Вие сте тук

За традициите, науките за духа и мерака в работата – разговор с доц. д-р Веселка Тончева

This slideshow requires JavaScript.

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Веселка Тончева и съм етномузиколог, но интересите и заниманията ми са по-широки – в областта на етнологията, фолклористиката и антропологията. Пътувам из България и Балканите, издирвам и записвам все още живи традиционни песенни и инструментални образци, документирам обреди и празници, нотирам фолклорна музика, пиша статии и книги, изнасям лекции, сценарист съм на филми, журирам фолклорни събори и фестивали, и въобще живея интересно.

 

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?

Доцент, доктор съм в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН (ИЕФЕМ – БАН). Този институт е водеща национална институция в областта на етнологията и фолклористиката, академичен изследователски, експертен, образователен, а мога да кажа и духовен, център. Учените и специалистите от ИЕФЕМ се занимават с проучване, анализиране и представяне на традиционната българска култура и културната памет, на културното наследство и националната идентичност, на българските общности в чужбина (стари и нови диаспори), на различните субкултури и т.н. Всичко това очертава многоаспектната културна история и съвременност на България, но също и културните явления и процеси в балкански, европейски и световен контекст. В ИЕФЕМ функционира Национален етнографски музей, Национален център за нематериално културно наследство и Народописен архив, в които системно се издирва, събира, съхранява и популяризира културното наследство.

 

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Проявих интерес към музикалната теория (защото етномузикологията е част от теорията на музиката) още в рамките на гимназиалното ми образование в Средното музикално училище „Панайот Пипков“ в родния ми град Плевен (сега Национално училище по изкуствата). Имах невероятна преподавателка по хармония – това е един от музикалнотеоретичните предмети, които се изучават в музикалните училища. Мариана Булева (днес е професор във Великотърновския университет) беше причината да започна да гледам на музиката не просто като на изкуство, което носи естетическа наслада, но да надникна отвъд това – да я разгадавам като структура, като език и като една друга вселена, която може да бъде анализирана и изучавана.

Продължих образованието си в Теоретико-композиторския и диригентски факултет на Националната музикална академия „П. Владигеров“, където като музиколог си избрах да специализирам музикална фолклористика и имах щастието мой учител да бъде фолклористът акад. Николай Кауфман. Именно след работата по магистърската ми теза с него, аз вече знаех, че искам да продължа да се занимавам с наука – да издирвам, записвам и съхранявам, да анализирам научно, но и да популяризирам едно музикално и фолклорно знание, от което хората имат потребност. Така веднага след дипломирането ми в Музикалната академия аз се захванах с докторантура и на 27 години вече бях защитила докторската си дисертация в тогавашния Институт за фолклор (днес ИЕФЕМ – БАН). Сега като мисля за това време (преди около 15 години) мога да си позволя да използвам думата „мерак“, аз наистина работех с мерак и исках да вървя напред точно в тази наука, в тази сфера на хуманитарното познание. Днес май нищо не се е променило в отношението ми към работата, все така „горя“ в нея.

 

По какви изследователски теми сте работили досега?

Аз съм любопитен и отворен човек и в годините след като защитих доктората си съм работила по не един и два проекта, по не една и две теми. Може би трябва да започна именно с темата на докторантурата си – музикалният фолклор на българите мюсюлмани (т. нар. помаци) от Тетевенския Балкан. Това е една интересна общност (по-малко позната в сравнение със същите общности в Пирин и Родопите), която е носител на по-стари пластове от песенния фолклор на региона, тъй като е живяла винаги доста затворено. Така разбрах, че ми е особено интересно да изследвам общности – етнически, етнокултурни или етнорелигиозни, които живеят в друга, различна среда: как се самоопределят, как съхраняват традициите си и поддържат общностната си идентичност. В един период работих по проект, свързан с изследване на българите във Виена – показах как музикалният фолклор може да е важен фактор за поддържане на националната идентичност в чуждоезикова и чуждоетнична среда.

Голямата ми изследователска тема в последните почти 10 години обаче са българите и славянските общности в Албания. През 2007 г. за първи попаднах в областта Голо Бърдо (на границата на Република Македония и Албания), благодарение на група пещерняци, ръководени от Алексей Жалов. Именно той е човекът, който потърси етнолози и фолклористи с цел да се проучат едни забравени българи, които вече повече от 100 години живеят като албански граждани не по свой избор. По време на Балканските войни (1912-1913 г.) при обявяването на независима Албания Великите сили поставят така границата, че в няколко региона на днешната албанска държава остават селища, които по онова време са български – областите Голо Бърдо, Поле, Мала Преспа и Корчанско. Именно в тези области аз проведох десетки експедиции, в които записах стотици традиционни песни и разкази, документирах календарни празници като Гергьовден в Голо Бърдо и Русица в с. Бобощица, Корчанско, семейни празници като сватба и сюнет в Голо Бърдо, написах няколко книги и направих филми. Връзката с тези хора е напълно прекъсната по време на тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа в Албания, когато границите бяха „затворени“ и едва след началото на 90-те години на ХХ в. България отново се обърна към тях.

