че плацебо ефектът произхожда от силната вяра, че докторите ще ни излекуват. Ако случаят е такъв, то ефектът би се свел само до нашия вид – все пак животните не възлагат вярата си на ветеринарите, когато са болни. И наистина, много учени смятат, че плацебо ефектът не се среща при животните.

Но не всички учени мислят така. Някои казват, че има доказателство за това, че плацебо ефектът влияе и на домашните ни любимци.

Всъщност, използването на плацебо при животните не е толкова рядко. Когато се изпробва нова терапия върху животните, учените често я тестват, като използват подобна процедура, за да определят как да се проведе лечението при хората. На някои животни дават лечебното вещество, а на други плацебо, за да могат напълно да оценят ефикасността на новата терапия.

„Първоначално искахме да използваме плацебо ефекта като базова линия” – казва Karen Muñana, невролог от Университета по ветеринарна медицина на щата Северна Каролина в САЩ, която изследва епилепсията при кучетата.

„Но при оценката на фактите осъзнахме, че кучетата, които бяха на плацебо, показват подобрение в честотата на припадъците, в сравнение с честотата им преди да започнем проучването“ – добавя тя. „Честотата на припадъците им намаля“.

Данните навеждали на мисълта, че кучетата, които били на плацебо лечение, са се подобрили в резултат от „лечението”. Тяхното състояние се подобрявало дори и без лекарство. Те, изглежда, демонстрирали плацебо ефекта.

На какво може да се дължи това? Muñana мисли, че няколко фактора могат да играят роля.

Един от най-очевидните, но често пренебрегвани фактори, е че болестта естествено се променя в животното с времето.

„Епилепсията е болестно състояние с естествено развитие, което се обостря и подобрява“ – казва Muñana. „Това, което се случва при епилепсията е, че собствениците търсят лечение, когато заболяването на кучето им – или техните припадъци – са най-тежки“.

Това означава, че е възможно епилепсията при кучетата в изследването на Muñana да са имали особено тежки симптоми, когато е започнало. Дори и да не били включени в опита, тяхното състояние може и да се е подобрило от само себе си за няколко седмици. Ако това е обяснението на резултатите от опита, тогава кучетата всъщност не са изпитали плацебо ефекта.

Но това не е единственото възможно обяснение. Само това, че знаят, че кучето им е част от изследването, може да промени поведението на собствениците, казва Muñana.

„Собственикът разбира, че кучето му е следено по-добре, гледано по-добре“ – казва тя. „Може би, защото участват в изследването, собственикът е по-склонен да даде тези лекарства, които се използват, за да лекуват болестта.“

Но това отново означава, че самото животно не изпитва плацебо ефекта. В такъв случай собственикът на животното е този, който може да реагира на плацебото. Собственикът, който неспокойно наглежда домашния си любимец през цялото време, докато тече изследването, вероятно помага на животното да се подобри. Това наистина е нещо, което може да помогне в периода на възстановяване, което не се свежда до лекарството, тествано в изследването.

Това, което става ясно, е че е трудно да се определи истински плацебо ефект при животните, казва Muñana.

Един от начините да се заобиколи този усложняващ фактор е като се въведе и трета група при опитите върху животни. Тази група няма да получава абсолютно никакво лечение, дори и плацебо.  Това е познато като „изчакваща“ група. Ако кучетата на плацебо се справят по-добре от изчакващите кучета, това може да е загатване за истински плацебо ефект при животните.

Но това е трудно за провеждане изследване.

Участниците в опита трудно се събират и собствениците, които записват домашните си любимци за изследването, правят това, просто защото искат  да предприемат нещо, за да може кучето им да се чувства по-добре. Те не биха били склонни да ги запишат на изследване, в което шансът кучето им да получи лечение е по-малък от този да не получи.

„Необходимо е собствениците да се чувстват така, сякаш са част от изследването и че кучето им вероятно получава истинското лекарство“ – казва Muñana.

Има и други начини, по които поведението на собствениците на домашни любимци може да оказва влияние. Например, възможно е едва доловимо да промени възприемането на собственика за животното му по начин, който променя и поведението на животното.

Ellen Kienzle е ветеринарен изследовател, специалист по хранене и диететика в Лудвиг Максимилиан университет в Мюнхен, Германия. Тя се интересува от психологията на храненето на животните от много години. „Едно е да имаш научно познание и съвсем различно да стигнеш до животното. А собственикът винаги е по средата“ – казва тя.

Kienzle започнала да чува много истории за определени хранителни добавки и техните предполагаеми чудни ефекти върху конете. Искала да разбере причините за тези анекдоти.

„Разочаровах се от добавките“ – споделя тя. Не виждала нито една основателна научна причина защо, да речем, давайки на възрастен кон селенова добавка – дори когато няма дефицит на селен – може да помогне за здравето на мускулите му.

horse-965625_1920Въпреки това, много ездачи, за които Kienzle е чувала, са убедени, че селенът помага на коне със схванати мускули. „Беше идеален пример“ – добавя тя. Замислила проучване, в което да тества две добавки – селен и витамин Е, наред с плацебо.

„Открихме огромни плацебо ефекти“ – казва тя. Но отново, това не е непременно, защото животното откликва директно на плацебото.

„Особено при ездата има страхотно взаимодействие между ездача и коня“ – добавя. Kienzle сравнява ездата с танците. Ако твоят танцувален партньор види някого, когото не харесва, ще можеш да забележиш промяната в напрежението на неговото тяло. Ще знаеш, че нещо се случва, а това може да разтревожи и теб. „Това е начинът, според моето виждане, по който част от комуникацията между ездача и коня работи“.

Конят отговаря на едва доловими, дори подсъзнателни подсказки от ездача, точно както чувствителен танцувален партньор би го направил. „Ако настроението ти е хубаво и си мислиш „Ах, днес тя или той ще се представи много добре“, конят ще изпълни очакванията. Също така, ако очакваш да направи определена грешка и тази картина е в главата ти, тялото ти предава точно това на коня“.

Способността на този ефект може да бъде изключително силен. Не е въпрос само на възприятие, но и за отбелязани промени в поведението.

Kienzle си спомня как един опитен ездач в проучването бил убеден, че лечението, което конят му получавал го карал да се държи зле: ставал прекалено силен и дори опасен. Конят наистина станал по-силен и непокорен по време на опита. Стигнало се до момент, в който ездачът едвам успявал да го контролира.

Ездачът действително паднал в някакъв момент по време на лечението, казва Kienzle. Скоро след това, ездачът отписал коня от научното изследване заради промяната в поведението му. Той бързо се успокоил и започнал да се държи добре отново.

Обаче, както се оказва, конят получавал плацебо вместо една от добавките, които – отбелязва Kienzle – е много вероятно сами да са плацебо. Ездачът знаел, че конят може да получи плацебо, но може би подсъзнателно е решил, че той наистина получава добавката, което имало подривен ефект върху поведението му. „Той вярваше, че конят му става толкова силен за него, че вече не може да го удържи“.

Въпросният ездач не бил никак впечатлен, когато разбрал, че конят е бил на плацебо. Аспирантът на Kienzle бил приятел на ездача и по-късно споделил резултатите от изследването. „Когато накрая му каза, че конят е бил на плацебо, те се разделиха“ – казва Kienzle.

Това посочва друг проблем при изследването на плацебо ефекта при животните. Експериментите могат да накарат хората, включени в тях, да се почувстват измамени. Съществува чувството за заблуда по някакъв начин, което може да направи хората по-малко склонни да запишат животните си за опитите.

Силата на това чувство е толкова голяма, че отнело няколко години, преди приятелството между ездача и аспиранта да се върне към нормалното, казва Kienzle.

Като се имат предвид всички начини, по които резултатите от изследванията могат да бъдат променени по невнимание, а и начинът, по който самите експерименти  могат да създадат неприязън, която обезкуражава хората от това да участват изобщо, можем ли въобще да бъдем сигурни дали животните изпитват плацебо ефекта?