И още една област изследвах и написах книга за нейните история, религия, традиции и идентичност – областта Гòра, която се намира на границата между Албания и Република Косово и обхваща Шар планина, възпята в не една народна песен. Гораните са славянска общност, чийто език и традиции имат български, сръбски и македонски белези, и които се самоопределят като „горани“ или „нашенци“. Една от хипотезите за произхода им е свързана с миграции на население от западните български земи заради овчарлъка като поминък. От моята гледна точка на изследовател, „нашенците“ в Албания са съхранили безценни фолклорни, музикални, обредни и пр. образци на традиционната култура, каквито в други региони отдавна са забравени и изгубени. Затова и са толкова ценни за изучаване и съхраняване.

 

Как предпочитате да работите – индивидуално или в екип? С какъв екип работихте последно и какви бяха резултатите от изследванията Ви?

Като се замисля, май по-често съм работила индивидуално, тъй като това ми осигурява повече мобилност и свобода: както чисто логистично – пътуване, преспиване, така и в комуникация с хората, които записвам или снимам. Индивидуалният подход с цел постигане на сближаване е необходим в нашата работа, за да успеем да предразположим събеседниците си – певци, разказвачи, майстори-занаятчии и пр., и те да споделят своето знание с нас, а ние да го изучаваме и съхраняваме. Разбира се, участвала съм и в редица колективни проекти – както български, така и двустранни, а също и международни.

Последният екип, с който работих, беше формиран за проучване отново в Албания. След областите Голо Бърдо, Мала Преспа (и Корчанско) и Гòра, които съм изследвала предимно индивидуално, през 2015 и 2016 г. с екип проведохме две експедиции в областта Поле (Долни Дебър) – тя се намира много близо до границата с Република Македония и до гр. Дебър, но е на албанска територия. Експедициите бяха финансирани от неправителствената организация Асоциация за етнология, антропология и фолклористика „Онгъл“, с която аз лично, а и ИЕФЕМ – БАН, имаме успешно дългогодишно сътрудничество, и която „оре“ на същата „нива“, да се изразя метафорично.

За съжаление, се оказа, че тези села за малко повече от век (от 1912-1913 г. до днес) динамично са променили населението си в резултат на бурни миграционни процеси и днес са почти изцяло албански. От няколкото останали семейства обаче с колегите Ивайло Марков и Димитър Василев (от ИЕФЕМ – БАН) и Вяра Калфина (от СУ „Св. Кл. Охридски) записахме множество разкази и спомени за селата, родовете, християнското минало и памет, местните храмове и празници и пр. През 2016 г. успяхме да документираме и празника Преображение Господне в с. Ърбеле, а от теренно заснетите кадри с режисьорката Екатерина Минкова изработихме документален филм със заглавие „Две къщи и половина“.

 

А каква според Вас е ползата от Вашите изследвания за обществото и за живота на обикновения човек?

В консуматорското общество, в което живеем, обикновено ползите се измерват в цифри, в проценти, в статистики. Науките етнология (етномузикология), фолклористика и антропология, с които аз се занимавам, обаче нямат подобно материално изразяване. Нашите дирения и емпирични натрупвания са само духовен капитал – познания за човека, общностите, обществото, за етническите и социокултурните процеси в страната и обкръжаващия свят, познаване на традициите на народа ни, опазването на културното ни наследство и т.н.

От този духовен капитал може и трябва да черпи обществото ни. Защото познаването на културното многообразие по нашите земи, дилемите и изборите, трудностите и стратегиите за преодоляването им, съпътствали живота на нашите предци, би могло да е важна предпоставка за изграждане на отговорни, мислещи и активни съвременни граждани, от които зависи бъдещето на страната ни. И още нещо – глобализацията е необратим процес, ние сме вече хора на света, но едновременно с това имаме нужда от опора в националното, част от което са именно традициите на нашите баби, за които обикновено се сещаме само по празници. А това това са знания за живота, вярвания и мъдрост, които могат да ни служат всеки ден.

 

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Наука в България е имало и, иска ми се да вярвам, ще има, независимо от историческите периоди, през които преминава страната ни, които пък са свързани с различни социокултурни, политически и икономически контексти. Българската академия на науките е най-големият научно-изследователски център в България – основана като Българско книжовно дружество в гр. Браила, Румъния, още преди Освобождението, през 1869 г. Над 150 години вече в БАН се развиват различни науки, налице са и световно наши признати постижения в различни области. Въпреки, че в момента ситуацията с финансирането на научните изследвания у нас не е най-благоприятна, аз като един оптимист се надявам, че в европейското си бъдеще България ще се превръща във все по-стабилна икономически държава и тогава науката и културата няма да са излишен „лукс“ и ще се подкрепят подобаващо, а също така и че ще има все повече възможности и за европейско и международно финансиране на научни проекти и изследвания. Дано тази моя позитивна прогноза не се укаже утопия.