„Когато имаме работа с животни, при тези, които имат собственици и за които се полагат грижи, възприятието на собственика може да има роля“ – казва Muñana. „Но също така мисля, че има потенциал за психологическа основа за плацебо ефект при самото животно“.

Edzard Ernst, заслужил професор по комплементарна (допълваща) медицина от Ексетърския университет в Обединеното кралство, е съгласен с това. „Голяма част от това, което вярваме, че представлява плацебо ефектът, всъщност е било открито у животните“ – казва той.

pavlovТози тип изследвания започват с опитите на руския физиолог Иван Павлов, който е известен с работата си с кучета в края на 19. век. Павлов правел експерименти, в които тренирал кучета да очакват храна, когато звънне звънец. Кучетата дотолкова били привикнали, или „нагласени“, към звука от звънчето и идващата храна, че накрая само звукът на звънеца ги карал да отделят слюнка.

„Днес вярваме, че това е много важна част от плацебо ефекта“ – казва Ernst. „Така че се опасявам, че хората, които казват, че животните не изпитват плацебо ефектите пренебрегват това и грешат“.

Ветеринарните изследвания, които проучват плацебо ефекта са сравнително малко и редки. Но една влиятелна рецензия от 1999 година на F.D. McMillan, ветеринар от щатите, докладва за някои силни отклици на плацебо при лабораторни животни.

В едно изследване от 1982 година изследователите проучвали мишки, които били генетично предразположени към засягащ целия организъм лупус – заболяване, при което имунната система започва да атакува здравите тъкани. Ако не се лекува, може да предизвика смърт. Изследователите съчетали лекарство, което да потиска прекомерната дейност на имунната система с чиста вода и направили така, че мишките да получават винаги двете заедно. Накрая, когато на мишките била дадена само чиста вода без лекарство, те имали същата реакция на имунната система, сякаш са приели и лекарството, както обикновено.

Казано просто, „плацебото работи при животните“ – казва Ernst – дори физиологическият вид, за който си мислим, че може да се случи само при хората. Като цяло, ефектът при животните е много подобен на този при хората, добавя той.

Но елементът на съзнателното очакване, което може да изиграе роля при отклика на плацебото при хората, е несъмнено по-слаб или несъществуващ при животните, казва той. „Теоретично те са еднакви, но мисля, че има различно ударение. Животните невинаги имат съзнателно очакване или рядко съзнателно очакват да се случат някои неща. При хората го има това, например когато отиват на лекар или зъболекар“.

В действителност, всичко това не означава, че трябва да променим начина, по който ветеринарите лекуват животните. Danny Chambers, практикуващ ветеринар в Девън, Обединеното кралство, организирал кампания срещу употребата на хомеопатични лекарства върху животни.

Плацебо ефектът при мишкие ни подсказва, че можем да накараме животните да привикнат да отговарят на плацебото, както на истинско лечение. Но да се приложи тази идея на практика не би било етично, казва Chambers.

„Дори изследването някак да докаже, че има Павловски отговор или възниква условен рефлекс към лечението, това би ли било по-значимо от даването на истински болкоуспокояващи, ако животното има нужда от това?” – пита Chambers. „Ако животното изпитва болка, честно ли е да разчиташ на вероятна Павловска реакция, защото то е лекувано с истинско лекарство, но сега му даваш плацебо? Навярно е нечестно да допускаме това.“

Вместо това, Chambers препоръчва прилагането на същите правила, които се използват в човешката медицина, когато се лекуват животни. Ако има възможно конвенционално лечение, което доказано помага, трябва да се използва.

Въпреки че предписването на плацебо във ветеринарната медицина няма особено бъдеще, както се надява Chambers, плацебото ще продължи да бъде главна тема за изследователите, които се опитват да намерят нови лекарства и лечения за заболяванията при животните.

Превод: Никол Николова

Източник: BBC

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close