 

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Да, все още има млади хора, които са заинтригувани от етнография/етнология, фолклористика, антропология, но те прогресивно намаляват с всяка следваща година. И причината за това е не липсата на привлекателност на нашето научно или научно-приложно поле – напротив, много младежи оценяват изучаването на традиция, памет, наследство, култура и пр. не просто като интересно, но и като важно. Причините се коренят в лошите финансови условия за научна работа, които са неприемливи за млади специалисти, както и в неглижирането на подобни занимания и липсата на достатъчно обществено уважение към тях. Университетите в България подготвят етнолози и културни антрополози и именно те са най-често хората, които се ориентират към научна работа в нашата сфера и по-конкретно в Българската академия на науките. Необходима е силна мотивация и желание, за да се посвети човек на науката, защото аз вярвам, че това е призвание.

 

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Заниманията с наука не са за всеки. Много хора нямат нито отношение, нито потребност от наблюдения, анализ, синтез, от вникване в системи, логики или алгоритми. Но човечеството върви напред в голяма степен благодарение на научните търсения, опити, изграждане на модели и пр. Защото науката се опира на постоянния стремеж и усилие за придобиване и увеличаване на човешкото познание. И именно това бих казала на колебаещите се – този стремеж е движещ развитието и цивилизационния напредък на човечеството, знанието е огромна сила и дори и условията у нас да не са най-лесните и удобните за подобна работа, да я изберат, ако тя им носи удовлетворение. Защото според мен е много важно да се работи с любов и ако повече хора вярват в това, животът ни би бил по-добър.

 

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Първо трябва да отбележа, че понятието наука в България често се използва обобщено, а това не е съвсем коректно. Има различни науки и те имат своята материя и специфика. Съществуват например физически, химически и инженерни науки, които изработват и могат да продават своите патенти, но има и хуманитарни науки, които работят с духовен ресурс, със символен капитал, с инструменти за самоопределяне и себепознаване като българи. Затова и отношението към нашите науки трябва да се промени и ценността на това, което правим, да се осъзнае от обществото.

В последните месеци на 2016 г. в свои изказвания политици обвиниха българските учени в просене на пари, в пасивност, в липса на приложимост на научните резултати в бизнеса. Добре, как нашите изследвания се свързват с бизнеса? Продават ли се народност, традиции, вярвания или идентичност? Нямаме ли нужда от тях? Ето това трябва да се промени – отношението към науките, които работят за духа. В икономически стабилните европейски държави (имам наблюдения върху Австрия и Германия) финансовата подкрепа за изследващите, съхраняващите и популяризиращите традиционна култура, музика и знания, е в пъти по-висока от това, което нашата държава отделя за нас. И не, че ние като изследователи не печелим и допълнително финансиране от национални и международни проекти, но държавата трябва да има отношение към нашата мисия и роля за България и българите.

 

Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

Извън научната работа, но все пак дълбоко свързан с нея, е интересът ми към визуалното – автор и сценарист съм на десетки етнографски филми за Българската национална телевизия и други медии. Моята концепция е, че резултатите от нашите научни изследвания трябва да достигат до повече хора, особено когато става дума за такъв тип знание, което е част от всекидневието и празничността на българина. Със споменатата режисьрка Екатерина Минкова имаме богата филмография – филми за легендите за Цар Иван Шишман в Самоковско, за „писаната“ булка при българите мюсюлмани от Тетевенско, за Бистришките баби, за гайдите на Родопа планина, за традициите в селища на реката Дунав, разбира се и за българите в Албания – „Разбърканите нишки. Филм за Голо Бърдо“ (2012) и мн. др.

Всъщност се оказва, че дори и извъннаучните ми занимания пак опират до тези мои интереси или както казваше един мой професор от Музикалната академия – „какво да правя като работата и хобито ми съвпадат?“.

В свободното си време много обичам да пътувам, но и тук трябва да призная, че където и да отида, не мога да избягам от погледа си на етнолог или етномузиколог – дали ще е заради местната стара църква с история или заради домакина, при когото отсядам, с когото пием домашна ракия и аз неусетно започвам да разпитвам за селото, обичаите, спомените… А накрая и песен запяваме.

Обичам също да снимам и това вероятно е също резултат от професионално изкривяване – да уловя всичко: хората, къщите, празничността, духа на мястото. Преди няколко години в пътуванията ми из Балканите се увлякох по снимането на интересни надписи – смешни, тъжни, иронични, остроумни. Направих дори Фейсбук-страница с името „Балканите в надписи, табели и графити“, която изненадващо за мен се разрасна и се оказа, че много други хора също документират абсурдни и мъдри надписи, или просто такива, които ни карат да се усмихваме.

Интервюто взе Мая Василева Иванова

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close